— Същността на нещата ли? — изрева синтезаторът, превеждайки урагана от хрипове и гракове. — Какво, мамицата му, знаеш ти за същността на нещата, момче? — И последната андроидна сестра побърза да се скрие от поглед.

Изпитах прилив на гняв. Навярно старостта бе прояла мозъка на дъртия копелдак заедно с обноските му, ако изобщо някога е имал каквито и да е обноски. След минута мълчание, нарушавана единствено от хриптенето на апаратите под леглото, които вкарваха и изкарваха въздух от безполезните дробове на умиращия, аз казах:

— Да докладвам. Добре. Повечето от нещата, които поискахте, са изпълнени, г. Силенъс. Енея сложи, край на властта на Мира и Църквата. Шрайка като че ли е изчезнал. Човешката вселена завинаги е променена.

— Човешката вселена завинаги е променена — имитира ме старият поет в синтезирания си опит за саркастичен фалцет. — Да не би да съм те молил… теб или момичето… да променяте шибаната вселена за някакво си шибано завинаги?

Замислих се за разговорите ни тук отпреди едно стандартно десетилетие.

— Не — накрая признах аз.

— Виждаш ли — изръмжа старецът. — Мозъчните ти клетки отново започват да се раздвижват. Иисусе Христе, хлапо, мисля, че шрьодингеровата кофа за боклук те е направила по-тъп, отколкото беше.

Стоях и чаках. Навярно, ако чаках достатъчно време, той просто щеше тихо да си умре.

— Какво всъщност те помолих да направиш преди да заминеш, дете чудо? — попита той с глас на бесен учител.

Опитах се да си спомня други подробности, освен искането му двамата с Енея да унищожим желязната власт на Мира и да победим Църквата, управляваща стотици светове. Шрайка… е, той нямаше предвид това. Като докосвах Празнотата, Която Обвързва, вместо собствената си къса памет, аз най-после си открих последните му думи, преди да отлетя с хокинговото килимче, за да се срещна с момичето.

„Тръгвай — беше казал старият поет. — Предай на Енея че я обичам. Кажи й, че чичо Мартин иска да види Старата Земя преди да умре. Кажи й, че старият досадник копнее да я чуе да обяснява значението на всички движения, форми и звуци.“ Същността на нещата.

— О — гласно казах аз. — Съжалявам, че Енея не е тук, за да разговаря с вас.

— Аз също, момче — промълви старецът със собствения си глас. — Аз също. И недей да ми носиш онзи термос с прах, който влачи свещеникът. Не това имах предвид, когато казах, че искам отново да видя племенницата си преди да умра.

Можех само да кимна. Гърлото и гърдите ми се свиваха от болка.

— Ами останалото? — попита той. — Ще изпълниш ли последната ми молба или просто ще ме оставиш да умра, докато стърчиш тук, заврял палец в тъпия си гъз?

— Последната ви молба? — повторих аз. Изглежда, че в присъствието на Мартин Силенъс коефициентът ми на интелигентност спадаше с петдесет точки.

Гласовият синтезатор въздъхна.

— Дай ми перото и плочата си, щом искаш да ти го напиша с главни букви, момче. Искам да видя Старата Земя преди да се гътна. Искам да ида там. Искам да се върна у дома.

Накрая се реши, че не трябва да го местим от кулата му. Лекарите андроиди се консултираха с прокудените си колеги, които най-после получиха разрешение да се приземят. Те от своя страна се консултираха с автохирурга на борда на кораба на Консула… паркиран точно до кулата, където А. Бетик го беше оставил около два месеца по-рано, плащайки време-дълга си за прехвърлянето от системата на Пацем. Автохирургът по електронен път се консултира с медицинските монитори, заобикалящи стария поет, и присъдата остана непроменена. Ако го вземехме на борда на кораба на Консула или на дърволета и го подложехме дори на най-незначителна промяна в гравитацията или налягането, той вероятно щеше да умре. Затова взехме със себе си кулата и голяма част от Ендимион.

Кет Ростиин и прокудените се справиха с подробностите като спуснаха долу шест ерга от леговището им на гигантския дърволет. По-късно пресметнах, че по време на онзи прелестен хиперионски изгрев във въздуха са се издигнали около десет хектара, включително кулата, космическия кораб на Консула, пулсиращите Мьобиусови кубове, които бяха пренесли ерговете, плъзгача, кухнята и пералнята до кулата, част от старата сграда на химическия факултет, няколко каменни постройки, точно половината от моста над реката на Зъбера и няколко милиона метрични тона скала и почва. Издигането изобщо не се усети — сдържащите и повдигащите полета бяха управлявани толкова съвършено от ерговете и техните прокудени и храмерски господари, че нямаше каквото и да е загатване за движение… освен утринното небе, което се превърна в немигащо звездно поле в кръглия отвор в кулата на чичо Мартин, и холосите в болничната стая, които показваха издигането ни. Застанали при стария поет под пламтящите и въртящи се над главите ни звезди, ние с А. Бетик, отец де Соя и няколко андроидни сестри наблюдавахме тези директни холоси, докато аз държах ръката на стареца.

ЕНДИМИОН, най-старият град на нашата планета и първоизточник на фамилното ми име, безшумно се плъзгаше през изгрева и атмосферата, за да бъде обгърнат от десетте километра на съвършения дърволет, който ни очакваше във висока орбита. „Sequoia Sempervivens“ бе разтворила клоните си, за да ни направи място, така че можехме да се прехвърлим от хиперионската пръст върху огромните мостове и галерии на кораба, без да усетим каквато и да е промяна. После дърволетът се насочи към звездите.

— Ще трябва да изпълниш следващата част, Рол — каза Дорье Фамо. — Г. Силенъс няма да издържи на хокинговия скок, на сомнията или на време-дълга.

— Това е ужасно голям дърволет — отвърнах аз. — На борда има много хора и машини. Надявам се, че ще ми помогнете, нали?

— Разбира се — каза високата жена с буйна сива коса.

— Да — казаха Далай лама, Джордж и Джигме.

— Ще ти помогнем — каза Рахил, застанала до Тео. Двете жени изглеждаха по-възрастни.

— И ние ще се опитаме — каза отец де Соя от името на Кет Ростийн и другите наоколо.

А. Бетик се грижеше за някогашния си господар неколкостотин метра под нас. Застанали високо на мостика на кораба, Дорье Фамо, Рахил, Тео, Далай лама, Джордж, Джигме, отец де Соя, храмерският капитан и другите се хванаха за ръце. Аз довърших кръга. Ние затворихме очи и се вслушахме в звездите.

Бях очаквал, че когато изплуваме от светлината, над дърволета ще увисне небесната река от звезди на По-малкия Магеланов облак, но беше очевидно, че все още сме в Млечния път, все още в нашия ръкав на Млечния път, на не чак толкова много светлинни години от системата на Хиперион, ако можеше да се вярва на познатите съзвездия. Бяхме стигнали някъде. Но светът, който сияеше над клоните, не бе морско синята и облачно бяла Стара Земя, нито дори земеподобна планета, а червен и безводен пустинен свят, покрит с вулканични или метеоритни кратери и с блестящо бяла полярна шапка.

— Марс — каза А. Бетик. — Върнали сме се в системата на Старата Земя до звездата на име Слънце.

Всички чувахме на този свят резонанса на гласена Федман Касад. Телепортирахме се на повърхността, открихме го, обяснихме му целта на това пътуване — той не се нуждаеше от обяснението, защото вече ни беше чул да идваме чрез Празнотата — и го взехме на „Sequoia Sempervivens“ заедно с нас. Мартин Силенъс прати да ни предадат, че иска да разговаря със стария си спътник от поклонението и аз придружих войника по стълбищата и мостовете до кулата.

— Системата на Старата Земя е в безопасност, точно както ми нареди Онази, която учи — докладва Касад, когато стъпихме на хиперионска почва. — От десет месеца мирски кораби не са проверявали отбраната ни. Никой, дори собствените ни бойни кораби нямат право да се приближават на повече от двайсет милиона километра от Старата Земя.

— От Старата Земя ли? — повторих аз. Замръзнах на място. Касад спря и обърна към мен слабото си тъмно лице.

— Не знаехте ли? — попита той. Войникът посочи към небето, право нагоре към мястото, към което с пълна скорост се носеше дърволетът.