— Който не вярва, че съществуват райските градини, трябва да дойде тук — сподели тя вечерта, преди да заминат. — Ще ми се да останем завинаги.
— Скоро ще ти омръзне — усмихна се той снизходително. — Ти не можеш да живееш дълго време спокойно.
Напуснаха острова на борда на „Дионис“ в ранните утринни часове. Този път той разведе Мередит из цялата яхта, започнала плавателния си път като канадска фрегата. Константин Киракис бе похарчил седем милиона долара, за да я превърне в плаващ дворец. Белият плавателен съд разполагаше с място на борда за два хидроплана, моторни лодки и платноходка, редом с множеството спасителни лодки. Специална уредба поддържаше температурата на басейна с прясна вода само няколко градуса по-ниска от тази на въздуха, та гостите да се чувстват приятно освежени, когато се потопят. Дъното на басейна направо смая Мередит. Мозайката представляваше сцена от гръцката митология с Дионис в средата. В кабинета на Александър имаше радиотелефон с четиридесет линии, късовълнов предавател и какво ли още не, за да има възможност да движи бизнеса си дори когато е в морето. Четири дизелови генератора осигуряваха постоянен поток от електричество, което задвижваше всичко на борда.
Самите каюти бяха изключително луксозни. Вратите бяха с японски лак, а камините — облицовани в лазурно синьо. Прочут френски художник бе автор на великолепните стенописи в трапезарията. Световноизвестни дизайнери се бяха погрижили да обзаведат каютите по вкуса на Мелина Киракис. Главната каюта бе най-впечатляваща: антики, ценни картини, скулптури, тежки красиви тъкани, мебели от черен махагон хармонираха елегантно със синьо-зеленикавите цветове в помещението.
— От цялата яхта тази каюта ми харесва най-много — сподели Мередит.
— И слава богу, защото ще прекарваме тук по-голямата част от времето си.
Впуснаха се в продължителен круиз из Средиземно море. Спираха където им хрумне. Първо слязоха в Рим. Разхождаха се по улиците, наслаждаваха се на величието на Вечния град, хранеха се в ресторанти на открито посещаваха музеи. Мередит откри, че съпругът й има слабост към италианското ренесансово изкуство. Той дебнеше да задоволи всяка нейна прищявка. Харесаше ли бижу или рокля на някоя витрина, не се колебаеше да го купи; проявеше ли желание да види нещо специално, той мигом го уреждаше.
— Ще ме разглезиш — предупреди го тя.
— А ти ме правиш щастлив — отвърна той.
След Рим поеха с кола за Венеция, Милано и Портофино. Качиха се отново на борда на „Дионис“ в Портофино и отплаваха на юг към Сардиния. Отседнаха в привлекателна вила с камина във всяка стая. Леко примитивните мебели подхождаха чудесно на интериора. Ръчно тъканите пердета и разноцветните теракотни плочи са от острова, обясни Александър, както и картините, окачени по стените. Понеже нямаше прислуга, Мередит се впусна да готви, а Александър — трогнат оцени усилията й и я наблюдаваше с усмивка.
— Никога няма да станеш известен главен готвач, скъпа — констатира той след поредния й неуспешен опит, — но няма значение. Ако търсех добра готвачка, щях да се оженя за такава.
По-често се хранеха в очарователно ханче в градчето. Липсваше какъвто и да е блясък, нямаше кристални полилеи, но Мередит с изненада откри, че на Александър му е по-приятно там, отколкото в най-изисканите европейски ресторанти. Танцуваше с нея на малкия дансинг и играеше на стрелички с местните жители — те откриха в негово лице сериозен противник. Изглеждаше спокоен и сякаш истински се забавляваше. Мередит откри нови странности у човека, за когото се омъжи. Винаги напускаха ханчето малко след полунощ, отиваха във вилата и се любеха под пухените юргани, докато огънят лумтеше в каменната камина в спалнята. Нощите бяха необичайно хладни за август, но Мередит така и не забеляза, защото сексът винаги я сгряваше. Сгряваше я и я оставяше напълно задоволена.
Качиха се на „Дионис“ в Каляри; три дни плаваха спокойно из Средиземно море, после слязоха в Монте Карло. Два дни се забавляваха в казиното и поеха с кола към Ница, Антиб, Кан и Сен Рафаел. Стигнаха до Сен Тропе. Без никакви затруднения Александър получи най-луксозния апартамент в най-елегантния хотел на градчето.
— При всяка нова спирка гледката става все по-прекрасна — възкликна Мередит, загледана в Средиземно море от прозореца на спалнята.
Александър се усмихна и започна да разкопчава блузата й.
— Възможно е — съгласи се той. Целуна я и свали зелената й копринена пола. — Но нищо не е по-красиво от онова, което виждам в момента…
Сутринта се разходиха из градчето и Мередит се изненада колко е малко. До началото на 50-те години Сен Тропе било спокойно рибарско селце, научиха те. Тогава извънредно богати хора били привлечени от очарованието му. Именно те и знаменитости от цял свят го превърнали в един от най-модните курорти на земното кълбо. Старите къщи, застроени нагъсто, почти нямаше накъде да се разширяват. В резултат на това Сен Тропе все още беше такъв, какъвто го бяха виждали и описвали френски художници и писатели, но само през есента, когато и последните туристи за сезона си отидат.
Александър и Мередит ходеха с колела до привлекателните плажове. Мередит се смя много на забележката на Александър, че колкото повече се отдалечавали от градчето, толкова по-разголени хора виждали. Разгледаха малък антикварен магазин, позираха на уличен художник, който им нарисува удивително добър портрет с въглен. Разхождаха се по кейовете и наблюдаваха как пристигат и тръгват лодки, а слънчевата светлина танцуваше върху водата.
Докато пиеха пастис на терасата на едно кафене, Мередит си даде сметка колко безпогрешен е инстинктът на Александър: двамата се нуждаеха точно от това. Никога не го беше виждала толкова спокоен. По време на медения им месец той бе загърбил изцяло огромните си отговорности и сега това бе изписано върху лицето му, личеше и в поведението му. Мередит не се изненада от драстичната промяна. В Ню Йорк той водеше далеч по-стресиращ и напрегнат живот от нейния. „Киракис корпорейшън“ обсебваше почти цялото му време. Колко пъти си бяха тръгвали от ресторант посред вечеря, защото някой го бе открил, за да му съобщи за криза, която изискваше незабавната му намеса? Дори в Саутхамптън невинаги успяваха да се откъснат от външния свят. Беше започнала да мисли, че никога няма да постигнат истинско уединение, и сега не й се искаше тази идилия да свърши.
— О, само като си представя, че трябва да се връщаме… — сподели тя.
Александър се облегна на стола и се усмихна снизходително.
— Искаш ли да останем още месец?
— С удоволствие — отвърна тя без колебание. — Но ако не съм в Манхатън до средата на септември, Харв Петерсън вероятно ще пусне Националната гвардия по петите ми. Нямаш представа колко раздразнителен става, когато предаванията му не се движат по график.
Той въздъхна примирено.
— Е, идеята беше чудесна… докато изглеждаше осъществима.
Допи питието и даде знак на сервитьора да му донесе още едно.
След кратко мълчание Мередит попита:
— Какво си замислил за днес следобед?
— Нищо. Оставям на теб да избереш. Защо?
— Ходил ли си някога на гледачка?
Той я погледна шокиран, после се развесели.
— От къде ти хрумна?
Тя се усмихна.
— Просто съм любопитна, това е. — Направи пауза. — Когато се връщахме от плажа, на едно местенце извън града забелязах надпис — реклама на гадателка.
Изгледа я подозрително.
— И искаш да отидеш?
— Ще бъде забавно.
Той замълча.
— Е, добре. Защо не? — рече той накрая и сви рамене.
Бунгалото се намираше в покрайнините на Сен Тропе. Беше малко и изглеждаше поне на двеста години. Не особено прилежно изрисуваният надпис на прозореца оповестяваше директно: „МАДАМ РОЗ — ПРЕДСКАЗВА ЩАСТЛИВО БЪДЕЩЕ“. Мебелите в малката приемна, оскъдно осветена от поставени тук-там свещи, бяха вехти, но преливащите се ярки цветове на очевидно стария голям ръчно изработен килим на пода бяха изключително красиви. В средата на стаята дълга червена ленена покривка скриваше краката на правоъгълна маса. В двата й края бяха поставени свещи в изящни свещници.
