Друг прокуден на име Систендж Коридуел разпери ръце в жест, който означаваше — както по-късно щях да науча — „в никакъв случай“. Забелязах, че между дългите му пръсти има ципа.

— Повечето от бойните кораби трябваше да се прехвърлят при Великата стена, за да отблъснат тяхната спецчаст КОНСКА ГЛАВА. Сраженията там са тежки. Не очакваме да се върнат много от корабите.

— Разузнаването ви разбрало ли е дали Мирът знае какво имате тук? — попита Енея.

Навсън Хамним разпери ръце във вариант на жеста на Коридуел.

— Според нас, не. Но вече знаят, че това е важен плацдарм за последните ни отбранителни битки. Предполагам, смятат, че е просто поредната база — навярно с частичен орбитален горски пръстен.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим кръстоносния поход, преди да са се прехвърлили тук? — попита Енея, като се обръщаше към всички в стаята.

— Не. — Тази безизразна сричка изрече високият мъж, представен ми като полковник Федман Касад. Неговият хегемонийски английски имаше странен акцент. Беше изключително слаб, но мускулест и носеше къса брада. В „Песните“ на стария поет Касад бе описан като сравнително млад човек, но този воин бе поне на шейсет стандартни години, с дълбоки бръчки около тънките устни и малките му очи. Тъмната му кожа беше още по-черна от продължително стоене на открито под пустинно слънце или космически ултравиолетови лъчи. Острата коса на темето му стърчеше като къси сребърни нокти.

Всички погледнаха към Касад и зачакаха. — След унищожаването на кораба на де Соя — продължи полковникът, — загубихме единствения си шанс за успешни набези. Няколкото бойни кораба с хокингови двигатели, които са ни останали, ще се прехвърлят до Ласаил 9352 и обратно поне за два месеца време-дълг. Дотогава архангелите от кръстоносния поход почти сигурно вече ще са дошли и ще са си заминали… и ние ще сме беззащитни.

Навсън Хамним се отблъсна от стената на капсулата и се завъртя надясно спрямо Касад.

— Тези няколко бойни кораба и без това не са никаква защита — тихо каза той. Собственият му хегемонийски английски по-скоро беше мелодичен, отколкото с акцент. — Не е ли по-добре да загинем в битка?

Енея се вмъкна между двамата мъже.

— Според мен изобщо не трябва да говорим за умиране — заяви тя. — Нито пък трябва да позволяваме биосферата да бъде унищожена.

„Позитивна идея — разнесе се в главата ми глас. — Но не всички позитивни идеи могат да се подкрепят с течения на позитивни действия.“

— Наистина — отвърна Енея и погледна към дисковете, — но може би в този случай ще случим на течения.

„Попътен вятър на всички ви“ — каза гласът в главата ми. Дисковете се насочиха към стената на капсулата и пред тях се отвори ирисов изход. После изчезнаха.

Енея си пое дъх.

— Защо не се срещнем в седем часа на „Игдразил“, за да вечеряме заедно и да продължим този разговор? На някого може да му дойде някаква идея.

Нямаше възражения. Хора, прокудени и сенешаи излязоха през десетки отвори, които само допреди миг не бяха съществували.

Енея долетя при мен и отново ме прегърна. Потупах я по главата.

— Приятелю — тихо каза тя. — Ела с мен.

Това беше личната й капсула — нашата лична капсула, информира ме тя — и много приличаше на онази, в която се бях събудил, само че имаше органични лавици, ниши, писалищни повърхности, складови помещения и средства за инфотермен интерфейс. В едно от отделенията спретнато бяха подредени част от дрехите ми от кораба и във фибропластмасово чекмедже открих втория си чифт обувки.

Енея извади храна от хладилен шкаф и започна да прави сандвичи.

— Трябва да си гладен, мили — каза тя, докато отчупваше парчета хляб. Видях сирене от зигокоза, парчета печено телешко, които сигурно бяха донесени от кораба, бурканчета горчица и няколко впръсквателни халби тяншанска оризова бира. Внезапно осъзнах, че умирам от глад.

Сандвичите бяха големи и обилни. Тя ги постави върху магнитни чинии от някакво здраво влакно, взе своята заедно с халба бира и се отблъсна към външната стена. Появи си ирисов портал.

— Хм… — предпазливо казах аз, което означаваше: „Извинявай, Енея, но това там е космосът. Няма ли и двамата да умрем от ужасна декомпресия?“

Енея излетя през органичния портал. Свих рамене и я последвах.

Навън имаше скелета, висящи мостове, стълбища, балкони и тераси — направени от твърди като стомана растителни влакна и извиващи се като бръшлян около капсули, стъбла, клони и дънери. Имаше и въздух. Усетих мирис на гора след дъжд.

— Сдържащо поле — сетих се аз, като си мислех, че е трябвало да го очаквам. В края на краищата, щом древният космически кораб на Консула можеше да има балкон…

Огледах се.

— С каква енергия действа? — попитах. — Със слънчеви рецептори ли?

— Непряко — отвърна Енея. Тя намери пейка с рогозка. На малкия, сложно изтъкан балкон нямаше перила. Огромният клон — дебел поне трийсет метра — свършваше с безброй листа над нас и дантелената паяжина от стволове и клони „под“ нас убеди вътрешното ми ухо, че сме на много километри височина по стена, изградена от сплетени зелени греди. Сподавих желанието да се хвърля върху рогозката и да се вкопча в нея, за да отърва кожата. Покрай нас прелетя сияйна паяжина, последвана от някаква малка птичка с раздвоена опашка.

— Непряко ли? — попитах аз с пълна уста.

— Слънчевата светлина — в по-голямата си част — се преобразува в сдържащи полета от ергове — продължи приятелката ми, като отпи от бирата си и погледна към сякаш безкрайното пространство от листа над, под и около нас, обърнали зелените си лица към ярката звезда. Нямаше достатъчно въздух, за да направи небето синьо, но сдържащото поле поляризираше гледката към слънцето достатъчно, за да не бъдем ослепени, щом погледнем към него.

Едва не се задавих, но успях да преглътна и попитах:

— Ергове ли? Като в алдебаранските енерговезници ли? Сериозно ли говориш? Ергове като онзи, взет на последното хиперионско поклонение?

— Да — потвърди Енея. Сега тъмните й очи бяха насочени към мен.

— Мислех, че са изчезнали.

— Не — отвърна тя.

Продължително отпих от бирата си и поклатих глава.

— Объркан съм.

— При това основателно, скъпи ми приятелю — тихо каза Енея.

— Това място — безсилно посочих към стената от клони и листа, към безкрайно далечната заобленост от зеленина и чернота над нас. — Не е възможно — прибавих аз.

— Не съвсем — възрази тя. — Храмерите и прокудените работят по него — и по други като него — от хиляда години.

Продължих да се храня. Сиренето и печеното телешко бяха прекрасни.

— Значи тук са дошли хилядите и милиони дървета, напуснали Божия горичка по време на Падането.

— Някои от тях — отвърна Енея. — Но храмерите и прокудените са работили заедно върху създаването на орбитални горски пръстени и биосфери много преди това.

Погледнах нагоре. От разстоянията ми се завиваше свят. Усещането от това, че съм на тази малка платформа на толкова километри над нищото ме караше да се олюлявам. Между преплетените клони далеч надолу и надясно бавно се движеше нещо, което приличаше на малка зелена вейка. Видях тънкото енергийно поле около нея и разбрах, че това е един от легендарните храмерски дърволети, почти сигурно дълъг цели километри.

— Значи това е завършено? — попитах аз. — Истинска Дайсънова сфера. Глобус около звезда? Енея поклати глава.

— Още далеч не е завършена, макар че преди двайсетина стандартни години са установили контакт с всички първични стволови филизи. Технически това е сфера, но в момента основната й част се състои от дупки — някои широки много милиони клика.

— Фантастично, дявол да го вземе — възкликнах и осъзнах, че бих могъл да се изразя много по-прилично. Разтърках бузи и усетих високото стърнище на наболата си брада. — Две седмици ли съм бил в безсъзнание?

— Петнайсет стандартни дни — уточни Енея.

— Обикновено автохирургът работи по-бързо — отбелязах аз. Довърших сандвича, залепих чинията за масата и се съсредоточих върху бирата.