Отец де Соя и Кет Ростийн настояха да прекараме още една нощ в някоя от стаите в кулата, но двамата с Енея имахме други планове. Бяхме донесли от кораба на Консула екипировка за лагеруване — надуваем сал, ловна пушка и много замразено-сушена храна, ако нямахме късмет в лова — и успяхме да съберем всичко това в две много тежки раници. Сега стояхме на края на Ендимион и гледахме към здрачния свят от трева, гори и тъмнеещо небе. Надгробната пирамида на стария поет ясно се виждаше на фона на залеза.

— Скоро ще се мръкне — засуети се отец де Соя.

— Имаме фенер — усмихна се Енея.

— Наоколо има диви зверове — каза свещеникът. — Онзи вой, който чухме снощи… Бог знае какви хищници се събуждат в момента.

— Това е Земята — отвърнах аз. — Мога да се справя с пушката с всичко по-малко от гризли.

— Ами ако наистина има гризлита? — настояваше йезуитът. — Освен това, ще се загубите там. Няма нито пътища, нито градове. Няма мостове. Как ще пресичате реките…

— Федерико — прекъсна го Енея и твърдо, но нежно хвана ръката на свещеника. — Това е нашата първа брачна нощ.

— О — рече той. После бързо я прегърна, ръкува се с мен и отстъпи назад.

— Мога ли да направя едно предложение, г. Енея, г. Ендимион? — неуверено каза А. Бетик. Пъхнах канията с ножа в колана си и вдигнах поглед.

— Да не би да искаш да ни кажеш, че вие, момчета, от другата страна на Празнотата, Която Обвързва, имате планове за Земята през идните години? — попитах аз. — Или че най-после искате лично да поздравите човешката раса?

Андроидът изглеждаше засрамен.

— О… не — отвърна той. — Всъщност, предложението ми по-скоро е свързано със скромен сватбен подарък. — А. Бетик подаде на двама ни кожен калъф.

Познах го мигновено. Енея също. Застанахме на четири крака, за да извадим и развием върху тревата хокинговото килимче.

То се активира още при първото докосване и се издигна на метър над земята. Натоварихме и пристегнахме раниците си отзад, поставихме отгоре пушката и имаше достатъчно място за двама ни — ако седнех по турски и Енея се гушнеше в скута ми, притиснала гръб към гърдите ми.

— С това би трябвало да можем да минаваме над реки и зверове — каза тя. — Тази вечер няма да търсим място за лагеруване надалеч. Точно оттатък реката, колкото да не ни чувате.

— Колкото да не ви чуваме? — повтори йезуитът. — Но защо да оставате толкова близо, щом няма да можем да ви чуваме? Ами ако извикате за помощ и… О! — Той се изчерви.

Енея го прегърна. Тя стисна ръката на Кет Ростийн и каза:

— Ще ви бъда много задължена, ако след две седмици позволите на Рахил и другите да се телепортират тук или да приземите кораба на Консула, ако искат да поразгледат наоколо. Ще ги чакаме по пладне при гроба на чичо Мартин. Добре дошли са да останат до залез. След две години всеки, който е в състояние да се телепортира тук сам, ще е добре дошъл да обикаля колкото му душа иска. Но могат да остават само месец, не повече. И не се позволяват никакви трайни постройки. Никакви сгради. Никакви градове. Никакви огради. След две години. — Енея ми се усмихна. — С Лъвовете, Тигрите и Мечките имаме някои интересни планове за този свят за след няколко години. Но засега той е наш… наш с Рол. Затова ви моля, Истински глас на Дървото, моля ви, на път за вашия дърволет поставете голям знак „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Ще го направите, нали?

— Ще го направя — отвърна храмерът. Той се върна обратно в кулата, за да приготви ерговете си за отлитане.

Настанихме се върху килимчето. Прегърнах Енея. Нямах намерение да я пусна много дълго време. Една земна година, единайсет месеца, една седмица и шест часа може да е цяла вечност, ако го искаш. Дори само един ден. Дори само час.

Отец де Соя ни даде благословията си и попита:

— Мога ли да направя нещо за вас през идващите месеци? Искате ли да пратя на Старата Земя някакви провизии?

Поклатих глава.

— Не, благодаря, отче. Екипировката за лагеруване, аптечката на кораба, надуваемият сал и тази пушка би трябвало да са ни достатъчни. Не напразно съм бил ловен водач на Хиперион.

— Има едно нещо — обади се Енея и аз зърнах лекото потрепване на мускул в ъгълчето на устата й, което винаги ме беше предупреждавало, че готви някаква дяволия.

— Каквото поискате — отвърна отец де Соя.

— Ако можете да се върнете тук след около година — каза тя, — може би ще имам нужда от добра акушерка. Това би трябвало да ви даде достатъчно време да попрочетете нещо по въпроса.

Отец де Соя побледня, понечи да каже нещо, отказа се и сериозно кимна.

Енея се засмя и го докосна по ръката.

— Просто се пошегувах. Дорье Фамо и Дем Лоа вече се съгласиха да се телепортират тук, ако се наложи. — Енея погледна към мен. — А определено ще се наложи.

Отец де Соя въздъхна, постави силната си десница върху главата на Енея за последна благословия, бавно закрачи към плочата на града и се изкачи по рампата до кулата. Проследихме го с поглед, докато не изчезна в сенките.

— Какво ще стане с неговата Църква? — тихо попитах Енея. Тя поклати глава.

— Каквото и да се. случи, тя има шанс за ново начало… да преоткрие душата си. — Любимата ми се усмихна през рамо. — Ние също.

Усетих, че сърцето ми нервно затуптява, но все пак я повиках:

— Хлапе?

Енея обърна бузата си до гърдите ми и вдигна поглед към мен.

— Момче или момиче? — казах аз. — Изобщо не се сетих да те попитам.

— Какво? — объркано ме погледна тя.

— Причината, поради която ще се нуждаеш от Мълниеносната свиня и Дем Лоа след около година — дрезгаво поясних аз. — Момче ли ще е или момиче?

— Аххх — вече разбрала, рече Енея. Тя отново извърна лице, отпусна се в ръцете ми и намести глава под брадичката ми. Докато говореше, можех да усетя думите, вибриращи в костите ми. — Не зная, Рол. Наистина не зная. Това е единствената част от живота ми, към която винаги съм избягвала да поглеждам. Всичко, което ще се случи сега, ще е ново. О… от отделни погледи към други неща зная, че ще имаме здраво дете и че да оставя бебето… и теб… ще е най-трудното за мен… много по-трудно, отколкото, когато ще трябва да позволя да ме хванат в базиликата „Св. Петър“ и да се оставя в ръцете на мирските инквизитори. Но от погледите към себе си след този период — когато отново съм с теб на Тян Шан, в моето бъдеще и твоето минало, и страдам, защото не мога да ти кажа за всичко това — зная още нещо: тогава ще ме утешава фактът, че в това бъдеще нашето бебе е добре и че расте при теб. Зная и че никога няма да му позволиш да забрави коя съм била и колко много съм обичала и двама ви.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Но дали ще е момче, или момиче, или пък как ще го наречем… нямам представа, скъпи. Реших да не поглеждам в това време, в нашето време, а просто да го изживея заедно с теб ден за ден. Аз съм също толкова сляпа за това бъдеще, колкото и ти.

Обгърнах я с ръце през гърдите и силно я притиснах към себе си.

Разнесе се смутено изкашляне и ние вдигнахме погледи, за да осъзнаем, че А. Бетик все още стои до хокинговото килимче.

— Стари приятелю — каза Енея и стисна ръката му, докато аз продължавах да я прегръщам. — Какво повече можем да изразим с думи?

Андроидът поклати глава, но после попита:

— Някога чели ли сте сонета на баща ви „На Омир“, г. Енея?

Скъпото ми момиче се замисли, намръщи се и отвърна:

— Струва ми се, че съм го чела, но не си го спомням.

— Навярно част от него се отнася до въпроса на г. Ендимион за бъдещето на Църквата на отец де Соя — обясни синьокожият човек. — А и до други неща. Бихте ли желали да го чуете?

— Моля те — рече Енея. По обтегнатите силни мускули на притиснатия й към мен гръб и по напрегнатите й пръсти върху дясното ми бедро можех да усетя, че е също толкова нетърпелива, колкото мен, да потеглим и да намерим място за лагеруване. Надявах се, че рециталът на А. Бетик ще е кратък. Андроидът започна: