Литмир - Электронная Библиотека

Бях зърнал телепортаторната арка над и зад себе си, макар че „арка“ вече не бе точната дума: огромното, свободно носещо се във въздуха устройство представляваше метален пръстен, ръждива поничка. За миг видях през блестящия кръг небето на Витъс-Грей-Балианъс Б и после образът избледня. Зад отдалечаващия се телепортал имаше само облаци. Той беше единственото материално нещо в цялото небе и вече бях паднал повече от хиляда метра под него. В паническия шемет ми дойде наум фантастичната мисъл, че ако бях птица, бих могъл да полетя обратно до пръстена, да кацна на широката му долна половина и да чакам…

„Какво да чакам?“ Вкопчих се в каяка, когато той едва не ме обърна с главата надолу, насочвайки се с нос към лилавите глъбини на кликове под мен.

И тъкмо тогава си спомних за бутона. „Каквото и да правиш, не го докосвай — бе казала Енея, когато се разделяхме в Ханибал. — Искам да кажа да не го докосваш, докато не стане абсолютно наложително.“

Лодката отново се завъртя по дългата си ос и едва не ме изхвърли навън. Задникът ми вече не докосваше тапицираната седалка. Летях в тясното пространство в корпуса сред свободно падащо съзвездие от вода, премятащо се гребло и забил надолу нос каяк. Реших, че моментът наистина е „абсолютно наложителен“. Отворих пластмасовия капак и натиснах с палец червения бутон.

Близо до носа и зад мен се отвориха плоскости. Приведох глава, когато навън заизскачаха въжета и огромно количество плат. Каякът се изправи и после спря толкова рязко, че едва не изхвърчах навън. Отчаяно се вкопчих в страните на фибростъклената лодка, която бясно се разлюля. Безформената маса над главата ми се превръщаше в нещо по-сложно от парашут. Въпреки прилива на адреналин и паниката си, разпознах материята: запаметяващото платно, което двамата с А. Бетик бяхме купили на индианския пазар до Талиезин-запад. Действащият със слънчева енергия пиезоелектрически материал беше почти прозрачен, свръхлек, свръхяк и можеше да запаметява до дванайсет предварително програмирани конфигурации. Бяхме имали намерение да купим повече и да го използваме, за да заменим брезента, които покриваше главното студио, тъй като бе провиснал, прогнил и постоянно трябваше да се кърпи. Но г-н Райт беше настоял да го запази, защото предпочиташе меката светлина. А. Бетик бе прибрал десетината метра запаметяващо платно в работилницата си и повече не се бях сещал за него.

До този момент.

Падането беше спряло. Сега каякът висеше под триъгълно параплатно, опънато на десетина найлонови въжета, завързани за внимателно подбрани места по горната част на корпуса. Лодката продължаваше да се спуска надолу, но вече съвсем бавно. Вдигнах поглед нагоре — запаметяващото платно бе достатъчно прозрачно, за да мога да виждам през него, — но телепортаторният пръстен беше прекалено далеч и скрит зад облаците. Вятърът и въздушните течения ме отнасяха в посока, обратна на телепортала.

Предполагам, че би трябвало да съм благодарен на приятелите си, на момичето и андроида, защото някак си бяха предвидили този момент, но първата ми мисъл бе едно непреодолимо „Мамка ви!“. Идваше ми прекалено много. Да падам в свят от облаци и въздух без да виждам земята — това наистина беше прекалено много. Щом Енея е знаела, че ще се телепортирам тук, защо не…

„Без да виждам земята ли?“ Наведох се над ръба на каяка и погледнах надолу. Навярно планът беше внимателно да се спусна върху някаква невидима повърхност.

Не. Под мен имаше километри празен въздух, а далечината бе лилаво-черна, мрак, разкъсван само от яростните проблясъци на светкавици. Налягането долу трябваше да е ужасно. Което ме подсети за нещо друго: ако това беше Юпитеров свят — Вихрушка, Юпитер или някой от другите, — как така дишах кислород? Доколкото знаех, всички известни на човечеството газови гиганти се състояха от вредни газове — метан, амоняк, хелий, въглероден моноксид, водороден цианид и други гадости с известни примеси на вода. Никога не бях чувал за газов гигант с годна за дишане кислородно-азотна атмосфера, но въпреки това дишах. Въздухът тук беше по-рядък, отколкото на другите светове, които бях посещавал, и малко смърдеше на амоняк, но определено дишах въздух. Значи трябваше да не е газов гигант. Къде се намирах, по дяволите?

Вдигнах китката си и попитах инфотерма:

— Къде се намирам, по дяволите?

Последва колебание и за миг си помислих, че устройст вото се е счупило на Витъс-Грей-Балианъс Б. После лентата заговори с надменния глас на кораба:

— Неизвестно, г. ЕНДИМИОН. Разполагам с някои данни, но не са достатъчни.

— Казвай.

Инфотермът бързо изстреля цял списък от температури по Келвин, атмосферно налягане в милибарове, средна плътност в грамове на кубичен сантиметър, вероятна минимална скорост за излизане от орбита в километри на секунда и магнитно поле в гауси, последван от изброяване на атмосферни газове и съотношения на елементи.

— Минимална скорост за излизане от орбита петдесет и четири цяло и две десети клика на секунда — казах аз. — Това е траектория на газов гигант, нали така?

— Най-вероятно — отвърна гласът на кораба. — Стандартната Юпитерова скорост е петдесет и девет цяло и пет десети километра в секунда.

— Но атмосферата не е като на газов гигант, нали? — Виждах образуващия се пред мен облак, който напомняше на естествен холос, прожектиран на бързи обороти. Трябва да се извисяваше десетина клика над мен и основата му изчезваше в лилавите глъбини. В подножието му проблесна светкавица. Слънчевата светлина от отсрещната му страна изглеждаше богата и коса: привечерна светлина.

— Атмосферата не прилича на нищо, с което разполагам в паметта си — отвърна инфотермът. — Въглеродният моноксид, етанът, ацетиленът и другите водовъглероди, нарушаващи стойностите на равновесието на Солмев, лесно могат да се обяснят с разпадането на метана под въздействието на молекулната кинетична енергия и слънчевата радиация, а наличието на въглероден моноксид е обичаен резултат от смесването на метана и водната пара в дълбоките пластове, в които температурата надвишава хиляда и двеста градуса по Келвин, но равнищата на кислород и азот…

— Да?

— Показват живот — завърши инфотермът. Завъртях се на сто и осемдесет градуса и погледнах към облаците и небето, сякаш нещо там ме дебнеше.

— Живот на повърхността ли? — попитах аз.

— Съмнително — отвърна равният глас. — Ако този свят следва нормите на Юпитер и Вихрушка, налягането на така наречената повърхност ще е под седемдесет милиона атмосфери от Старата Земя при температура около двайсет и пет хиляди градуса по Келвин.

— На каква височина се намираме?

— Не е ясно — призна уредът, — но тъй като в момента атмосферното налягане е нула цяло и седемдесет и шест стотни от средното за Старата Земя, ако се намираме на стандартен Юпитеров свят, бих казал, че сме над тропосферата, всъщност, в долните слоеве на стратосферата.

— На такава височина не трябва ли да е по-студено? Та това е почти в космоса.

— Не и на газов гигант — обясни инфотермът с непоносимо професорския си глас. — Парниковият ефект води до образуването на пласт с температурна инверсия и загрява слоевете на стратосферата почти до оптималните за човека температури. Макар че разликата от няколко хиляди метра може да доведе до силно изразени повишавания или спадове на температурата.

— Няколко хиляди метра — тихо повторих аз. — Колко въздух има над и под нас?

— Не е ясно — отново каза инфотермът, — но като екстраполирам данните, предполагам, че радиусът на екватора от центъра на този свят до горния край на атмосферата е приблизително седемдесет хиляди, километра, а този кислородно-азотно-въглеродно-диоксиден пласт продължава от три до осем хиляди километра — приблизително две трети от разстоянието от хипотетичния център на планетата.

— От три до осем хиляди клика — тъпо повторих аз. — Около петдесет хиляди клика над повърхността…

— Приблизително — подчерта инфотермът, — но трябва да отбележа, че при налягането близо до ядрото молекулният водород се превръща в метал…

60
{"b":"283614","o":1}