— Чичо Антонио…

— Чудя се какво щеше да стане, ако бях казал на Хариет за това. Може би щеше да успее да помогне… Признавам — представях си, че аз ще бъда човекът, който ще те измъкне навън и ще те запознае с Ейо. А през цялото това време вие двамата сте…

— Чичо Антонио, аз няма да напусна Литъл Кейм! — Надигам се с изправени рамене и свити юмруци. Той най-после спира да приказва, поглежда ме и аз продължавам: — Защо ми говориш така? Наистина ли очакваш да обърна гръб на всичко? На дома си? На семейството си?

— Пиа… — Той изглежда зашеметен от отговора ми. — Мислех, че разбираш. Видя килиите в Лаборатории Б. Знаеш за ужасните тестове, през които всеки трябва да мине. И за тайните, за лъжите… какво си помисли…

— Да, знам за всички тези неща — отговарям, — и да, признавам, озадачиха ме. Но това ли според теб е причината Алекс и Мариан да са самоубият? Предпочели са да умрат пред… какво? Пред това да бъдат лъгани?

— Не.

Ейо е скръстил ръце пред гърдите си и ни наблюдава. Чичо Антонио отново и отново удря с юмрук по другата си ръка, сякаш иска да набие някого, но не може да реши кого. — Отчасти е така, да, но не това е истинската причина.

— Тогава каква е тя? Искаш от мен да изоставя всичко, което познавам, но не ми казваш защо? — Вдигам книгата на Шекспир и я плясвам върху другата си ръка. — „Невежеството е Божие проклятие, знанието е крилата, с които летим към рая“. Не стоят ли така нещата? Не мога да летя, ако съм невежа, чичо Антонио!

Очите му се разширяват.

— Аз… аз не мога… ти не разбираш, Пиа. Ако знаеше, щеше… Не мога да ти причиня това… Трябва да разбереш, че от Литъл Кейм не произлиза нищо добро. Не го ли усещаш!

Собственият ми глас ме смразява, когато отговарям:

— Аз произлизам от Литъл Кейм. Това каква ме прави?

Той диша тежко.

— Нямах това предвид. Разбира се, че ти си единственото хубаво нещо, произлязло от онова място. Но, Пиа… ах! Може би трябва да ти кажа, може би е необходимо.

— Тогава давай! Защо не можеш да го изречеш? — моля го аз и усещам сълзи в очите си. — Защо са избягали, чичо Антонио? Какво крие чичо Паоло? Какво толкова ужасно нещо има в Литъл Кейм, че ти дори не можеш да ми го кажеш?

— Пиа… — започва Ейо, но чичо Антонио го пресича.

— Всеки път, когато излизаш, се омайваш от идеята да напуснеш завинаги. Нали? Знам, че с мен беше така.

— Тогава защо не го направи? — предизвиквам го.

— Заради това! — Той вдига рязко ръкава на тениската си. На ръката му има малък белег, който досега не съм забелязвала. — След като се опитах да избягам, те не се задоволиха с това да ме заключат, Пиа. Имплантираха ми проследяващо устройство, скриха го толкова дълбоко под артериите и вените, че ако се опитам да го извадя, ще умра. Ако някога изчезна, ще го активират и ще ме хванат за часове. Ето затова посещавам Ейо само нощем, когато си мислят, че спя. Затова не мога да избягам. Затова трябва да изпратя единствения си син да ти бъде водач, да предам завинаги единственото хубаво нещо в живота си — освен теб, — с което се гордея! Пиа, има зло в Литъл Кейм. Ако ти кажа истината, тя ще те унищожи. Не мога да те подложа на това и няма да го направя. Трябва просто да ми се довериш. Бих ли правил всичко това — бих ли ти дал Ейо, — само заради някакви подозрения? Знам какво се случва в онези лаборатории. Виждал съм го с очите си. След като ти се роди, спряха за известно време. Но сега започват отново, водят нови обекти, подхващат целия процес отначало. Не можеш да останеш, Пиа. Ти не си тази, за която те мислят. Не си една от тях. Не можеш да правиш нещата, които ще поискат от теб.

Треперейки и отпъждайки сълзите, го поглеждам свирепо. Сякаш през последните няколко дни е чел мислите ми и сега изкарва на светло всичките ми страхове.

— Папи, плашиш я! Не виждаш ли колко я разстрои? — Ейо идва при мен и се опитва да ме хване за ръката, но аз поклащам глава отрицателно.

— Какво казваше, чичо Антонио?

— Ти не си техният малък перфектен учен, Пиа. Те наистина се постараха да те оформят по свой образ и подобие, но ти им се изплъзна. Защо иначе идваш при Ай’оа? Защо все още не си убила онова коте? Не можеш да вървиш и по двата пътя. Не можеш да имаш и Ай’оа, и Литъл Кейм. Вече си го усетила, нали? Знам, защото и аз изпитвам същото през целия си живот. Опитваш се да балансираш между двете неща, но рано или късно просто ще паднеш. Или ще свършиш като мен — няма да принадлежиш никъде.

Разсмивам се. Не мога да не го сторя. Сякаш с Ейо са планирали всичко — следобеда под дървото, гневната лекция на чичо Паоло, а сега и това.

— Какво смешно има, Пиа? — пита Ейо.

— Нищо. Абсолютно нищо. — Не чува ли колко приличат думите на чичо Антонио на това, което самият той ми каза по-рано днес? — Все едно, щом ти имаш проследяващо устройство, чичо Антонио, то и аз трябва да имам. И не мога да ида никъде.

— Не, Пиа. Ти нямаш. Когато се роди, се опитаха да ти имплантират, но… както знаеш, кожата ти е непробиваема. Искаха да ти сложат гривна около глезена, но ги убедих, че не е необходимо. Казах им, че докато не знаеш за външния свят, няма да изпитваш желание да го видиш и ще си стоиш на спокойно и сигурно място зад своите стъклени стени. Защото знаех, че ще дойде този ден, в който ще трябва да бягаш, Пиа. Знаех го от години. Но ако те хванат, няма да се поколебаят да ти сложат проследяващо устройство на глезена и тогава наистина ще бъдеш изцяло в капан.

Не! Не може да бъде! Познавам тези хора. Те са моето семейство. Те ме създадоха. Мога да повярвам на тези неща за Виктория Щраус, но не и за чичо Паоло. Не и за моя екип Имортис.

Но ако чичо Антонио е прав… Затварям очи и си представям как отивам при реката, качвам се на лодка с Ейо и потегляме към онези далечни кътчета от картата на леля Хариет. Възможно е. Можем да го направим. Просто да тръгнем и завинаги да оставим всичко зад нас.

Какво да оставим зад нас? Добре, чичо Паоло е излъгал за пожара в Лаборатории Б. Но би ли го сторил без добра причина? Чичо Паоло е най-разумният човек, когото познавам. И ако си тръгна, оставям него и другите да бъдат наказани от Корпуса. Спомням си думите на Щраус, сякаш ми ги шепти в ухото: Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Кой знае какво би им се случило, ако просто избягам? Ще мога ли да живея с тази вина през вечността?

Не. Не мога да им причиня това.

Чувствам се като везната в лабораторията на чичо Сергей и всяка нова мисъл в главата ми натежава ту на едната, ту на другата страна. Люшкам се насам-натам, но не успявам да постигна баланс.

— Не знам как да ти повярвам, чичо Антонио — казвам тъжно аз. — Ако има някаква ужасна тайна за Литъл Кейм, която не знам, ти щеше да ми я кажеш.

— Не си измислям всичко това, Пиа. — Гласът му е тих. — Знаеш, че не си го измислям. Отричаш нещо, което знаеш, че е истина.

— Не отричам нищо, защото не знам какво да отрека! Ти не ми казваш!

Той притихва, очите му са замъглени от мъка и безсилие. Завиждам му — поне в него се борят само две чувства. В мен са десетки и изглежда гневът печели.

— Няма да напусна Литъл Кейм — заявявам. — През целия си живот мечтая да имам някой като мен. Някой, който знае какво означава да живееш вечно и да бъдеш неуязвим. Някой, който… — Трябва да се насиля да не гледам към Ейо. — Някой, който ще остане с мен завинаги, който никога няма да остарее, да умре и да ме остави сама, докато аз продължавам да съм вечно млада. — Вдигам умолително ръце, за да го накарам да разбере. — Ти си прав. Аз не принадлежа към нищо, не съм част от нищо. Нито от Литъл Кейм, нито от Ай’оа. Сама съм, чичо Антонио, и винаги съм била сама. И ако напусна Литъл Кейм, ще загубя шанса си да принадлежа на някого. Ще бъда сама завинаги — прошепвам.