Достигам стълбището на Мъдростта и се изкачвам през медитативния павилион на Правилното разбиране, после заставам за миг на балкона, за да погледна към мрака и стихналите жилища на монасите, кацнали на скалата на изток. В сложните резби под пръстите й разпознавам безкрайното умение и търпение на сестрите Куку и Кей Се. Увит в якето си заради усилващия се вятър, аз се изкачвам по спиралното стълбище до платформената пагода за Правилно мислене. На източната й стена Енея е проектирала голям, съвършено кръгъл прозорец, обърнат към хлътването на хребета, над което се появява Оракул. Ярките лъчи на луната първо осветяват покрива на пагодата, после и задната стена, в мазилката на която са врязани следните думи от „Сута Нипата“:

Зная, че този откъс се отнася за загадъчната смърт на Буда, но го чета на лунната светлина с мисълта дали може да се свърже с Енея, самия мен или и с двама ни. Като че ли не може. За разлика от монасите, които се стремят тук към просветление, аз не изпитвам каквото и да е желание да се извисявам над индивидуалността си. Онова, което ме очарова и изпълва с наслада, е самият свят — всички безбройни светове, които съм имал привилегията да видя. Не искам да оставям зад себе си света и сетивните си възприятия от него. И зная, че Енея изпитва същото към живота — че връзката й с него е като католическото причастие, само че в този случай светът е нафората и трябва да се погълне.

И все пак мисълта, че същността на нещата, на хората, на живота е над всички образи и над силата на думите, отеква в мен. В последно време се опитвах — и не успявах — да изразя с думи дори същността на това място, само за Да открия безплодността на тези усилия.

Аз излизам от оста на Мъдростта, пресичам дългата платформа за готвене и хранене и поемам нагоре по стълбищата, мостовете и платформите на Морала. Оракул вече се е издигнал над хребета и светлината му, наред с блясъка на Двете по-малки луни, обагря скалата и червеното дърво около мен.

Минавам през павилионите за Правилна реч и Правилно поведение и спирам да си поема дъх в кръглата пагода за Правилен поминък. Точно пред пагодата за Правилни усилия има бамбукова бъчва с вода за пиене и аз утолявам жаждата си. По терасите и стрехите се веят молитвени флагчета, докато тихо минавам по дългата свързваща платформа до най-високите сгради.

Медитативният павилион за Правилно внимание е едно от последните изпълнения на Енея и все още мирише на новоотсечен кедър бонзай. Изкачвам се десет метра по стръмната стълба и стигам до павилиона за Правилна медитация, увиснал над грамадата на Храма. Прозорецът му гледа към скалната стена. Няколко минути оставам тук, за пръв път осъзнал, че когато луната изгрее, върху тази каменна плоча пада сянката на самата пагода и че Енея е проектирала покрива на павилиона така, че сянката му да се свързва с естествените процепи и багри на скалата, образувайки друга сянка, в която разпознавам китайския йероглиф за Буда.

В този момент ме пронизва студ, макар че вятърът не духа по-силно отпреди. По ръцете и тила ми пробягват тръпки. Разбирам — не, виждам, — че каквато и да е, мисията на Енея е обречена на провал. Че двамата с нея ще бъдем заловени, разпитани, навярно измъчвани и екзекутирани. Обещанията, които бях дал на стария поет на Хиперион, щяха да отидат на вятъра. Да унищожа Мира, бях казал аз. Мира, с неговите милиарди вярващи, милиони въоръжени мъже и жени, хиляди бойни кораби… Да върна обратно Старата Земя, бях се съгласил с него. Е, поне я бях посетил.

Поглеждам през прозореца, за да видя небето, но под лунната светлина има само скална стена и бавно оформяща се сянка с името на Буда, три вертикални черти като мастило по пергамент с цвят на камък, три хоризонтални черти, които се заоблят и сливат, образувайки три бели лица в негативните пространства, три лица, които ме наблюдават в мрака.

Бях обещал да пазя Енея. Заклевам се, че ще дам живота си за нея.

Отърсвам се от студа и предчувствието, излизам на платформата за Медитация, прикрепвам осигурителното си въже за един от кабелите и прелитам трийсетте метра над бездната до платформата под най-горната тераса, на която са двете спални пагоди. Докато се изкачвам по последната стълба до най-високото равнище, аз си мисля: „Сега навярно ще мога да заспя“.

Не съм оставил бележки за това в дисковия дневник. Спомням си го сега, докато го пиша.

Светлината в пагодата на Енея беше угасена. Това ме зарадва — тя стоеше до късно и работеше прекалено много. Високите скелета и кабелните преходи не бяха за уморена архитектка.

Влязох в собствената си пагода, затворих плъзгащата се врата и си събух обувките. Всичко бе така, както го бях оставил — външният параван беше открехнат, лунната светлина огряваше дюшека ми, вятърът тракаше в стените и тихо разговаряше с планината. Фенерите ми не бяха запалени, но луната и споменът ми осигуряваха достатъчно светлина. Освен спалния ми дюшек, на пода бяха само татамито и раклата, в която държах раницата си, малко храна, халба за бира, дихателните маски от кораба и катераческата ми екипировка: нищо не можеше да ме спъне.

Окачих якето си на кукичката до вратата, наплисках си лицето с вода от легена върху раклата и свалих ризата, чорапите, панталоните и бельото си, после ги напъхах в платнена торба, която прибрах в раклата. Утре беше ден за пране. Въздъхнах, усетил, че предчувствието за обреченост от медитативния павилион сега се превръща в обикновена умора, и се приближих до спалния си дюшек. Винаги спях гол, освен в планетарната гвардия и по време на пътуването ми с кораба на Консула, заедно с двамата ми приятели.

В мрака зад ярката ивица лунна светлина долових съвсем леко движение и сепнат, заех бойна поза. Голотата ми ме караше да се чувствам по-уязвим от обикновено. После си помислих: „А. Бетик трябва да се е върнал по-рано“. Отпуснах десния си юмрук.

— Рол? — каза Енея и се наведе напред под лунната светлина. Беше увила долната половина на тялото си с одеялото ми, но раменете, гърдите и коремът й бяха голи. Оракул докосваше с меките си лъчи косата и скулите й.

Отворих уста да отговоря, понечих да се обърна към Дрехите или якето си, отказах се и се отпуснах на едно коляно до дюшека, за да издърпам завивката и да се покрия. Не бях срамежлив, но това бе Енея. А тя беше…

— Рол — повтори Енея и този път гласът й не бе въпросителен. Тя се приближи към мен на колене. Одеялото се свлече от нея.

— Енея — глупаво запелтечих аз. — Енея, аз… ти… аз не… ти всъщност не…

Тя допря показалец до устните ми и миг по-късно го отдръпна, но преди да успея да заговоря, Енея се наведе още по-близо към мен и притисна устните си към мястото до което се бе докоснал пръстът й.

Всеки път, когато се бях допирал до младата си приятелка, усещах електрически ток. Описвал съм това и по-рано и винаги съм се чувствал глупаво да дискутирам въпроса, но приписвах явлението на нейната… аура… на електрическия заряд на личността й. Той бе действителен, не метафоричен. Но в този момент не усетих помежду ни да прескача каквато и да е искра.

За миг останах неподвижен. Но после топлотата и настойчивостта на целувката надделяха над мислите ми, над съмненията и над всичките ми сетива във всеки смисъл на думата и аз също започнах да я целувам, прегърнах я и я притеглих към себе си, докато тя плъзгаше ръце под моите и прокарваше силните си пръсти по гърба ми. Повече от пет нейни години преди това, когато ме бе целунала на прощаване край реката на Старата Земя, целувката й беше пламенна, електрическа, изпълнена с въпроси и послания… но все пак целувка на шестнайсетгодишно момиче. Тази целувка беше топло, влажно, открито докосване на жена и аз й отвърнах мигновено.