Онази първа събота Енея се бе появила облечена в смокинг, риза и черна вратовръзка, а не с някоя от предложените й рокли. Когато видях шокираното изражение на Стария архитект, аз бях сигурен, че ще ни изхвърли от Братството и ще ни остави да се мъчим в пустинята, но после старческото му лице се сбръчка в усмивка и секунди по-късно той се заливаше в смях. Никога не помоли Енея да облече нещо друго.

След официалните съботни вечери ние ходехме или на музикално представление, или се събирахме в кабаретния театър, за да гледаме филм — един от древните, целулоидни видове, които трябваше да се прожектират с машина. Все едно да се научиш да се наслаждаваш на пещерно изкуство. И двамата с Енея харесвахме филмите, които Стария архитект избираше — древни плоски образи от двайсети век, много от които черно-бели — и поради някаква причина, която не ни обясни, господин Райт предпочиташе да ги гледа със „звуковия запис“, оптични криволици, които играеха по екрана. Всъщност, вече бяхме гледали филми в продължение на цяла година, когато един от другите чираци ни каза, че са направени, за да бъдат гледани без да се вижда звуковият запис.

Днес кабаретният театър пустееше и лампите бяха угасени. Продължих да тичам нататък, като обикалях стая след стая, сграда след сграда, съобщавах на чираци, работници и на членовете на семействата им, докато се срещнах с А. Бетик до фонтана и двамата се присъединихме към другите в големия музикален павилион.

Павилионът представляваше голямо пространство с широка сцена и шест редици с по осемнайсет седалки. Стените бяха от секвоя, боядисана в индианско червено (любимият цвят на Стария архитект) и обичайната дебела пустинна зидария. Единствените неща на застланата с червен килим сцена бяха роялът и няколко растения в саксии. Над решетка от дърво и стоманени ребра бе силно опънат обичайният бял брезент. Веднъж Енея ми беше казала, че след смъртта на първия господин Райт брезентът бил заменен с пластмаса, за да не се налага на всеки няколко години да го подменят. Но при завръщането на този господин Райт пластмасата била демонтирана — както и стъклото над централната чертожна зала — така че проникващата през белия брезент чиста светлина отново се превърнала в правило.

Двамата с А. Бетик останахме прави в дъното на музикалния павилион, докато мърморещите чираци заемаха местата си. Неколцина от строителните работници застанаха на стъпаловидната пътека между редовете или при нас с андроида, сякаш се притесняваха да не изцапат скъпия килим и тапицерията с кал и прах. Когато Енея влезе през страничните завеси и скочи на сцената, всички разговори замлъкнаха.

Акустиката в музикалния павилион на господин Райт беше добра, но гласът на Енея и без това винаги се чуваше, като че ли без тя да го повишава. Хлапето тихо се обърна към множеството:

— Благодаря ви, че се събрахте. Помислих си, че трябва да поговорим.

Джейъв Питърс, един от по-старите чираци, незабавно се изправи на петия ред.

— Ти изчезна, Енея. Пак в пустинята.

Момичето на сцената кимна.

— Разговаря ли с Лъвовете, Тигрите и Мечките?

Никой от публиката не се изкикоти. Въпросът беше за. даден абсолютно сериозно и деветдесетте души в павилиона очакваха също толкова сериозен отговор. Може би ще трябва да ви обясня.

Всичко започнало в „Песните“, които два века преди това написал Мартин Силенъс. В разказа за хиперионските поклонници, Шрайка и битката между човечеството и Техноцентъра се обясняваше как първите киберпространствени мрежи се превърнали в планетарни инфосфери. По времето на Хегемонията ИИ Техноцентър използвал тайните си технологии за телепортиране и векторно предаване, за да свърже стотици инфосфери в една-единствена, тайна междузвездна среда, наречена „мегасфера“. Според „Песните“, обаче, под формата на безплътна инфоличност бащата на Енея — киборговият Джон Кийтс — стигнал до центъра на мегасферата и открил, че там има по-голяма инфоравнинна среда, навярно по-голяма дори от нашата галактика, която се страхували да изследват дори ИИ от Техноцентъра, защото била пълна с „лъвове, тигри и мечки“ — както се изразил Ъмон. Тъкмо те били съществата — или разумите, — или боговете, — които отвлекли Земята и я докарали тук преди Техноцентърът да успее да я унищожи хиляда години по-рано. Тези Лъвове, Тигри и Мечки били страшните пазители на нашия свят. Никой от Братството не бе виждал което и да е от тези създания, нито беше разговарял с тях или пък имаше каквито и да е сериозни доказателства за тяхното съществуване. Никой, освен Енея.

— Не — отвърна момичето на сцената, — не съм разговаряла с тях. — Тя сведе поглед, сякаш засрамена. Винаги проявяваше нежелание да приказва по този въпрос. — Но ми се струва, че ги чух.

— Те ли ти говориха? — попита Джейъв Питърс. Павилионът затаи дъх.

— Не — поклати глава Енея. — Не исках да кажа това, Просто… ги чух. Почти като да дочуеш нечий разговор през стената на спалнята.

Тези думи предизвикаха весело раздвижване. В сравнение с дебелите каменни стени на територията на Братство то, преградните стени на спалните бяха значително по-тънки.

— Добре — обади се от първия ред Бетс Кимбал. Тя бе главната готвачка, едра, разумна жена. — Кажи ни какво си чула.

Енея пристъпи до ръба на покритата с червен килим сцена и погледна към колегите си.

— Това мога да ви кажа — тихо отвърна тя. — Вече няма да има храна и други стоки от индианския пазар. Той не съществува.

Сякаш в музикалния павилион беше паднала граната. Когато глъчката започна да стихва, един от най-едрите строителни работници, мъж на име Хъсан, се опита да надвика врявата.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съществува? Откъде ще намираме храна?

Имаше всички основания за паника. По времето на господин Райт през двайсети век, пустинният лагер на Братството бил отдалечен на петдесетина километра от голям град, наречен Финикс. За разлика от уисконсинския Талиезин от периода на Голямата депресия, когато чираците обработвали плодородната почва едновременно с работата по строителните планове на господин Райт, този пустинен лагер не бил в състояние сам да си осигурява храна. Затова ходели до Финикс и разменяли или заплащали с примитивните си монети и хартиени пари стоките от. първа необходимост. Стария архитект винаги бил зависим от щедростта на покровителите си и никога не връщал големите заеми, които взимал.

Тук, около нашия възроден пустинен лагер, нямаше градове. Единственият път — два настлани с чакъл коловоза — водеше на запад към стотици километри пустош. Знаех това, защото бях прелетял над района със спускателния кораб и го бях обиколил с наземната кола на Стария архитект. Но на трийсетина клика от лагера имаше ежеседмичен индиански пазар, където разменяхме занаятчийски изделия за храна и материали. Бяха ни казали, че съществувал от години, преди да пристигнем двамата с Енея и очевидно всички очакваха завинаги да си остане там.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съществува? — с дрезгав вик повтори Хъсан. — Къде са отишли индианците? Не бяха ли и те просто киборгови илюзии, също като господин Райт?

Енея направи с ръце жеста, с който бях свикнал през годините — грациозно отстраняващо движение, което възприемах като физически аналог на дзен-израза „му“. В подходящ контекст той може да означава „остави този въпрос“.

— Пазарът го няма, защото вече няма да се нуждаем от него — заяви Енея. — Индианците са съвсем истински — навахо, апахи, хопи и зуни, — но те имат свой собствен живот, имат да провеждат свои собствени експерименти. Търговията им с нас беше… услуга.

Тези думи предизвикаха гняв в множеството, но накрая всички отново се успокоиха. Бетс Кимбал се изправи.

— Какво ще правим, дете?

Енея седна на ръба на сцената, сякаш се опитваше да се присъедини към изпълнената с очакване публика.

— Братството вече не съществува — каза тя. — Тази част от живота ни трябва да свърши.

Един от по-младите чираци извика от дъното на павилиона: