Обикновено Макс коментираше саркастично, когато Хуан принуждаваше двигателите да работят на пълна мощност, но сега знаеше какво предстои и си мълчеше. Още не се намираха на безопасно разстояние от взрива и ако председателят мислеше, че светкавичната скорост щеше да им помогне, нямаше да му се меси. Хали Касим свали слушалките от главата си и изруга.

— Какво има? — попита Хуан притеснено.

— Улавям сигнал по ИНЧ. От Еос. Изпращат кода.

Кабрило пребледня.

— Всичко ще е наред — обади се Макс с гъгнив глас заради натъпкания в обезобразения му нос памук. — Вълните са толкова дълги, че ще мине адски много време, докато предадат целия код.

— Или пък ще пуснат вируса още в началото на предаването — възрази Хали.

Дланите на Хуан се изпотиха. Мразеше мисълта, че бяха стигнали дотук, а можеха да се провалят в последния момент. Но не можеше да направи нищо друго освен да чака. Мразеше да чака.

Облечени в униформите на чистачи, Линда и Марк отново обикаляха долната палуба на „Златно небе“ и се опитваха да си спомнят къде се намираше пералнята. Наоколо имаше само няколко от членовете на екипажа, но всички бяха достатъчно изтощени от болестта, за да не обърнат внимание на двете непознати лица.

Воят на сушилните ги насочи към пералното помещение. От мъждиво осветената стая излизаше пара. Никой от китайците, които работеха там, не вдигна глава, когато двамата влязоха.

Един мъж, облегнат на стената зад вратата, когото не бяха видели, сграбчи ръката на Линда.

— Какво правите тук? — попита той.

Тя се опита да се издърпа. Марк позна веднага човека. Беше от екипа, който пристигна с хеликоптера заедно със Зелимир Ковач. Трябваше да се сетят, че Ковач щеше да остави охрана тук. Той пристъпи напред, за да се намеси, а мъжът извади пистолет и го притисна до слепоочието на Линда.

— Още една крачка и ще умре.

Работниците в пералнята виждаха какво става, но продължаваха да си вършат работата.

— Спокойно — каза Марк, като отстъпи назад. — Получихме нареждане да поправим повредена машина за гладене.

— Покажете ми пропуските си.

Марк извади картата от джоба на гащеризона си. Кевин Никсън не знаеше точния формат, използван от параходната компания за картите на служителите, но фалшификатът бе отличен. Мърфи се съмняваше, че горилите на Ковач биха доловили разликата.

— Виж. Ето тук. Аз съм Марк Мърфи.

Ковач се появи внезапно и огромното му тяло запълни касата на вратата.

— Какво става?

— Тези двамата твърдят, че са дошли да поправят нещо.

Сърбинът извади пистолет от якето си.

— Изрично наредих на капитана никой освен персонала на пералнята да не влиза тук. Кои сте вие?

— Свършено е, Ковач — каза Линда с леден глас, като го стресна с произнасянето на името му. — Знаем за вируса и как го разпространявате чрез пералните. В момента арестуват хората ти по корабите из целия свят. Устройствата са свалени. Предай се сега и може би някой ден ще излезеш от затвора.

— Съмнявам се в това, госпожице. Ковач не е истинското ми име.

Той спомена друго, което бяха чували по новините по време на войната в Югославия — името на един от най-зловещите масови убийци.

— Така че, както виждате, никога няма да ме пуснат да изляза от затвора.

— Луд ли си? — попита Марк. — Готов си да умреш за тази безумна кауза? Бях на „Златна зора“. Видях какво причинява на хората вашият вирус. Ти си абсолютно откачен.

— Ако мислиш така, значи не знаеш нищо. Всъщност вие двамата блъфирате. Вирусът, зареден в пералните, не е същият като на „Златна зора“. Беше създаден от същия щам, но не е смъртоносен. Ние не сме чудовища.

— Току-що си призна, че си убил почти осемстотин души, и твърдиш, че не си чудовище?

Ковач се ухили.

— Много добре. Доктор Лайдъл Купър не е чудовище. Вирусът, който ще пуснем, ще причини само лека треска но има планиран страничен ефект. Стерилитет. След няколко месеца половината от световното население ще открие, че не може да има деца.

Линда усети, че й се доповръща. Марк изтръпна, когато схвана коварния план. „Отговорните“ вечно дрънкаха, че планетата е обречена заради пренаселването. Сега планираха да направят нещо по въпроса.

— Не можете да сторите такова нещо! — извика Линда.

Ковач се наведе над нея.

— Вече е сторено.

Пазачите, които претърсваха остров Еос, спряха работа и вдигнаха очи към небето. Това, което отначало приличаше на ярка звезда, бързо нарасна по размер и интензивност и изпълни небето. Любопитството им се превърна в дива паника, щом разбраха, че предметът е насочен към острова. Втурнаха се да бягат, защото, когато се уплашени, хората реагират инстинктивно. Но нямаше къде да се скрият.

В помещението с предавателя Том Северънс потрепваше нетърпеливо с крак и наблюдаваше на монитора как сигналът по ИНЧ се разпраща кошмарно бавно по света. След няколко минути работата щеше да е свършена. Вирусът щеше да прелее от контейнерите в пералните и да зарази чаршафите, кърпите и салфетките. Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.

Волфрамовата ракета удари остров Еос точно в центъра, на пет километра от подземната база. Невероятната й скорост и тегло превърнаха потенциалната енергия от падането в продължение на триста километра в кинетичната енергия на масивна експлозия. Централната част на острова се изпари. Скалите бяха унищожени на атомно ниво, така че не останаха никакви следи. Взривът се разпространи и образува шокова вълна, която вдигна стотици тонове боклук във въздуха. По-голямата част от скалите се стопиха в лава, която изсъска при допира с хладното море. Паникьосаните пазачи бяха изпепелени.

Вълната удари бункера и подсилените железобетонни стени се напукаха като фин порцелан. Сградата бе изтръгната от земята и метната настрани. Стени, тавани и подове се сплескаха като палачинки и смазаха всички вътре. Унищожението бе пълно. Километри от дебелите медни жици за антената на ИНЧ се разтопиха в потоци течен метал, които се изсипаха в морето. Земята се разтресе с такава сила, че пукнатините в епицентъра на удара разцепиха острова на няколко по-малки.

Масивна приливна вълна се надигна от Еос. За разлика от цунамито, което пътува под повърхността и постепенно нараства на височина, това бе солидна петнадесетметрова стена от вода с гребен от пяна. Грохотът й бе зловещ. Сякаш вратите на ада се бяха отворили. Вълната се понесе напред с огромна скорост. Нямаше да продължи дълго, но в момента бе най-ужасната сила на планетата.

На седемдесет километра от нея „Орегон“ фучеше напред с пълна мощност. Всичките му капаци бяха затворени. Двете подводници бяха спуснати в шейните си и завързани. Всеки незакован предмет, за който екипажът се сети, бе прибран в килерите и чекмеджетата. Знаеха, че няма да се измъкнат от премеждието без щети, но искаха да ги сведат до минимум.

— Време до удара? — попита Хуан.

— Пет минути — отговори кормчията. Хуан натисна бутона на интеркома.

— Говори председателят. Всички да се завържат здраво. Очаква ни страхотно приключение. Пет минути.

Монтираната на мачтата камера бе включена на нощно виждане, за да могат да наблюдават приближаващата вълна. Гигантското й лице бе прошарено от изумрудени ивици фосфор, а гребенът й приличаше на зелен пожар.

— Поемам командването — внезапно каза Хуан. Беше забелязал, че бягат от вълната под лек ъгъл и бързо коригира маршрута. Ако искаха да оцелеят, трябваше да понесат удара директно върху кърмата. Допуснеха ли грешка, корабът щеше да се преобърне.

— Започва се! — извика той.

Стори им се, че се намират в експресен асансьор. Кърмата се надигна толкова бързо, че за момент под средата й не остана вода. Звукът от стоновете на кораба се загуби в свирепия грохот на вълната. Носът се заби в морето. Хуан намали скоростта и след миг целият кораб бе изстрелян нагоре. Ускорението отметна всички напред. „Орегон“ изкатери вълната. Носът му бе насочен надолу под зашеметяващ ъгъл.