А това предизвикваше у Хоуг Либлър нещо повече от гадене.

Утешаваше се с мисълта, че такова предателство просто не е вероятно, че е пълно безумие. Разбира се, беше чел истории за пирати на Старата Земя или други водни светове, издебващи търговски кораби и тероризиращи пристанищата, но тези дни отдавна бяха отминали. Един откраднат архангел нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие, нямаше къде да попълни снаряжението си и да се ремонтира. Мирският флот незабавно щеше да го залови.

И въпреки цялата тази насилена логика, командир Хоуг Либлър продължаваше да се чувства неспокоен.

Седеше в контролната зала четири часа след завъртането им към точката на прехвърляне към системата Тау Сети, когато от „Уриил“ се получи приоритетно съобщение: пет унищожителя от фотонен клас на прокудените се били скрили в прашния облак от заредени частици на вътрешната луна на газовия гигант и сега се насочвали към собствените си точки на прехвърляне, използвайки слънцето като щит между себе си и спецчаст „ГИДЕОН“. „Гавриил“ и „Рафаил“ трябвало да се отклонят от дъгите си, за да открият траектория за стрелба с останалите си хиперкинетични ракети С-плюс, да унищожат фотонните кораби и после да подновят прехвърлянето си от системата Лупифер. „Уриил“ смяташе, че двата архангела са в състояние да стигнат до прехвърляне около осем часа след заминаването на другите пет кораба.

Отец-капитан де Соя потвърди получаването на съобщението и нареди промяна на курса. Командир Либлър следеше теснолъчевия канал, докато майка капитан Стоун на борда на „Гавриил“ правеше същото. „Адмиралът не оставя «Рафаил» сам — помисли си командирът. — Господарите ми не са единствените, които не се доверяват на де Соя.“

Преследването не бе вълнуващо — всъщност, когато се стигна дотам, нямаше каквото и да е преследване. Като се вземеше предвид гравитационната динамика на тази система, на задвижваните със стари хокингови двигатели фотонни кораби на прокудените щяха да им трябват около четиринайсет часа, за да достигнат относителна скорост преди завъртането. Двата архангела щяха да заемат позиция за стрелба след четири часа. Прокудените не разполагаха с оръжия, които да изминат целия път през системата, за да поразят мирските кораби: и „Гавриил“, и „Рафаил“ имаха достатъчно ракети, за да унищожат десет пъти повече фотонни кораби. Ако не успееха с нищо друго, щяха да използват омразните лъчи на смъртта.

Когато двата архангела заобиколиха слънцето, за да заемат позиции за стрелба, командването беше в ръцете на командир Либлър — отец-капитанът бе отишъл да поспи няколко часа в каютата си. Останалите кораби от спецчаст „ГИДЕОН“ отдавна се бяха прехвърлили. Либлър се обърна на ускорителното си кресло, за да сигнализира на капитана, когато ирисовият портал внезапно се отвори и вътре влезе отец-капитан де Соя, заедно с още неколцина други. За миг Либлър забрави подозренията си — забрави дори, че му плащат, за да е подозрителен — и се облещи към групата. С капитана бяха онзи сержант от швейцарската гвардия — Грегориъс — и двама от войниците му. Тук бяха също офицерът по оръжейните системи командир Карел Шан, офицерът по енергийните системи лейтенант Пол Дениш, офицерът по екологичните системи командир Бетц Арджайл и инженерът по двигателните системи лейтенант Илайджа Хюсеин Майер.

— Какво, по дяволите… — започна Либлър и после замълча. Сержантът от швейцарската гвардия държеше в ръка неврален зашеметител и се целеше право в лицето му.

Хоуг Либлър вече седмици наред криеше в ботуша си иглен пистолет, но в този момент съвсем забрави за него. Никога преди не бяха насочвали към него оръжие — дори зашеметител — и сега едва не се изпусна в панталона си.

Една от жените войници се приближи до него и извади пистолета от ботуша му. Либлър го зяпна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Съжалявам, Хоуг — каза отец-капитан де Соя. — Гласувахме и решихме, че нямаме време да се мъчим да те убедим да се присъединиш към нас. За известно време ще се наложи да си идеш.

Като се мъчеше да си спомни диалозите от всички холодрами, които някога бе слушал, Либлър запелтечи:

— Няма да успеете. „Гавриил“ ще ви унищожи. Ще бъдете подложени на мъчения и обесени. Ще ви откъснат кръстоидите от…

Зашеметителят в ръката на гиганта изжужа. Хоуг Либлър щеше да падне по очи, но жената го хвана и внимателно го положи на пода.

Отец-капитан де Соя зае мястото му на командното кресло.

— Излезте от този курс — каза той на лейтенант Майер, който пое управлението. — Наберете координатите на прехвърлянето ни. Пълно ускорение. Пълна бойна готовност. — Отец-капитанът спря поглед на Либлър. — Отнесете го във възкресителната му ясла и я включете на „съхранение“.

Войниците изнесоха спящия командир.

Още преди да нареди да превключат вътрешното сдържащо поле на кораба на нулева гравитация, отец-капитан де Соя изпитваше онова кратко, но ободрително усещане за полет, което човек чувства в мига след скачането си от скала, преди гравитацията отново да предяви категоричните си изисквания. Всъщност, сега корабът им пъшкаше под ускорение от повече от шестстотин g, почти сто и осемдесет процента от нормалното. Всеки пробив в сдържащото поле би ги убил само за миг. Но точката на прехвърляне вече беше на по-малко от четирийсет минути.

Де Соя не бе сигурен, че постъпва правилно. Мисълта, че предава своята Църква и мирския флот беше най-ужасното нещо на света. Но знаеше, че ако душата му наистина е безсмъртна, за него друг избор няма.

Всъщност, онова, което караше отец-капитан де Соя да смята, че се е случило чудо — или поне, че го е сполетял невероятен късмет, — бе фактът, че още седем души се бяха съгласили да се присъединят към него в този обречен бунт. Осем — като броеше и себе си — от двайсет и осемчленен екипаж. Другите двайсет бяха във възкресителните си ясли, след като ги приспаха с неврален зашеметител. Де Соя знаеше, че при повечето обстоятелства тези осем души могат да се справят със системите на „Рафаил“: имаше късмет — или беше благословен, — че го бяха последвали неколцина от основните офицери на борда. В началото си мислеше, че ще е само с Грегориъс и двамата му млади войника.

Първото загатване за бунт беше дошло от тримата швейцарски гвардейци, след като „прочистиха“ втория родилен астероид в системата Луцифер. Въпреки клетвите им към Мира, Църквата и швейцарската гвардия, умъртвяването на бебета прекалено им приличаше на убийство. Копиеносците Дона Фу и Енос Делрино първо бяха отишли при сержанта си и после дойдоха заедно с Грегориъс в изповедалнята на отец-капитан де Соя със своя план за дезертиране. Първоначално те бяха поискали опрощение, ако решат да избягат в системата на прокудените. Де Соя ги помоли да обмислят алтернативна възможност.

Инженерът по двигателните системи лейтенант Майер дойде да се изповяда за същото. Ужасното клане на красивите ангели — което бе наблюдавал в тактическото пространство — беше отвратило младия мъж и в резултат му се искаше да се върне към религиите на дедите си — юдаизъм и ислям. Вместо това, той отиде в изповедалнята, за да признае душевната си слабост. Отец-капитан де Соя го удиви, като му каза, че тревогите му не са в противоречие с истинското християнство.

На другия ден офицерите по екологичните и енергийните системи командир Бетц Арджайл и лейтенант Пол Дениш последваха съвестта си в изповедалнята. Дениш се бе убедил най-трудно, но дългите спотаени разговори с лейтенант Майер, с когото спяха в една каюта, в крайна сметка го включиха в плана.

Последен беше офицерът по оръжейните системи командир Карел Шан: той вече не бе в състояние да дава заповед за изстрелване на лъчи на смъртта. Не беше спал от три седмици.

През последния им ден в системата Луцифер де Соя разбра, че никой от другите офицери няма да дезертира. Те смятаха работата си за отвратителна, но необходима. Когато настъпеше моментът, мнозинството от офицерите и останалите трима швейцарски гвардейци щяха да застанат на страната на заместник командира Хоуг Либлър. Отец-капитан де Соя и сержант Грегориъс решиха да не им дават тази възможност.