След като не мога да изкарам нищо повече, се облягам, дишам тежко и кашлям. Забелязвам, че по тоалетната чиния има алени ивици и вдигам ръце.

Покрити са с кръвта на Ейми.

Повръщам пак, после с препъване стигам до мивката и си мия отново и отново ръцете с гореща вода. По тях се стичат сълзи и оцветени в алено от кръвта капят по белия порцелан. Търкам все по-бързо и цялото ми тяло се тресе.

Когато водата потича студена и ръцете ми изтръпват, се връщам с труд в стаята и падам върху леглото, равнодушна и замаяна. Гърлото ми гори от повръщането, а ръцете ми са вцепенени. Притискам ги към гърдите си и усещам ударите на сърцето си.

Няколко минути чичо Паоло и чичо Тимоти стоят от външната страна на вратата ми и обсъждат мерките за сигурност. Говорят дълго за гривна около глезена, за камери и за преместването ми в изоставеното крило в Лаборатории Б. Накрая чувам как стъпките им се отдалечават и входната врата се затваря зад тях, но някой остава да пази. Чувам дишането му.

Обръщам се с лице към джунглата, вдигам ръце пред лицето си и разглеждам нежните сини линии под кожата си. Тази кръв не е моя. Принадлежи на Ай’оа, на многото, които са умрели, за да се родя аз.

Проследявам една синя вена с нокът и започвам да я натискам. Кожата ми е все така твърда. В този момент сълзите ми потичат, изгарящи като киселина и започвам да драскам все по-силно по китките си, но нищо не се случва. Тази кръв не е моя! Не е моя! — крещи мозъкът ми. Не мога да спра ужасяващата мантра, не мога да спра опитите да разкъсам китките си. Нищо не се получава. Напълнили са вените ми с нечия чужда кръв и няма начин да се отърва от нея.

Накрая се предавам и рухвам на леглото. Китките ми са червени и болят, но болката бързо отминава и те пак са гладки, бели и перфектни.

Колко е глупав чичо Паоло… Не, не „чичо“. Никога вече. Нито той, нито който и да е от тях… Колко е глупав да си мисли, че може да ме обучи да бъда като него и останалите. Че с подходящите тестове и лекции може да ме превърне в хладнокръвен безсърдечен убиец. Че ще заглуша ударите на собственото си сърце, за да спра ударите на чужди сърца.

Той е бил глупак, но аз също. Вярвах му за всичко. От врабчето в електрическата клетка до бедния беззащитен Снизи. Повярвах му, когато ми каза, че е необходимо. Не беше. Нищо от тези неща не беше необходимо. Беше пилеене, ужасяващо пилеене на живот. Дори и след като чух легендата на Калуакоа и усетих с всяка своя клетка, че е истина, продължих да не вярвам. Не изцяло. Помислих си, дори тогава, че по някакъв начин всичко ще се нареди. Че дневната светлина ще прогони нощните съмнения. Че всичко ще се окаже едно огромно недоразумение.

Да, Паоло е бил глупак.

Но аз бях по-голяма глупачка.

Мисля си за гневното си избухване и не усещам и капка триумф за това, че най-после успях да се изправя срещу него. Ейми е на свобода и бих искала да изпитвам някакво облекчение, но ме обзема единствено чувство на поражение, нещастие и съжаление, и най-вече ужасна, смазваща вина.

Какво ще стане с мен? Ще ме заключат ли като чичо Антонио, само че завинаги? Колко дълго могат да ме държат в тази стъклена клетка? Умът ми започва да прави изчисления, после се забавя и замръзва. Мозъкът ми ме предава за първи път в живота ми. Вместо да се уплаша от това, се чувствам само още по-празна.

Но защо очаквам да бъда същата, която съм била вчера? Предишната Пиа вече я няма. Ако изобщо съм Пиа, то аз съм много различна. Необратимо променена. Осъзнавам, че промяната не се е случила внезапно. Променяла съм се от дни, още откакто за първи път се озовах при Ай’оа. Хората от джунглата ме промениха. Ейо ме промени. От известно време не бях себе си, но досега не го осъзнавах. Опитвах се да балансирам между два несъвместими свята и накрая бях принудена да направя избор. Чичо Антонио знаеше какво ще се случи и се опитваше да ме предупреди, но вместо да избера правилната страна, избрах грешната. Върнах се в Литъл Кейм. Ако само го бях послушала, двамата с Ейо отдавна щяхме да сме си избягали и да сме в безопасност в някоя далечна земя, където дори Паоло не може да ни открие.

Но какво щеше да стане с Ай’оа тогава? Убийствата щяха да продължат, със или без мен. Чудя се дали чичо Антонио е предвидил и това в плана си. Какво си е въобразявал, че ще се случи? Че моето отсъствие ще доведе до мъчителния край на Литъл Кейм? Едва ли. По-скоро щяха да рестартират проекта Имортис с двойно повече енергия.

Нещо се удря в прозореца и сърцето ми прескача.

И още един удар.

Изтичвам до прозореца и се притискам към стъклото.

Ето го, съвсем видим, без дори да се опитва да се прикрие. Само на сантиметри от оградата.

Очите му са освирепели. Знам, че е тук заради Ейми. Представям си пулсиращия в него гняв, също толкова силен, колкото пулсиращото в оградата електричество. Дали сега осъзнава истината? Ай’оа знаят легендата на Калуакоа, знаят, че моето съществуване означава смъртта на мнозина. Просто не са били наясно, че умират самите те.

О, Ейо, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам. За Ейми и за Снизи, и за теб и мен, и за всички други, които не познаваме и са умрели, за да мога аз да живея.

Устните му се движат. Сигурно знае, че не го чувам, но мога да прочета въпроса в очите му. Поклащам глава. Внезапно Ейо хваща оградата.

— Не! — изкрещявам, но той вече е отскочил назад с вдигнати ръце. Виждам агонията му и си мисля: Поне няма да пробва пак.

Но той го прави. Хваща се за оградата и се изкачва на почти метър, преди електричеството да го разтърси отново и да го принуди да я пусне и да падне на земята. Лежи присвит и за момент си мисля, че е мъртъв. Числата изпълват ума ми, както електричеството изпълва оградата. 5 000 волта на всеки 1,2 секунди и ако е мокър, това намалява съпротивлението с поне 1000 ома, което увеличава риска за смърт от 5% на 50%. Ако я докосне отново, рискът за смърт нараства на 95%… Прогонвам цифрите, отпъждам ги насила. Дори и да е жив, алармите при охраната вече са се разпищели. Чичо Тимоти е на път.

Сърцето ми замира, дъхът ми секва, кръвта се смразява във вените ми.

Не, не Ейо…

Не мога да издържа. Не мога да гледам как се самоубива по този начин и няма да позволя да бъде хванат от хора, които ще го убият заради кръвта му. Но какво мога да направя? Вратата е заключена.

Стените ти са направени от стъкло, Пиа.

А кое е нещото, което стъклото прави най-добре? Сещам се за спринцовката.

Движа се със скорост, която никой човек не би могъл да постигне, грабвам лампата от нощното си шкафче и я мятам с цялата си сила. Тя отскача от стъклото без резултат.

Този път се оглеждам за нещо по-тежко и се спирам на тръбите под мивката в банята ми. Изкъртвам ги от стената и водата моментално започва да се излива в стаята. Не й обръщам внимание, хващам здраво тръбата и удрям по стъклото.

Ударът не предизвиква пукване, както очаквам.

Вместо това рухва цялата стена. Парчетата стъкло се посипват по пода и земята навън като дъждовни капки и дори звучат като дъжда навън.

Вратата се отваря и пазачът Диксън влиза вътре. Той стои за момент и гледа шокирано отвора, който досега е бил стена, а после се насочва към мен. Преди мозъкът ми дори да помисли за следващото действие, ръцете ми вече се движат. Удрям с тръбата Диксън през коленете и той пада на земята със стон.

Обръщам се към оградата, но той ме хваща за глезена.

— Пусни… ме! — Опитвам се да се отскубна, но Диксън е хванал крака ми с две ръце. Лицето му е почервеняло от болка и напрежение. Изглежда твърдо решен да не ми позволи да се измъкна. Поглеждам през рамо и виждам, че Ейо ни наблюдава опулен и пребледнял.

— Наистина не искам да правя това — казвам и вдигам тръбата.

В този момент през вратата влиза друг човек. Кларънс.

И ти ли си замесен в това? Сигурно е бил отвън. Погледите ни се срещат, той бавно поклаща глава и протяга ръка към мен.