Събуди се с вик. Надигна глава и рамене от леглото, но чаршафите и одеялата, които я покриваха, я дърпаха назад. Прозрачната пластмасова тръбичка за кислород се бе усукала около врата й и я задушаваше повече от астматичния пристъп. Разтърсена от кошмарите, които винаги придружаваха кризите й, Джани се протегна към инхалатора на нощното шкафче, осъзнала, че все още лежи в болницата на кораба. Сложи мундщука в уста, натисна спрея и вдъхна дълбоко вентолина.

Лекарството облекчи дишането й и успокои най-зловещите симптоми на пристъпа. Сърцето й все още биеше лудо след кошмара, а тръбичката се бе разместила, така че получаваше кислород само през едната ноздра. Тя нагласи тръбичката и незабавно се почувства по-добре. Оправи чаршафите си и легна удобно в наклоненото легло.

Това беше третият й ден в клиниката. Третия ден в безкрайни часове самота, отегчение и проклинане на слабите й дробове. Приятелите й се отбиваха редовно, но тя знаеше, че никой от тях не искаше да остава дълго при нея. Не ги обвиняваше. Не беше приятно да я гледат как диша като риба на сухо и смуче инхалатора си. Дори не бе имала сили да остави сестрата да смени чаршафите и можеше да си представи как миришеше.

Внезапно завесата около леглото й се отдръпна назад. Доктор Пасман се движеше толкова тихо, че тя въобще не чу влизането му. Беше около шестдесетгодишен пенсиониран сърдечен хирург от Англия, оттеглил се от практиката след развод и станал корабен лекар в параходната линия „Златни пътешествия“, за да се наслаждава на по-спокоен живот и да лиши бившата си съпруга от половината от огромната заплата, която преди бе изкарвал.

— Чух те да викаш — каза той, като огледа мониторите. — Добре ли си?

— Просто поредния пристъп — успя да се усмихне Джани. — Едно и също вече три дни — обясни тя, после добави с привлекателния си скандинавски акцент. — Но не беше толкова зле като преди. Мисля, че вече отминават.

— Аз ще реша това — отвърна докторът, като най-после я погледна загрижено. — Синя си като боровинка. Дъщеря ми има хронична астма, но не зловеща като твоята.

— Свикнала съм — сви рамене Джанике. — Първия пристъп получих, когато бях на пет годинки, така че се разправям с болестта вече три четвърти от живота си.

— Исках да те питам боледуват ли и други членове на семейството ти от астма?

— Нямам братя и сестри, родителите ми не са се оплаквали, но мама ми каза, че баба ми имала астма, когато била малка.

Пасман кимна.

— Да, астмата често е наследствено заболяване. Според мен пътуването ти по море далеч от замърсяването би трябвало да облекчи симптомите.

— И аз така се надявах — отвърна Джани. — Това е една от причините да стана келнерка на кораба. Е, освен това исках да се измъкна от малкото ни градче, където няма какво да правиш освен да зяпаш рибарските корабчета, които влизат и излизат от пристанището.

— Сигурно ти липсват родителите ти.

— Загубих ги преди две години — отвърна тя с помрачени очи. — Катастрофа.

— Съжалявам. Е, цветът ти се завръща — каза Пасман, за да смени темата. — И дишането ти е по-леко.

— Това означава ли, че мога да си тръгна оттук? — попита Джани.

— Страхувам се, че не, скъпа. Кислородното ти ниво все още е под нормата.

— Предполагам, за теб няма значение, че днес е купонът за персонала — каза тя разочаровано.

Според часовника на отсрещната стена до партито оставаха само няколко часа.

Танците бяха първата възможност за по-младите членове на корабния хотелски състав да се поотпуснат малко, откак „Златна зора“ бе напуснал Филипините преди две седмици. Събитието бе нетърпеливо очаквано от келнерите, келнерките, камериерките и свободния от дежурство персонал, който се състоеше от няколко дяволски привлекателни норвежци. Джани знаеше, че и някои от по-младите пътници също ще присъстват. Всички говореха за купона от седмици.

— Не, няма — решително отговори лекарят. Вратата на малката болнична стая се отвори и Елза и Карин, най-добрите приятелки на Джани на „Златна зора“, влязоха в облак парфюм. Бяха от Мюнхен, една-две години по-големи от Джани, и работеха за параходната компания вече три години. Елза беше сладкарка, а Карин сервираше в същия ресторант като Джани. И двете бяха страхотно издокарани. Карин носеше черна рокля с тънки презрамки, която подчертаваше съблазнителния й бюст. Елза бе облякла тясна рокля и ако се съдеше по липсата на очертания под прилепналия плат, нищо друго. И двете бяха силно гримирани и възбудени.

— Как се чувстваш? — попита Елза, като седна на ръба на леглото, без да обръща внимание на Пасман.

— Изпълнена със завист.

— Не се ли подобри достатъчно, за да дойдеш на купона? — попита Карин, като се намръщи на лекаря, сякаш той бе виновен за астматичните пристъпи на приятелката й.

Джани отметна влажната коса от челото си.

— Дори да бях добре, нямаше да имам шанс, като ви гледам как сте се издокарали.

— Мислиш ли, че Майкъл ще ме хареса? — попита Карин, като направи пирует.

— Ще полудее — отговори Елза.

— Сигурна ли си, че ще дойде? — полюбопитства Джани, развълнувана от клюката въпреки болката в гърдите.

Майкъл беше един от пътниците, настанен на масата, която обслужваха, калифорниец с руса коса, сини очи и мускулесто тяло. Целият женски персонал бе единодушен, че той е най-хубавият мъж на кораба. Джани знаеше, че Карин и Майкъл се бяха целували, и то не само веднъж.

Карин приглади роклята си.

— Да, той ме увери лично.

Пасман се намеси в разговора.

— Не те ли притеснява фактът, че е от „Отговорните“?

Тя изгледа лекаря накриво.

— Израснах с четирима братя и три сестри. Не мисля, че да не раждаш деца е толкова лоша идея.

— При тях става дума за нещо друго — напомни й Пасман.

Карин се обиди от намека, че не знае нищо за убежденията на хората, които бяха наели парахода.

— Да — отвърна тя. — Става дума и за подпомагане на хората, като се даде възможност за семейно планиране на жените от Третия свят и се намали бремето, което човечеството представлява за земята. Когато доктор Лайдъл Купър основал движението през седемдесетте години, в света имало три милиарда души. Днес са два пъти повече и не спират да се размножават.

— И аз прочетох информационните табла, които са закачили навсякъде — заядливо каза Пасман. — Но не мислиш ли, че „Отговорността“ преминава отвъд социалното съзнание? Ако жена иска да се присъедини към групата, трябва да се съгласи да вържат тръбите й. На мен това повече ми прилича на секта.

— Майкъл каза, че хората вечно му натякват това — отговори Карин с ината на младите, убедени, че трябва да защитят убежденията на любимия си. — Тъй като не си наясно с всички факти, нямаш право да се отнасяш презрително към вярата му.

— Да, но със сигурност можеш да видиш…

Пасман замълча за момент, защото знаеше, че аргументите му нямаха шанс срещу двадесет и няколкогодишно момиче с бушуващи хормони.

— Всъщност вероятно няма да видиш — примирено добави той. — Е, мисля, че трябва да оставите Джанике да си почине. Можете да й разкажете за купона по-късно — каза той и се оттегли.

— Ще се оправиш ли, скъпа? — попита Елза, като погали слабото рамо на Джани.

— Добре съм. Отивайте да се забавлявате. Искам всички сензационни подробности утре.

— Добрите момичета не раздрънкват какво са правили — ухили се Карин.

— В такъв случай не очаквам да се държите като добри момичета.

Двете немкини си тръгнаха заедно, но Карин се върна след секунда и се наведе над Джани.

— Искам да знаеш, че мисля да го направя.

Джани знаеше какво имаше предвид приятелката й. Бе наясно, че Майкъл е повече от мимолетно увлечение за нея. Освен това знаеше, че бе говорил на Карин с часове за вярата си.

— Карин, това е сериозна стъпка. Не го познаваш толкова добре.

— Бездруго никога не съм искала деца, така че какво толкова ще стане, ако ми завържат тръбите сега вместо след няколко години?