Еди и Франклин Линкълн влизаха предпазливо откъм отсрещната страна на имението, където имаше друга пролука в покритието на камерите. Макар Линк да беше най-добрият в охранителните байпаси, Еди бе прерязал жицата по простата причина, че всички бойни изкуства в света не можеха да му дадат силата да вдигне сто и двайсет килограмовото тяло на Линк.

— Ние също. Ще поддържаме връзка.

Кабрило поведе Мърфи далеч от стената. Пълзяха по земята уж напосоки, но маршрутът им бе изготвен безукорно, така че да избягнат многобройните камери. В единия край на покрива на главната сграда бяха монтирани сателитни чинии и висока радиокула. Това беше целта им и те се придвижиха до нея за седем минути.

Хуан свали очилата за нощно виждане и залепи лице до един прозорец. На задната стена се виждаше петно от светлина и блясъка на монитор наблизо. Предварителното разузнаване бе потвърдило, че това е кабинетът на управителя на лагера.

Кабрило забеляза аларма, закрепена на рамката на прозореца, която щеше да се включи, ако той бе отворен. Извади устройство от бронираната си жилетка, насочи го към алармата и индикаторът светна червено. После прокара устройството по стъклото, за да определи дали жиците бяха вградени между стъклата, но нищо не светна. Ако това беше нивото на охраната, осигурена от най-добрата компания в Коринт, той трябваше да си смени професията, да стане крадец и да се установи в Гърция.

Закрепи две малки чашки с вендузи към стъклото и бавно изряза прозореца. Чу се приглушен звук, когато извади двете парчета стъкло. Подаде резачката на Марк и внимателно издърпа рамката. Повтори процеса с вътрешното стъкло и го остави на пода в кабинета. Прехвърли крак над перваза и влезе в сградата. След като Марк се присъедини към него, Кабрило спусна щорите.

— В кабинета сме — съобщи той.

— Разбрано — отговори Еди.

Хуан махна към компютъра.

— Целият е твой — каза той на Мърфи.

Марк разкърши ръце и се настани зад бюрото. Извади от раницата си очукан пакет, покрит с ваденки и изсушени дъвки. Вкара го в USB порта на компютъра и след секунда на монитора се появи засмян череп. Марк затрака по клавишите.

Хуан го остави да се занимава с работата си и огледа кабинета на светлината на малко фенерче, като внимаваше да стои далеч от прозореца, в случай че в щорите имаше пролука. От интернет страницата на „Отговорните“ бяха научили, че лагерът се управлява от калифорниец на име Гил Мартел. Проучването им показа, че Мартел е продавал луксозни автомобили в Бевърли хилс, преди да се присъедини към групата. Името му е било замесено няколко пъти в разследването на кражби на коли. Бил е обвинен, няколко важни свидетели изчезнали в Мексико преди делото и обвиненията били свалени.

Мебелировката на стаята беше точно каквато Хуан очакваше. Бюро, шкаф, няколко стола, канапе и масичка за кафе. Всичко изглеждаше скъпо. Ориенталският килим бе автентичен и навярно струваше цяло състояние. Рамкирани снимки украсяваха стените. Мартел беше направил светилище на самия себе си. Кабрило не познаваше някои от хората на снимките, но други бяха известни личности. Видя няколко снимки на Мартел с Дона Скай. Красотата на филмовата звезда сияеше дори в тъмнината. С тъмната си коса, бадемовидни очи и високи скули тя беше превъплъщението на холивудските мечти. Хуан се зачуди какво в живота й би могло толкова да се скапе, че да я накара да влезе в секта.

Следващата снимка, която прикова вниманието му, бе по-стара — Мартел и друг мъж, застанали на палубата на яхта. Надписът й гласеше: „Запази вярата. Лайдъл Купър.“ Снимката навярно бе направена малко преди Купър да изчезне в морето за последния си риболов. Хуан беше чел доклада на бреговата охрана, според който лодката на доктора най-вероятно се бе обърнала при внезапна буря. Пет други малки яхти също бяха потънали и още трима души се бяха удавили.

Ако Хуан трябваше да използва само една дума, за да опише учения, превърнал се в пророк, тя щеше да е „безинтересен“. В чертите на Купър нямаше нищо отличително — мъж в средата на шейсетте с шкембе и яйцевидна глава, очила и плешиво теме. Очите му бяха безлично кафяви, а посивелите брада и мустаци нито подобряваха, нито разваляха вида му. Сякаш този стил беше нещо очаквано от пенсиониран учен и Купър ги бе пуснал по задължение. Хуан не видя нищо, което би могло да вдъхнови хиляди хора да се включат в кръстоносния му поход. Пророкът бе напълно лишен от чар и привлекателност. Ако Кабрило не знаеше как е изглеждал Купър, щеше да предположи, че Мартел държи снимка на счетоводителя си на стената.

— Готово! — извика Мърфи, после се огледа виновно, че бе вдигнал шум. — Съжалявам. Проникнах в системата. Фасулска работа.

Хуан се приближи.

— Можеш ли да разбереш в коя стая е Кайл? — попита той.

— Да, имат архив за всичко. Той е в сграда В, най-новата, близо до мястото, където Еди и Линк прехвърлиха оградата. Кайл Хенли е в стая сто и седемнадесет, но не е сам. Има съквартирант на име Джеф Понсето.

— Чудесна работа — похвали го Хуан, после предаде информацията на Еди и Линк. — Свали всичко възможно от компютъра.

Линда Рос се обади по радиостанцията.

— Шефе, провери си екрана. Имате компания.

Хуан хвърли поглед към ръкава си. Двама мъже, облечени в работнически гащеризони, прекосяваха двора. Носеха кутии с инструменти и очевидно вървяха към главната сграда. Ако някой се бе обадил на техниците за спешна поправка, със сигурност щяха да дочуят нещо. Каквото и да ставаше, Кабрило не хареса развоя на събитията.

— Мърф, забрави за информацията. Да вървим! Кабрило залепи в движение електронен микрофон под лампата на бюрото. Знаеше, че бързо щяха да го намерят, но поне щеше да предаде първите важни моменти от онова, което ставаше в кабинета на Гил Мартел. Той спря до прозореца и отново огледа екранчето. Двамата работници наближаваха предната врата на сградата. Той и Марк щяха да имат достатъчно време да се измъкнат.

Хуан вдигна щорите бавно и прекрачи перваза. Държеше глока в ръка, макар да не помнеше кога го бе извадил. Придържайки се към грижливо изработената карта, те тръгнаха към сграда В. Тревата беше суха и шумеше при всяка стъпка. Също като останалите постройки в имението сграда В беше едноетажна, с варосани стени и покрив от глинени керемиди.

Линк и Еди чакаха притиснати към стената до вратата извън обсега на камерата над нея. Вдясно имаше алармено табло, чиято плочка бе свалена и висеше на купчина жици. Линк вече бе инсталирал байпаса. Макар че ръцете му бяха огромни, бившият тюлен бе най-добрият касоразбивач в Корпорацията и работеше с деликатните движения на мозъчен хирург. Той завъртя ключалката наляво и вратата се отвори.

— Четиринадесет секунди — прошепна Еди.

— Коронният номер на маестрото — ухили се Линк и влезе в дългия коридор, който минаваше по протежението на сградата.

Дузините еднакви врати бяха осветени от флуоресцентни лампи с абажури. Мокетът беше сив, евтин и не много по-мек от бетонната плоча, върху която сградата бе построена. Четиримата мъже тръгнаха надолу. Надникнаха в голямата кухня вляво и помещението с десетина огромни перални вдясно. Хуан не видя сушилни и предположи, че простираха прането на въжета зад сградата. Едно от убежденията на „Отговорните“ бе, че човекът трябва да сведе до минимум въздействието си върху природата. Това обясняваше липсата на сушилни, както и соларните панели на покривите.

Бързо намериха стая сто и седемнадесет. Линк протегна ръка, за да свали абажура от близката лампа, и издърпа флуоресцентните тръби от скобите. Четиримата сложиха очила за нощно виждане и Хуан завъртя бравата. Влязоха в типична стая в общежитие с две легла с метални рамки, две бюра и нощни шкафчета. Банята бе малка, покрита с плочки, а на пода имаше канал, където да се оттича душът. В призрачната зелена светлина на очилата формите бяха размазани, а цветовете почти черни, но силуетите на спящите бяха ясни. Чуваше се мощно хъркане.

Еди извади малка пластмасова кутийка от камуфлажния си панталон. Вътре имаше четири спринцовки с упойващ коктейл, който можеше да приспи възрастен мъж, преди да изтекат двадесет секунди. Тъй като Кайл се бе присъединил към сектата по своя воля, сигурно щеше да се противи на усилията им да го изкарат от имението. Психиатърът Адам Дженър бе препоръчал на Линда да упоят младежа, но Хуан и без това планираше да го направи.