— Александър Киракис не е политик…

— Не, но никой не може да отрече, че е един от най-могъщите мъже в света — напомни той. — „Киракис корпорейшън“ е толкова голяма, че само като започне някоя делова операция в дадена държава, може да тласне цялата национална икономика… или да я срути.

— Какво точно се стараеш да ми кажеш по заобиколен начин? — попита Мередит предпазливо.

— Ти си кандидат номер едно за водеща на предаването и направо ще получиш работата, ако успееш да вземеш интервюто с Киракис — отвърна Петерсън и тръсна пепелта от пурата в големия пепелник в край на бюрото. — Обществена тайна е колко ненавижда медиите. С него е по-трудно да се свържеш, отколкото с Пентагона. Хвани го и ще отстраниш всичките си съперници за водещата новото шоу.

— Добре, Харв, схванах посланието ти — увери го Мередит и се изправи. — Нищо не гарантирам, разбира се, но той все пак обеща да премисли. Ще говоря отново с него.

Докато се връщаше към кабинета, в душата й се надигаше гняв. Несправедливо е професионалното й бъдеще да зависи от капризите на мъж, който желае едно-единствено нещо от нея.

Мередит пресичаше оживената улица, за да влезе в една от сградите на Световния търговски център, изпълнена с мрачни предчувствия за предстоящата среща. Молеше се само да не й личи, колебанията й да останат скрити за него. Струваше й се, че Александър притежава чувствителността на най-съвършената радарна техника и почти винаги улавя настроенията и мислите на другите. На този етап Мередит нямаше представа какво да очаква. Изненадващо лесно се свърза с него, той разговаряше любезно, макар и делово, но прие да се срещнат в кабинета му.

— Мога ли да ви помогна? — попита момичето на рецепцията.

— Мередит Кортни от Ай Би Ес — представи се тя. — Имам среща с господин Киракис в десет часа.

Момичето се поколеба за миг, после се пресегна към един от телефоните на бюрото и натисна бутон.

— Госпожица Кортни е тук, за да се види с господин Киракис — съобщи тя. Последва кратка пауза. — Да. Добре. — Остави слушалката и погледна Мередит. — През онези врати. Тръгвате по коридора и в дъното завивате наляво. Очаква ви.

— Благодаря!

Лесно откри кабинета на Александър. Посрещна я главната му секретарка Стейси Харкорт.

— На господин Киракис му се наложи да излезе за малко, но разпореди да ви въведа и да ви съобщя, че всеки момент ще се появи.

Мередит кимна. Погледна гравираната сребърна плочка на стената до вратите със сложна дърворезба: „Александър Киракис — президент на борда на директорите.“ Самата тя би добавила още нещо, но не беше подходящо за публично огласяване.

Секретарката отвори вратите и я въведе в кабинета. Оказа се доста голям и по-впечатляващ, отколкото очакваше. На двете външни стени имаше прозорци от пода до тавана, а махагонова ламперия покриваше вътрешните. Вдясно от бюрото имаше вградени шкафове за книги, а в центъра им — голям телевизионен екран и видео уредба. Бюрото му представляваше солиден блок от черен махагон, а столът с висок гръб беше тапициран със сива кожа. Зад бюрото се намираше плот с телефони, които го свързваха с офисите на корпорацията по цял свят: два червени телефона, интерком и компютърен терминал. Диван и няколко кресла — тапицирани със същата сива кожа като стола — бяха поставени в различни части на помещението. В далечния край се виждаше добре зареден бар в красив античен шкаф. На стената над него висеше огромен портрет на Константин Киракис.

След известно време Мередит започнала се пита какво го задържа. Погледна часовника си. Десет и половина. Секретарката му каза, че веднага ще се появи, а ето че чака вече половин час. Размърда се на стола и погледна очаквателно към вратата. Дали наистина са го извикали, или нарочно я кара да чака? Тя имаше уговорена среща за обяд — с друг потенциален гост на предаването, — но знаеше, че ако си тръгне, без да се срещнат, може и да не получи втори шанс. Нуждаеше се от Александър повече, отколкото някога ще допусне той да узнае. Ще седи и ще чака, независимо колко време ще отнеме.

В единадесет и петнадесет двойните врати се отвориха и Александър влезе усмихнат.

— Добро утро! — поздрави той с познатия си плътен глас и се настани зад бюрото. — Радвам се да те видя отново, но — честно казано — съм изненадан.

Огледа я, впечатлен от гълъбовосивия й костюм, и отново й се усмихна.

— Защо? — попита Мередит съзнателно хладно. — Все пак между нас останаха някои недовършени делови въпроси. — Забеляза как я гледа и се досети какво си мисли. — Пък и обеща да ми дадеш интервю.

Очите й безстрашно се впиха в неговите.

— А, да… Интервюто — промърмори той сговорчиво. — Мислех, че си се отказала.

— От къде ти хрумна подобна идея? — изненада се тя.

— От две седмици не си ми се обаждала. Откакто ме заряза — напомни й той. — Тогава беше доста ядосана, доколкото си спомням.

— Не и неоснователно — подметна Мередит предпазливо. — Но не съм тук да обсъждам личностните ни противоречия. Дойдох да разбера дали ще приемеш да направя интервюто и ако си съгласен, да уговорим среща, за да уточним подробностите.

Той я изгледа изпитателно.

— Какъвто и да съм, Мередит, аз съм и човек, който спазва думата си. Ще получиш интервюто, но… при определени условия, разбира се.

Погледна го подозрително.

— Какви условия?

— Искам да видя предварително всички въпроси, които възнамеряваш да ми зададеш, както и какви теми ще обсъждаме — поясни той. — Отказвам интервю на живо. Ще бъде записано и аз трябва да го видя и одобря, преди да се излъчи.

Наведе се напред, постави лакти върху бюрото и сплете пръсти.

— Доста очакваш.

— Това са условията ми — отвърна той простичко. — Или приемаш, или не.

Смята да направи нещата възможно по-трудни, помисли си тя.

— И ако приема? — попита Мередит на глас.

— Тогава ще се срещнем отново. Очаквам да ми предоставиш списъка на темите.

— Вече съм го приготвила — заяви тя. — Съставих го, когато за пръв път възникна възможността за това интервю.

— О! И в теб ли е?

Тя поклати глава.

— Реших да изчакам, докато бъде сигурно, че ще приемеш.

Александър кимна.

— Какво ще кажеш да го обсъдим по време на вечеря?

— Не — отвърна Мередит бързо. — От цялата тази история ще излезе нещо единствено ако поддържаме само професионален контакт. Никакви романтични вечери, никакви последни питиета. Делови отношения — и толкова. И за предпочитане — тук, в този кабинет. Според мен така и двамата ще си спестим доста проблеми.

Той забарабани с молив по бюрото, без да откъсна очи от нея.

— Опасявам се, че вече възниква един проблем. Графикът не ми позволява да се срещна с теб в редовните работни часове. Ако желаеш да направиш интервюто, налага се да бъде във време, удобно за мен.

— Разбирам — отвърна тя суховато. — Нови условия.

Погледна го с блеснали от гняв очи. Ненавиждаше го, задето така я води за носа.

Той се усмихна.

— Ако се притесняваш от светски срещи или да си насаме с мен заради случката в апартамента ми, искам да те успокоя — подхвана той търпеливо. — Никога не съм обладавал жена против волята й и не възнамерявам да започвам сега.

Мередит го изгледа изпитателно, но си замълча. Очевидно си играеше с нея и тя събра цялата си воля, за да удържи гнева си.

— Както схващам нещата, настояваш за строго професионални отношения. С други думи, след като запишеш интервюто и то се излъчи, няма да се видим повече. Прав ли съм?

Тя се позабави да даде отговор:

— Да.

Той кимна.

— Така да бъде, щом ти го желаеш. — Погледна я въпросително. Тя мълчеше и той продължи: — Относно интервюто ще разполагаш с пълното ми сътрудничество, стига да се изпълнят условията ми.

— Не виждам никакви затруднения.

Беше сигурна, че Петерсън няма да възрази да му покаже интервюто преди излъчването.