— О, не, разбира се — съгласи се Елена охотно. — Да ви донеса ли нещо? Кафе…

— Не, благодаря — отвърна Александър с усмивка.

Влезе в кабинета на баща си. Константин Киракис седеше зад бюрото с телефонна слушалка, подпряна до ухото с рамо, и нахвърляше бележки в жълт тефтер. Вдигна глава при влизането на Александър, направи му знак да седне и продължи разговора. Александър седна и се огледа. Отдавна не бе влизал в този кабинет, от където се ръководеше цялата дейност на корпорацията. Спомни си времето, когато майка му се захвана да го преобзаведе. Лично подбра тъканите, цветовете и мебелите, като се съобразяваше с вкуса и предпочитанията на съпруга си. Спря се на античното бюро, което заемаше огромна част от помещението, тапицирания с кожа диван и подходящите столове, лакираната кантонерка и ренесансовите картини по стените. Лично надзираваше обзавеждането на апартамента на Киракис до кабинета, на който гледаше като на необходимо удобство, защото по онова време вече живееха на острова и му се налагаше да пътува до града всекидневно. Настоя за шкафовете от кедрово дърво за дрехите му и други лични вещи. Пак лично подбра плочките за банята и поръча нагряващи се пръчки за кърпите. Мама наистина организираше живота ни добре, помисли си Александър.

Киракис свърши разговора, остави слушалката и се обърна към него.

— В мините в Намиб е настъпил истински ад — сподели той уморено. — Петдесет души са загинали, има и изчезнали. Налага се да отлетя.

— Искаш ли да отида вместо теб? — предложи Александър, понеже знаеше колко тежко ще бъде пътуването за баща му.

Киракис поклати глава.

— Благодаря, трябва да отида лично. Но ако желаеш да ме придружиш… — Направи пауза и изгледа сина си изучаващо. — Какво те води в Атина днес? Нали искаше да прекараш известно време сам?

— Реших, че е време да се върна в Ню Йорк, към моите задължения — обясни Александър. — Ще тръгна в близките дни. Няма да съм тук, когато се върнеш от Африка. — Помълча и добави: — Дойдох да те поканя да обядваме заедно в „Герофиникас“. — Близкият ресторант отдавна бе любимо място на баща му. — Сега си давам сметка, че моментът не е подходящ.

Киракис свъси вежди.

— Опасявам се, че не е — съгласи се той уморено. — Но защо не вечеряме по-късно в Клуба „Еленики Лесхи“? Ще изпием по едно-две, може да поиграем комар. Отдавна не сме правили такива неща заедно. Естествено, ако имаш други планове…

— Не, нямам — увери го Александър. — Искаш ли да те взема от тук?

— Да. В седем и половина — прие Киракис. — Дотогава се надявам да съм приключил.

Александър излезе от кабинета, а баща му започна следващия разговор с Кейптаун.

Обичаше да ходи пеша. Помагаше му да се отпусне. Откакто се помнеше, ненавиждаше тълпите, затворените места, макар да не можеше да си обясни защо. В Ню Йорк често освобождаваше шофьора и се придвижваше пеша. На моменти се чувстваше особено притиснат и тогава предприемаше дълги разходки по улиците на Манхатън в късните нощни часове или на зазоряване. В Париж обичаше да се разхожда по брега на Сена на свечеряване. На острова се разхождаше нощем из резервата за дивеч или по белите плажове. Вървеше при всякакво време, независимо къде по света се намираше и особено когато изпитваше нужда да се разтовари от напрежението. Сега, грачейки по шумна атинска улица, се усещаше някак въодушевен, сякаш огромен товар се е смъкнал от плещите му. Последното желание на майка му — той и баща му да се помирят — бе на път да се осъществи и Александър се чувстваше като освободен.

Озова се в таверна „Та Нисия“ на хотел „Хилтън“ — заведение с претенции за автентична атмосфера на гръцките таверни. Развеселен, Александър си помисли, че само на някой моден в момента остров биха построили нещо толкова натруфено. Високият таван беше облицован с червено дърво, подовете — покрити с мрамор, декорът изобилстваше с медни съдове; ленените покривки по масите и тюркоазените сервизи впечатляваха; листовете на менюто бяха поставени в ръчно изработени папки. Седеше сам в ъгъл на заведението и прелистваше менюто, но мисълта му бе далеч от храната. Толкова много неща се случиха, откакто пристигна в Гърция преди няколко седмици. Толкова неща се промениха. Загуби майка си, но възвърна баща си. Вече не се чувстваше заплашен от ултиматума, направен в Ню Йорк. Призракът на Мариан не го преследваше.

— Александър? Александър Киракис?

Чул името си, Александър вдигна глава. Фредерик Кокианис, дългогодишен приятел и делови партньор на бащи му, току-що бе влязъл в ресторанта. Александър от години не го бе виждал и първоначално дори не го позна. Кокианис бе поостарял — вече прехвърляше петдесетте. Косата и мустаците му бяха побелели напълно. На младини, припомни си Александър, минаваше за красавец, а дори и сега бе привлекателен.

Александър стана и се усмихна.

— Фредерик, радвам се да те видя — поздрави той и подаде ръка. — Отдавна не сме се срещали.

— Доста отдавна. — Кокианис замълча. — Съжалявам за майка ти, Александър. Ирен и аз бяхме в Биариц по това време…

Александър го спря с ръка.

— Всичко е наред, Фредерик — промълви той. — Никой нищо не можеше да направи.

Кокианис кимна.

— Исках да се видя с баща ти, но… — Сви рамене. — В такива моменти трудно се намират думи.

— Така е — съгласи се Александър. — Но татко се държи. Как е Ирен?

— Добре е. В момента е в Лондон. На гости на Тион.

Тион, дъщерята на Кокианис, и Александър бяха почти връстници и баща й все се надяваше един ден да стане съпруга на младежа. Александър се мъчеше да измисли начин да отклони темата, когато в ресторанта влезе жена и махна на събеседника му. Кокианис й направи знак да се приближи, а Александър изпита облекчение и същевременно любопитство. Нима слуховете са верни, запита се той. Наистина ли Кокианис се е впуснал в любовна авантюра? Определено изглеждаше така. Тази жена в никакъв случай не бе делови партньор. Докато пристъпваше към тях, Александър прецени, че е някъде към четиридесетте. Черната рокля от „Валентино“ само подчертаваше високата и добре сложена прекрасна фигура. Безупречните черти и гъстите тъмни коси, разпилени по раменете, я правеха една от най-красивите жени, които Александър бе виждал. Знаеше, че вероятно е момиче на повикване, жена, която се издържа, като задоволява нетрадиционни сексуални желания на богати клиенти. Един от тях несъмнено бе Фредерик Кокианис. Никога не би повярвал, ако не го виждаше с очите си — личеше по многозначителните погледи, които си разменяха. Съзнаваше също как баща му ще побеснее, ако разбере какво е намислил по отношение на тази жена. Но сега нищо нямаше значение за Александър. Той просто я наблюдаваше, стараейки се да не е съвсем очевидно. Имаше значение единствено фактът, че я желаеше и възнамеряваше да я има преди денят да приключи.

Погледна Кокианис — нервната му усмивка и неловкото мълчание издаваха колко е притеснен, задето е разкрит.

— Александър, това е Анна Константелос — обади се той най-после. — Анна, Александър Киракис.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

Мекият ласкав глас на жената напомняше твърде много котешко мъркане.

Александър се усмихна сърдечно.

— Уверявам ви, че удоволствието е мое — отвърна той.

Или съвсем скоро ще бъде, добави наум.

Тъкмо се питаше как да й съобщи насаме намеренията си и Кокианис сам му предостави възможността.

— Анна, налага се да звънна в офиса. Очаквам важно обаждане от един от моите хора в Лондон. Изчакай ме тук. Няма да се бавя.

— Разбира се, Фредерик — отвърна тя любезно. — Александър положително няма да възрази да ми прави компания, докато те няма.

Кокианис отмести нервен поглед от нея към Александър.

— Ей сега се връщам — обеща той.

— Не се притеснявай — обади се Анна. — Няма да си тръгна.

Кокианис се отдалечи и Александър тутакси подметна:

— Доста си сигурна в себе си.

— Не — отвърна тя простичко. — Сигурна съм в теб.