— Просто ти давам шанс, председателю — весело каза Макс.

— Не ме наричай „председателю“, дърто хитро копеле.

Хуан отново проучи тактическия дисплей и забеляза, че „Орегон“ всеки момент щеше да се пъхне между идващото торпедо и мишената. Поради плътността на водата трябваше да застанат точно пред торпедото, ако искаха да си осигурят реален шанс да го ударят. Докато заемеха позиция, между тях и торпедото щяха да останат по-малко от петстотин метра. Чрез камерата на товарната палуба Кабрило видя вълната зад приближаващото торпедо. То напредваше с повече от четиридесет възела в час.

— Оръжейник?

— Прицелвам се — отговори Мърфи.

Ерик Стоун намести „Орегон“ на позиция точно на пътя на торпедото.

— Разрешение за стрелба — каза Хуан.

Марк натисна няколко клавиша.

Навън бронирата плоча отстрани на „Орегон“ се отвори и шестцевното оръдие изгърмя. Празните гилзи потънаха във водата. Облаче дим се понесе над кораба, когато профуча вторият откос от двадесетмилиметровата картечница. Морето, прорязано от стотици уранови гилзи, оживя пред приближаващото торпедо. Фонтани вода избликнаха нагоре.

Руското торпедо „ТЕСТ–71“, заредено с над двеста килограма експлозиви, се появи точно на прицела на оръдието „Гейтлинг“. Огромно количество вода бе избутано настрани от непрестанния обстрел. Четири от кинетичните откоса уцелиха торпедото право в средата. Бойната глава избухна и предизвика високи вълни. В епицентъра на взрива се издигна колона вода висока тридесет метра. После гравитацията надви инерцията и струята се стовари обратно в бездната. Макар да се намираха в средата на „Орегон“, добре изолирани от външния свят, хората от екипажа чуха взрива сякаш бе точно над главите им.

Хуан бързо се завъртя към Макс.

— Това ни осигури около тридесет секунди. Убеди ме.

— Торпедата им се насочват от подводницата. Ако успеем да ги откъснем от нея, ще станат инертни. Дори иранците няма да оставят торпедо в тези води без никакъв контрол.

— Какво предлагаш?

— Не е ли очевидно? Да потопим проклетата подводница.

Хуан отново огледа тактическия дисплей. Видя мигащите червени светлинки, които показваха двата американски „Викинга“, както и трите останали торпеда. Резервното започна да ускорява към „Орегон“.

— Сигурен ли си, че ще се получи? — попита той, без да погледне назад.

— Разбира се, че не — отговори Макс. — Това е иранско копие на несъвършено руско оръжие. Но екипът ми се труди цяла нощ, приспособявайки тръбата, за да можем да го изстреляме, а Мърфи, изглежда, се е справил идеално със софтуера. Според мен трябва да го направим. Ако се получи както в рекламите, ще извадим трите торпеда от строя дълго преди да достигнат целите си.

— Мърф?

— Гиганта е готов, шефе. Контролирам го, доколкото това е възможно, но все пак става дума за прицелване и молитва. При двеста възела е дяволски трудно да управляваш каквото и да е.

След няколко секунди Кабрило или щеше да разцелува Макс и Мърф, или да ги прокълне.

— Кормчия, завърти ни с носа към „Кило“. Оръжейник, отвори външната врата за първа тръба. Прицели се и стреляй.

Ерик Стоун завъртя „Орегон“ и го вкара по-дълбоко във вълните, за да даде възможност на Мърфи да стреля.

— Стоуни, още две точки надясно — помоли Марк. Ерик завъртя руля и настани кораба така, че да сочи право към мястото, откъдето „Кило“ бе изстреляла торпедата. — Линда, подводницата не е сменила мястото си, нали?

— Не. Просто си седи там и чака рибите да си свършат работата — отговори Линда, като свали слушалките на сонара.

Това беше последната информация, от която Марк се нуждаеше. Той натисна бутоните на контрола. Модифицираната тръба изстреля торпедото през вратата при почти петдесет възела, достатъчно бързо, че специално проектираният нос да създаде въздушен мехур с високо налягане около цялото оръжие. В мига, когато бордовият компютър показа, че торпедото намалява скоростта си, ракетата му се задвижи с оглушителен рев, а стабилизиращите перки се отвориха. Ракетното торпедо се понесе през океана, обвито от суперактивни мехурчета, които унищожаваха съпротивлението на водата. Ускори светкавично на двеста и тридесет възела. Морето заприлича на врящ казан. Образът от горната камера показваше идеално права линия, която започваше от носа на „Орегон“ и се простираше напред със скорост сто и петдесет метра в секунда.

— Виж как лети тоя шибаняк! — възкликна някой.

— Разстояние до мишената? — попита Хуан.

— Три хиляди метра — отговори Линда. — Не, две хиляди и шестстотин. Две хиляди и двеста. Две хиляди.

— Господин Мърфи, приготви самоунищожителя — нареди Хуан.

— Не искаш ли да потопим подводницата?

— И да причиним по-сериозен международен скандал от този, който вече се разиграва пред очите ни? Не, благодаря. Просто искам да ги предупредя и да отрежа възможностите им за нападение.

— Колко близо?

Хуан погледна тактическия дисплей, преценявайки разстоянията между торпедата, насочени към „Аги Джонстън“ и „Орегон“, и между самите кораби. „Джонстън“ разполагаше с по-малко от тридесет секунди, преди корпусът му да бъде разцепен от директно попадение. Кабрило огледа очертанията на ракетното торпедо по плоския екран. Движеше се толкова бързо, че компютърът трябваше да променя образа всяка секунда. Хуан трябваше да се увери, че ще повреди подводницата достатъчно, за да не може да изстреля друго торпедо, но не толкова, че да я потопи.

— Хиляда метра — извика Линда, макар че Хуан виждаше числата на екрана.

По-малко от двеста метра отделяха „Джонстън“ от фучащото към него торпедо. Векторите и скоростите бяха доста сложни, но Хуан имаше контрол над тях.

— Чакайте — каза той.

Ако взривеше ракетата прекалено рано, можеше въобще да не повреди „Кило“. Ако го направеше прекалено късно, петдесет и три членният екипаж на подводницата щеше да загине.

— Чакайте — повтори той търпеливо.

Едното торпедо бе на петдесет метра от мишената си, другото — на триста, но скоростите им бяха толкова различни, че щяха да достигнат до местоназначението си едновременно.

— Сега!

Марк натисна бутона, който изпрати сигнала за самоунищожение на бордния компютър на ракетното торпедо. Бойната глава и ракетното гориво се взривиха след секунда, предизвиквайки гейзер вода във въздуха и отваряйки в морето бездна, петнадесет метра дълбока и също толкова широка. Вдигна се зашеметяваща вълна, която удари носа на „Орегон“ и страната на „Джонстън“ с такава сила, че масивният танкер леко полегна надясно.

Яростната акустична атака на експлозията отекна в морето. Кабрило съсредоточи вниманието си върху горната камера, която показваше супертанкера. За момент „Джонстън“ се залюля опасно настрани. Хуан се усмихна леко, когато видя, че корпусът му не бе пострадал от торпедото. Планът на Макс свърши работа. Сонарните сигнали на „Кило“ бяха унищожени, оръжията — обезвредени.

— Линда, съобщи ми веднага щом чуеш нещо — нареди той.

— Компютърът компенсира в момента. Дай ми още няколко секунди.

Хали се завъртя на стола си.

— Председателю, пилотът на един от „Викингите“ иска да знае какво стана преди секунда.

— Отложи обяснението за малко — отговори Хуан, без да сваля очи от Линда, която седеше неподвижно като статуя, сложила дясната си на ръка на слушалките на сонара и приковала очи в дисплея на системата.

Най-после вдигна очи към него.

— Няма високи скорости, значи трите торпеда са мъртви и вероятно на път към дъното. Чувам звуци на машини от „Кило“ и аларми. Чакай… Добре, това са помпи и… изхвърлят баласт — ухили се широко тя. — Направихме го! Издигат се към повърхността.

В оперативния център се понесоха радостни викове и ръкопляскания и дори сериозното лице на Макс се изкриви в усмивка.

— Чудесна работа. Особено вие, господин Мърфи, и ти също, Макс. Съобщете на екипа, който инсталира ракетното торпедо и модифицира тръбата, да очакват премия към следващата си заплата.