— Не — отвърна Енея. Няколко минути се изкачвахме в мълчание. После тя продължи: — Освен мистици като първия Тейлхард, повечето ранни учени, занимаващи се с еволюцията, много внимавали да не я възприемат от гледна точка на „целите“ й. Това е било религия, не наука. За дохеджирските учени табу била дори идеята за посока. Те можели да говорят само за „тенденции“ в еволюцията, нещо като статистически случайности, които постоянно се случвали.

— И?

— И това била тяхната късогледа предубеденост, също както вярата за Тейлхард дьо Шарден.

— Откъде знаеш? — тихо попитах аз, като се чудех дали ще ми отговори. Тя бързо отвърна:

— Още преди да се родя, видях част от данните с помощта на връзката на баща ми с Техноцентъра. Самостоятелните интелекти там от векове бяха разбрали човешката еволюция, докато самите хора оставаха в пълно неведение. Като свръхсвръхпаразити, ИИ еволюират единствено към още по-голям паразитизъм. Те могат само да гледат към живите същества и тяхната еволюционна крива и да я наблюдават… или да се опитат да я прекратят.

— И какви са посоките в еволюцията? — поинтересувах се аз. — Към по-висш интелект ли? Или към някакъв богоподобен кошерен разум? — Бях любопитен какво е нейното разбиране за Лъвовете, Тигрите и Мечките.

— Кошерен разум — повтори Енея. — Пфу. Не успя ли да измислиш нещо още по-досадно и отвратително?

Не казах нищо. Бях предполагал, че тъкмо натам клони учението й за езика на мъртвите и всичко останало. Отбелязах.си следващия път, когато учи, да я слушам по-внимателно.

— Почти всичко интересно в човешкия опит е резултат на индивидуално преживяване, експериментиране, обясняване и споделяне — продължи приятелката ми. — Кошерен разум биха били древните телевизионни предавания или живот на равнището на инфосферата… всеобщо видиотяване.

— Добре — все още объркан, съгласих се аз. — Каква посока все пак има еволюцията?

— Към още живот — отвърна Енея. — Животът обича живота. Съвсем просто е. Но което е още по-удивително, неживотът също обича живота… и иска да го постигне.

— Не разбирам — признах. Енея кимна.

— На Старата Земя преди Хеджира… през двайсетте години на двайсети век… в националната държава на име русия живял геолог, който разбирал тези неща. Казвал се Владимир Вернадски и той измислил думата „биосфера“, която — ако нещата се развият така, както смятам аз — скоро би трябвало да придобие ново значение и за двама ни.

— Защо?

— Ще видиш, приятелю — отвърна тя и ме докосна по ръката. — Така или иначе, през 1926-а Вернадски написал: „Когато бъдат привлечени в потока на живата материя, атомите не я напускат доброволно“.

За миг се замислих. Не разбирах много от наука — познанията ми произхождаха от Баба и талиезинската библиотека, — но това ми се струваше логично.

— Този принцип бил изразен по-научно преди хиляда и двеста години и е известен като „Закон на Доло“ — продължи Енея. — Според него еволюцията не се връща назад… случаи като с китовете от Старата Земя, които се опитали отново да се превърнат в риби, след като били живели като сухоземни бозайници, са просто редки изключения. Животът се движи напред… и постоянно открива нови ниши, които да заеме.

— Да — казах аз. — Като, например, когато човечеството напуснало Старата Земя на семенните си кораби и съдове с хокингови двигатели.

— Не точно — възрази тя. — На първо място, ние сме го направили най-вече под влияние на Техноцентъра и заради факта, че Старата Земя загивала с онази черна дупка в ядрото й… също дело на Техноцентъра. Второ, заради хокинговия двигател ние сме можели да скочим през нашия ръкав на галактиката и да открием нови подобни на Земята светове, намиращи се високо по скалата на Солмев… повечето от които все пак сме тераформирали и засели с форми на живот от Старата Земя, започвайки с бактериите и червеите в почвата, за да стигнем до патиците, които ти някога си ловувал в хиперионските блата.

Кимнах. Но си мислех: „А как иначе е трябвало да постъпим като вид, пътуващ в космоса? Какво лошо има в това да идеш на място, което прилича и мирише на собствения ти дом… особено когато домът ти вече го няма, за да се върнеш?“

— В наблюденията на Вернадски и закона на Доло има нещо по-интересно — каза Енея.

— Какво, хлапе? — попитах, като все още си мислех за патиците.

— Животът никога не отстъпва.

— Какво означава това? — Разбрах го веднага, щом зададох въпроса си.

— Да — кимна приятелката ми, видяла, че съм се досетил. — Когато стъпи някъде, животът остава там. Където и да е… сред арктическия студ, в замръзналата пустиня на Стария Марс, в кипящи горещи извори, на вертикална скала като тук на Тян Шан, дори в програми със самостоятелен интелект… Когато пристъпи през прага, животът завинаги остава вътре.

— И какво означава това?

— Просто, че оставен на собствените си механизми… които са изключителни… животът някой ден ще изпълни вселената — отвърна Енея. — Отначало ще покрие със зеленина галактиката, после ще се прехвърли в съседните купове и галактики.

— Това е смущаваща мисъл — отбелязах аз. Тя спря, за да ме погледне.

— Защо, Рол? Аз мисля, че е прекрасна.

— Зелени планети съм виждал — отвърнах аз. — Мога да си представя и зелена атмосфера, но все пак е странно. Енея се усмихна.

— Не е задължително да са само растения. Животът се адаптира… птици, мъже и жени с летящи машини, ние с теб с парапланерите, хора, адаптирали се към полет…

— Това все още не се е случило — прекъснах я аз. — Но всъщност исках да кажа, хм, да съществува зелена галактика, с хора, животни и…

— И живи машини — допълни Енея. — И с андроиди… изкуствен живот в хиляди форми…

— Да, хора, животни, машини, андроиди, каквото и да е… за тази цел ще трябва да се адаптираме към космоса… Не виждам как…

— Но ние вече сме се адаптирали — заяви тя. — И не след дълго ще се адаптират още.

Стигнахме до следващата почивка и спряхме задъхани.

— Какви други посоки има в еволюцията, на които ние не сме обръщали внимание? — попитах, когато отново започнахме да се изкачваме.

— Постоянно увеличаващо се многообразие и сложност — отговори Енея. — Учените векове наред спорят за тези посоки, но няма съмнение, че еволюцията благоприятства — като цяло — и двете особености. От които по-важно е многообразието.

— Защо? — пак попитах. Енея вече трябва да се бе уморила от този въпрос. Бях като тригодишно дете.

— Някога учените смятали, че основните еволюционни схеми постоянно се умножават — каза тя. — Това се нарича „несъответствие“. Но се оказало, че не е така. Разнообразието в принципния строеж проявява склонност да намалява, докато антиентропичният потенциал на живота — еволюцията — се увеличава. Вземи, например, всички сираци от Старата Земя — еднаква принципна ДНК, разбира се, но освен това и еднакъв принципен строеж: еволюирал от форми с тръбообразни черва, радиална симетрия, очи, уста, два пола… един и същ калъп.

— Но нали каза, че е важно многообразието — отбелязах.

— Така е — потвърди Енея. — Но многообразието е нещо различно от това несъответствие на принципния строеж. Когато открие добра принципна схема, еволюцията обикновено отхвърля вариантите и се съсредоточава върху почти безкрайното многообразие в рамките на тази схема… хиляди свързани помежду си видове… десетки хиляди.

— Трилобити — казах аз, започнал да проумявам идеята.

— Да — отвърна Енея, — и когато…

— Бръмбари — прекъснах я аз. — Всички онези проклети видове бръмбари. Енея ми се ухили през маската.

— Точно така. И когато…

— Буболечки — не преставах аз. — На всеки свят, на който съм бил, има едни и същи гадни рояци буболечки. Комари. Безкрай разновидности…

— Така е — каза Енея. — Животът преминава на по-висока предавка, когато установи принципната схема на даден организъм и се отварят нови ниши. Животът се установява в тях, като увеличава многообразието в основната форма на тези организми. Нови видове. Има хиляди нови видове растения и животни, които са се появили едва през последното хилядолетие, след началото на междузведните полети… и не всички те са създадени чрез биоинженерство, някои просто с бясна скорост са се адаптирали към новите светове, на които са попаднали.