Макс вдигна очи. Стори му се, че скалите около канала достигаха до небето. До тях автомобилните и железопътни мостове приличаха на джуджета.

Корабът продължи напред и Ерик успя да го задържи точно в средата на канала. Макс рискува да излезе и да се поразходи по палубата. Беше глупаво и рисковано от негова страна. Ако Ерик допуснеше грешка, катастрофа при тази скорост щеше да откъсне платформата от надстройката. Но Макс искаше да протегне ръка и да докосне камъните. Бяха гладки и груби. Каналът бе в сянка през по-голямата част от деня и слънцето не ги топлеше. Доволен, той забърза към мостика тъкмо когато „Орегон“ се наклони леко и перилата се удариха в стената на канала. Ерик внимателно изправи кораба.

— Ванът на Линда е точно пред Нов национален път — съобщи Гомес по интеркома. — Виждам и председателя. Все още има доста преднина пред джипа, който го преследва.

— Слизам — отвърна Макс и тръгна към асансьора.

Спуканата гума се разпадна на около половин километър от канала и изминаха последните метри по джанти. Шумът напомняше на драскане с нокти по дъска, нещо, което Линда мразеше повече от всеки друг звук в света. Не беше сигурна какво оправи настроението й, когато стигнаха до центъра на моста — фактът, че почти си бяха у дома, или спирането на нечовешкия вой.

Франклин Линкълн отвори страничната врата веднага щом спряха. Видя бързо приближаващия се „Орегон“ и метна три дебели найлонови въжета през моста. Въжетата бяха омотани през седалките на вана и вързани за метален прът в каросерията му. Развиха се и увиснаха на около три метра от морето.

Линда бързо скочи от седалката и навлече екипировката си за спускане. На около шестдесет метра под тях около кърмата на „Орегон“ кипеше пенеста вода. Масивните му двигатели бързо намалиха скоростта.

Линк вече бе нахлузил ремъчната сбруя, използвана от двойките, скачащи с парашути, и с помощта на Еди прикачи упоения Кайл до себе си. После тримата се закачиха към въжетата и зачакаха нареждания отдолу.

Екипажът на „Орегон“ хвана увисналите въжета и ги насочи напред, като внимаваше да не ги заплете в надстройката или комуникационната антена. Веднага щом екипажът стигна до предната палуба, Макс нареди на хората си да слизат.

Никой не се плашеше от височините. Линда стъпи на парапета и започна да се спуска. Еди беше от едната й страна, а Линк и Кайл — от другата. Снижиха се до подпорните греди на моста и увиснаха на петдесет метра над кораба.

Линда извика и се стрелна надолу по въжето. Еди и Линк я последваха бързо. Приземиха се по едно и също време и застанаха неподвижно, за да дадат възможност на екипажа да ги откачи от въжетата. Краищата бяха завързани около железни кнехтове на палубата на кораба.

Задъхана от прилива на адреналин, Линда каза:

— А сега забавната част.

Наблюдавайки екшъна в монитора си, Ерик Стоун не чака заповеди, а поведе кораба навътре в канала. Въжетата се опънаха и след миг ванът се преобърна през парапета. Падна надолу като камък и потъна във водата точно зад „Орегон“. Ударът смаза покрива му и разби прозорците. Ванът бързо се напълни с вода и потъна. Корабът щеше да го завлече надалеч в Егейско море, преди да отрежат въжетата и да го оставят да потъне на дъното.

Ванът бе нает от дегизиран член на екипажа с фалшиви документи и нямаше начин да го свържат с Корпорацията. Мисията можеше да се счита за успешна, след като и Хуан се върнеше на борда.

Кабрило фучеше към Коринтския канал. Покрай него прелитаха селца и малки ферми. На лунната светлина кипарисите приличаха на часовои, охраняващи гората. Независимо колко бързо взимаше завоите, не можеше да се отърве от опашката си. Пазачите, които го преследваха, копнееха за кръв. Шофираха бързо като него, използвайки и двете платна на пътя. Стреляха няколко пъти, но скоростта, с която се движеха, не им позволяваше да уцелят.

Докато се мръщеше срещу вятъра, Кабрило съжали, че не е вдигнал предното стъкло. Гъстият прах дразнеше очите му. Той профуча покрай древна Истмия. За разлика от другите руини, на малкия хълм нямаше храмове и колони, само табела и скромен музей. Хуан забеляза знака за град Истмия, който се намираше само на два километра оттук. Ако „Орегон“ не заемеше позиция скоро, той щеше да си има сериозни неприятности. Резервоарът на джипа бе празен и колата се движеше с последни сили. Чу името си и нагласи звука на радиостанцията.

— Хуан.

— Гомес на линията. Линда и останалите са на борда. Виждам те на камерата. В момента Ерик прави изчисления, но трябва да намалиш малко.

— Виждаш джипа зад мен, нали?

— Даа — провлачи пилотът. — Но ако не свършим работата с абсолютна точност, можеш да се превърнеш в мухата, залепнала за мухобойката, ако разбираш какво имам предвид.

— Благодаря за сравнението.

Пътят заслиза към брега. За да спести гориво, Хуан натисна съединителя и се остави на ускорението и гравитацията. Управляваше, приковал очи в огледалата, и след няколко секунди видя фаровете на „Отговорните“. Вдигна крак от съединителя и натисна газта.

Моторът се закашля. Заработи веднага, но слабо. Хуан използва стар номер на автомобилните състезатели. Зави рязко няколко пъти, за да разплиска бензина в резервоара. Моторът замърка.

— Хуан, Ерик приключи с изчисленията — обади се Адамс. — В момента си на двеста и седемдесет метра от моста, което означава, че си прекалено близо. Трябва да намалиш до осемдесет километра, ако искаме работата да се получи.

Преследващият джип бе на около осемдесет метра от него и бързо скъсяваше разстоянието. Пътят беше абсолютно прав и не даваше възможност на Хуан да маневрира много. Той се опита да завие отново, но моторът изсвистя болезнено. Изруга високо.

— Пристигам. Кажи на Еди да подготви кораба. Влезе в Истмия, типично гръцко морско селище.

Усети мириса на морето и йодните изпарения от сушащите се рибарски мрежи. Къщите бяха варосани, с типичните покриви от червени керемиди. Начесто се виждаха сателитни чинии. Шосето водеше към селския площад. Кабрило видя скобите, които вдигаха и спускаха тесния мост над канала.

— Хуан, — обади се Ерик, — трябва да намалиш. Точно петдесет и два километра в час или ще се удариш в нас.

— Сигурен ли си?

— Става дума за прости вектори. Гимназиална физика — отговори Ерик едва ли не обидено. — Довери ми се.

Зад Хуан се чу изстрел от пушка. Той нямаше представа къде се бе забил куршумът, но нямаше друг избор освен да пренебрегне всичко и да изпълни указанията на Ерик. Когато намали, калашниковият затрака на автоматичен откос. Кабрило чу куршумите, които удряха джипа. Единият мина достатъчно близо до рамото му, за да усети горещината му.

Мостът се намираше на петдесет метра пред него, а „Отговорните“ — на петдесет отзад. Шофирането с необходимата скорост принуди Хуан да използва целия самоконтрол, който притежаваше. Инстинктът му крещеше, че трябва да натисне газта и да се изпари оттук колкото се може по-бързо.

Внезапно носът на „Орегон“ се появи иззад четириетажната сграда, която скриваше канала от погледа на Хуан. Корабът никога не му бе изглеждал толкова красив.

„Орегон“ удари моста и се издигна високо, сякаш се катереше по ледена скала. Механичната система, която отваряше моста, се предаде под огромната тежест и корабът плясна обратно в канала, без да намали скоростта си.

Хуан продължи да шофира към него решително, сякаш възнамеряваше да се удари в бронираната му страна. Преследвачите му сигурно бяха помислили, че планира да извърши самоубийство. Оставаха му петнадесет метра, когато го обзе паника. Бяха изчислили погрешно. Щеше да се удари в кораба, докато той излизаше от канала. Усещаше го. Иззад него засвистяха нови куршуми. Някой отговори на изстрелите от палубата на „Орегон“. Хуан видя проблясването на пламъче откъм тъмния корпус.

Оставаха секунди. Скорост, вектори. Беше рискувал и загубил. Тъкмо се канеше да завърти волана, когато видя отворения гараж за лодки, окъпан в червени светлини. „Орегон“ бе идеално балансиран и долната част на рампата бе съвсем малко по-ниско от пътя.