— Можете ли да разбиете тази верига? — попита ме отец де Соя.

Попипах тежката верига и здравия катинар. Единственият ми инструмент бе малкият ловджийски нож на колана ми.

— Не — отвърнах аз. — Но навярно ще успея да отворя катинара. Потърсете някаква тел в онова кошче за боклук хей там.

Останахме под дъжда поне десет минути. Светлината избледняваше и шумът на уличното движение по съседните булеварди като че ли се усилваше. Очаквах всеки момент швейцарската гвардия или полицията да ни се нахвърли. Всичко, което знаех за разбиването на ключалки, бях научил от стар комарджия на гемията по р. Канс, прибягнал към хазарта, след като властите в Порт Романс му отрязали два пръста за кражби. Докато работех, си мислех за десетгодишната одисея с Енея, за дългото пътуване на отец де Соя дотук, за пропътуваните стотици светлинни години и за десетките хиляди часове на напрежение, болка, саможертва и ужас.

А проклетият катинар не поддаваше.

Накрая върхът на ножа ми се счупи. Изругах, хвърлих го настрани и блъснах гадния, въшлив, кретенски, лайнян катинар в мръсната каменна стена. Той изщрака и се отвори.

Вътре беше тъмно. Дори да имаше ключ за осветлението, никой от нас не успя да го открие. Дори някъде да имаше идиотски ИИ, който контролираше осветлението, той не реагира на командите ни. Никой от нас не носеше фенер. След като години наред бях носил със себе си лазерното фенерче, този ден го бях оставил в раницата си. Когато бе дошло време да напуснем „Игдразил“, аз пристъпих напред и стиснах ръката на Енея, без да си помисля за оръжия или други вещи от първа необходимост. — Това ли е базиликата „Св. Йоан Латерански“? — прошепна Енея. В потискащия мрак просто не можехме да говорим високо.

— Не, не — отвърна отец де Соя. — Само малък мемориален параклис, построен близо до мястото, на което през двайсет и първи век истинската базилика… — Той замълча и аз можех да си представя как лицето му отново-придобива онова замислено изражение. — Това е действащ параклис струва ми се — прибави свещеникът. — Почакайте тук.

Двамата с Енея застанахме, притиснали рамене един до друг, заслушани в движенията на отец де Соя, който обикаляше из малката сграда. По едно време нещо тежко падна на земята и отекна със звука на желязо по камък. Ние затаихме дъх. Минута по-късно чухме, че ръцете му отново започват да се плъзгат по стените и расото му зашумоля. Разнесе се приглушено „Аххх…“ и секунда след това блясна светлина.

Йезуитът стоеше на по-малко от десет метра от нас и държеше кибритена клечка. В лявата си ръка стискаше кутия кибрит.

— Параклис — поясни той. — Запазили са свещника. — Можех да видя остатъците от свещи, които не бяха заменени с други, но кутията кибрит Бог знае как се беше запазила на това мрачно, изоставено място. Приближихме се до него в малкия кръг светлина, изчакахме да запали втора клечка и го последвахме към тежка дървена врата зад изгнили завеси.

— Преди няколко години, когато бях под домашен арест, моят възкресителен капелан отец Баджо ми разказа за тези туристически обиколки — прошепна отец де Соя. Тази врата не бе заключена и със скърцане се отвори на древните си, ръждясали панти. — Предполагам, е смятал, че обичам страшни истории — продължи той и ни поведе по тесен, лъкатушещ каменен коридор, не много по-широк от раменете ми. Енея последва свещеника. Аз не изостанах.

Стълбището продължаваше надолу, после отново надолу и после пак. Пресметнах, че сме поне на двайсет метра под улицата, когато стъпалата свършиха и ние минахме през поредица от тесни проходи, за да попаднем в по-широк, кънтящ коридор. Йезуитът вече беше изхабил пет-шест клечки, пускайки всяка едва, когато започнеше да пари пръстите му. Не го попитах колко клечки са останали в малката кутия.

Когато по време на Хеджира Църквата решила да премести „Св. Петър“ и Ватикана — вече високо каза де Соя и гласът му изпълни черното пространство, — докарали на Пацем всичко това. Тъй като масата не била проблем, взели със себе си половината Рим, включително огромния замък Сант Анджело и всичко под стария град на дълбочина до шейсет метра. Това е било метрото на двайсети век.

Отец де Соя пое по изоставена железопътна платформа. На места плочките на тавана бяха опадали и навсякъде, освен по тесния перон, имаше многовековен прах, паднали камъни, счупена пластмаса, потънали в мръсотия нечетивни надписи и строшени пейки. Спуснахме се по няколко ръждясали стоманени стълбища — ескалатори, спрели повече от хилядолетие по-рано, разбрах аз, — минахме през тесен коридор, който излизаше на кънтяща рампа и стигнахме до друга платформа. В края й можех да видя фибропластмасова стълба, водеща надолу към нови пластове прах, боклуци и ръжда.

Тъкмо се бяхме спуснали по стълбата и излязохме в тунела, когато угасна следващата клечка кибрит. Но не и преди двамата с Енея да видим гледката, която се разкриваше пред нас.

Кости. Човешки кости. Кости и черепи, внимателно подредени и достигащи почти два метра височина от двете страни на тесен проход помежду им. Огромни купчини кости, стърчащи стави, грижливо поставени на еднометрови интервали черепи или образуващи геометрични мотиви в стените от човешки кости.

Отец де Соя драсна следващата клечка и закрачи между скелетните останки. Раздвижването на въздуха от движението му накара малкото пламъче да премигне.

— След войната на седемте държави в началото на двайсет и първи век — с нормален глас каза той, — гробищата в Рим били задръстени. Навсякъде около предградията и в големите паркове копаели масови гробове. Глобалното затопляне и постоянните наводнения превърнали това в сериозен здравен проблем. И при всички биологични и химични бойни глави, нали знаете. Метрото и без това било затворено, затова властите наредили останките да бъдат препогребани там.

Този път се случи клечката да изгори в участък, в който костите бяха наредени на пет пласта, всеки отбелязан с ред черепи. Белите им над очни дъги отразяваха светлината, но безоките орбити бяха безразлични към нас. Грижливо оформените стени от кости бяха дебели поне шест метра от двете страни и се издигаха към сводестия таван на десет метра над нас. На отделни места имаше малки свличания и трябваше внимателно да си пробиваме път през тях. В мрака между отделните клечки оставахме на място, но мълчахме. Не се чуваше друг звук… нито пробягване на плъхове, нито капки вода. Тишината нарушаваха само приглушените ни думи и дишането ни.

— Странно — каза отец де Соя, след като изминахме още двеста метра, — те не взели идеята от древните римски катакомби, които са навсякъде около нас тук, а от така наречените парижки катакомби… стари каменни кариери, изкопани дълбоко под града. Парижаните трябвало да прехвърлят в тях костите от задръстените си гробища в края на осемнайсети до средата на деветнайсети век. Те открили, че спокойно могат да съберат шест милиона мъртъвци само в няколко километра коридори. Ахх… ето че пристигнахме…

В праха на пода на още по-тесен коридор от кости от лявата ни страна се виждаха стъпки, водещи към друга стоманена врата, също незаключена. Трябваше и тримата да я напънем, за да я отворим. Свещеникът ни поведе надолу по ръждиво спирално стълбище. Според изчисленията ми трябваше да сме на дълбочина поне трийсет и пет метра под равнището на улицата. Кибритената клечка угасна точно в момента, в който влизахме в друг тунел — много по-стар от метрото. Таванът и стените му бяха неравни и порутени. Бях зърнал странични отклонения, кости, безредно пръснати навсякъде, съборени черепи, парчета гнили дрехи.

— Според отец Баджо — прошепна свещеникът, — тук започват истинските катакомби. Християнските катакомби датират от първи век след Христа. — Блясна нова клечка. Чух кибритената кутия да трака така, сякаш наистина беше почти празна. — Насам, предполагам — каза отец де Соя и ни поведе надясно.

— Сега под Ватикана ли сме? — няколко минути по-късно прошепна Енея. Долових нетърпението в гласа й. Кибритената клечка замъждука и угасна.