— Започнах да мисля, че няма да се върнеш — сподели тя, докато прекосяваше стаята.

— Щеше ли да ти пука? — попита той с леден тон.

Мередит го погледна.

— Разбира се — отвърна тя и махна кърпата. Облече прозрачна копринена нощница и седна на леглото. Той се обърна с гръб към нея. — Според мен се държиш неразумно, Ник — промълви тя тихо. — По този начин нищо няма да се реши.

Извърна се с лице към нея.

— Държа се неразумно, защото те обичам и защото не желая да те изгубя?

Тя го погледна озадачено.

— Кое те кара да си мислиш, че ме губиш?

— Стига, Мередит — обади се той хладно. — За сляп ли ме вземаш? Да не смяташ, че не съм го предусещал?

— Представа нямам за какво говориш — отвърна тя суховато.

— От първия миг съм наясно колко си амбициозна — обясни той. — Но все се надявах, че онова, което открихме заедно, ще придобие за теб по-голямо значение от кариерата ти.

— А ти? — не се въздържа тя. — За теб то придоби ли по-голямо значение от твоята кариера?

— Как може въобще да питаш?

— Отговори ми — не се предаваше тя.

— Естествено!

Дори в тъмнината усещаше напрежението му.

— Тогава ми обясни нещо, защото наистина съм объркана. Защо аз автоматично трябва да знам, че държиш повече на мен, отколкото на работата си? А в същото време ти си убеден, че на мен не ми пука за теб, само защото съм приела предложение за работа в Ню Йорк за три седмици. Ти си отсъствал много дълги периоди. Имало е моменти, когато те е нямало по месец — напомни му тя.

— Ако ставаше въпрос само за три седмици, не бих се замислил за миг. — Той се надигна и се облегна на лакти. — Но и двамата сме наясно, че това е едва началото, нали? Имаш талант и си мотивирана. Залагаш твърде много на кариерата ти. Онези от телевизионната компания ще го забележат. Веднага ще ти предложат нещо постоянно и тогава какво ще стане с нас?

— Все още ще си принадлежим, Ник — промълви тя. — Няма да разполагаме с много време един за друг, — вярно, но винаги ще успяваме да се възползваме напълно от времето си заедно.

— Мередит, според теб колко дълго може да продължи това? И сутринта ти го казах: когато ти ще си седмици наред в Ню Йорк, а аз — на терен, ще ни става все по-трудно да откъсваме дори по ден, за да бъдем заедно. Ще започнем се отчуждаваме, преди да се усетим.

— След като е толкова лесно да бъдем разделени, излиза, че от самото начало не е имало никакъв шанс — възрази ти рязко.

— Случвало се е и с двойки, които са били заедно по-дълго от нас.

— Но ние досега издържахме заедно въпреки многото ни раздели? — обърна му внимание Мередит.

— Нито са били толкова много, нито толкова дълги, колкото ако приемеш постоянна работа в Ню Йорк — уточни той. — Въобще не си представям как точно ще вървят нещата.

— Може поне да опитаме.

Изгледа я продължително.

— Защо е толкова важно за теб?

Въпросът съдържаше нещо средно между любопитство и загриженост.

Мередит се отдръпна, сякаш я удариха.

— Не разбираш ли, Ник? Държа на кариерата си. Искам да съм финансово независима. Не желая да разчитам на друг, освен на себе си. Не желая да съм свързана с когото и да било — любовник, съпруг, който и да е — само защото ми плаща сметките. — Изгледа го разгневено. — Няма да прекарвам дните си в салони за красота или в пазаруване по „Родео драйв“! Никога няма да се задоволя с организиране на благотворителни мероприятия и да се усмихвам, докато лицето ми застине в изкривена гримаса. Моята работа ми доставя удоволствие! Допада ми вълнението, признанието за постигнатото от мен, а не заради мъжа, с когото живея! Толкова ли е нередно?

— След като независимостта ти е над всичко, защо изобщо дойде да живееш при мен? — попита той раздразнено.

По лицето й се изписа гняв.

— Защото се влюбих в теб, защото исках да споделя живота си с теб, а не заради банковата ти сметка! Не разбираш ли, Ник? Тук съм, защото го желая. Ти би ли приел нещата да са по друг начин?

— Не искам да те губя — промълви той навъсено. — Единствено това ме интересува в момента.

— И аз не искам да те губя — отвърна тя и нежно го докосна по ръката. Изражението й се смекчи, защото си даде сметка, че той е по-скоро изплашен, отколкото ядосан.

— Не искам да те губя — повтори той напрегнато.

Наблюдава го няколко секунди.

— От какво се страхуваш, Ник? — попита Мередит накрая. — Откакто те познавам, не ме напуска усещането… Отначало като че ли не бе склонен да ме допуснеш прекалено близо. Но най-после си позволи да се увлечеш, макар и тогава да не се отпусна напълно. А сега гледаш на кариерата ми като на заплаха за връзката ни. Защо?

— Просто мислех, че кариерите ще ни попречат, и май съм се оказал прав. А после, когато те опознах и се влюбих в теб, започнах да си мисля, че сигурно съм сгрешил. Въобразявах си, че ни свързва нещо по-специално, че нищо не може да застане между нас… Нито твоята кариера, нито моята… Нищо — обяви той и се изправи. — А сега вече не съм толкова сигурен… За каквото и да било.

— Искам те, Ник! Искам те, както никога никого не съм искала досега. Ще ми се да мисля, че имаме общо бъдеще.

— Е, поне за едно нещо сме единни — промърмори той с горчивина.

— Обичам те, но не бива да очакваш да се откажа от всичко, за което съм работила.

Погледна я.

— Никога досега не съм те молил да се отказваш от нищо.

— А сега настояваш да откажа най-доброто предложение, което съм получавала, откакто съм в този занаят…

— Само защото се опасявам, че ще поискат да те задържат там. — Ник свъси вежди. — Съзнавам колко егоистично звучи, но така се чувствам. Не съм в състояние да понеса мисълта да те загубя. Искам да си тук, при мен. Искам да живеем добре… заедно.

Мередит прекоси стаята и го прегърна.

— И аз те обичам, Ник, и също желая да сме заедно — увери го тя. — Но никога не бих се отказала от постигнатото като репортер. Ако го приемеш, ще измислим как да се справим.

Целуна го, но когато той я притисна силно, тя се запита дали наистина са разрешили проблема.

Следващата сутрин, по време на закуската на терасата, между двамата витаеше неловко мълчание. Макар да се споразумяха да положат усилия да разрешат проблемите, Мередит съзнаваше, че Ник всъщност никога няма да приеме яростната й посветеност на професията. Погледна напуканото стъкло на вратата. Напълно го бе забравила. Днес е добре да повика човек да го смени. Жалко, че не е в състояние да се погрижи така безболезнено и за голямата пропаст, която зейваше между нея и Ник.

— Когато се прибирах онзи ден, работници поставяха нова мантинела на завоя, където загина Том — подхвърли тя в опит да поведат разговор.

Ник вдигна глава от испанския омлет.

— Да, знам — обади се той тихо.

— Крайно време беше.

— Да. За съжаление. Том си отиде преди това — промърмори Ник мрачно и отново насочи вниманието си към чинията.

Лек бриз откъм океана разроши косите му. Мередит сипа канела в кафето си и го разбърка, разсеяно загледана в далечината.

— Какво ли ще стане с имението му сега? — попита тя. — Няма кой да го наследи, нали?

— Не, доколкото ми е известно. — Ник поклати глава и замислено потърка брадичка. — Том никога не е споменавал роднини и — какъвто си беше — сигурно не е оставил и завещание.

— Тогава вероятно ще стане собственост на щата.

— Вероятно — съгласи се Ник. — Освен ако не се появи някой и не докаже, че е кръвен роднина. — Взе последната хапка от чинията и я сложи в устата си. — Но едва ли.

Мередит отпи от кафето.

— Ами къщата? Надявам се да я обявят за продан.

— Сигурно — промълви Ник и я погледна леко развеселено. — Да не си намислила да я купиш?

Тя се усмихна.

— Не мисли, че не бих искала. Но не. Само се питам какво ще стане с всички вещи — портрета на Елизабет и Дейвид, нейния „Оскар“, старите снимки. Том така се стараеше да запази всичко, както е било по нейно време. Сякаш се надяваше един ден тя отново да се върне.