Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Генетично кодиран бунт. — Аз кимнах замислено. Обземаше ме зловещо спокойствие. — Е, това навярно е естествено следствие от принципа на квелкристията. Да отлетиш по вятъра, да се укриеш и да излезеш наяве едно поколение по-късно. Ако нищо не излезе, вербуваш децата и внуците си, та да излязат на бой няколко поколения по-късно. Това се казва преданост. Как тъй Черните бригади не са го използвали?

— Не знам. — Тя унило подръпна ревера на якето, което й бе дала Трес. — Малцина знаеха кода за достъп. А и трябваше да минат няколко поколения, преди да си струва да го задействат. Доколкото разбрах от приятелите ти, повечето бойци от Бригадите са били преследвани и унищожени, след като аз… След края. Може би не е останал никой.

Пак кимнах.

— Или пък никой от оцелелите не е посмял да го стори. В края на краищата идеята е ужасна.

Тя ми хвърли уморен поглед.

— Това беше оръжие, Ковач. Всички оръжия са ужасни. Мислиш ли, че да превърнем кръвта на Харлановия род в мишена е по-лошо от ядрените удари, които нанесоха при Мацуе? Четирийсет и пет хиляди души се превърнаха в пара само защото някъде там имаше квелистки скривалища. Искаш да си говорим за ужасни неща? На Ню Хокайдо видях цели градчета, унищожени от правителствените сили с хоризонтални шрапнели. Стотици заподозрени, екзекутирани с бластерен изстрел в приставката. Това не е ли ужасно? Нима Протоколът „Квалгрист“ е по-безобразен от системата на икономическо потисничество, заради която краката ти гният в белотревните ферми, изхрачваш си дробовете в текстилните фабрики, хващаш се за разклатен камък и се пребиваш, докато береш вишефрукти — и всичко това само защото си се родил беден.

— Говориш за условия, които не съществуват вече триста години — меко я поправих аз. — Но не е там работата. Не ми е мъчно за Харланитите. Говоря за горките нещастници, чиито прадеди от Черните бригади са решили да ги вербуват на клетъчно ниво много поколения преди да се родят. Наречи ме старомоден, но обичам сам да решавам кого и кога да убия. — Помълчах, после пак бръкнах в раната. — А доколкото съм чувал, и Квелкрист Фолкънър е имала същите предпочитания.

Един километър пенести сини вълни прелетяха под нас. Гравитационната система на левия извънбордов двигател бръмчеше едва доловимо.

— Защо говориш така? — прошепна най-сетне тя.

Свих рамене.

— Защото е твое дело.

— Това беше квелистко оръжие. — Стори ми се, че долавям отчаяние в думите й. — Само с това разполагах. Мислиш ли, че е по-лошо от наемна армия? Мислиш ли, че е по-лошо от клонираните бойни носители, в които Протекторатът зарежда войниците си, за да убиват без състрадание и угризение?

— Не. Но мисля, че като идея противоречи на думите: Няма да ви моля да се биете, да живеете или да умрете за една кауза, която предварително не сте разбрали и възприели като своя собствена воля.

— Знам! — Сега ясно се чуваше как гласът й пресеква. — Мислиш ли, че не знам? Но какъв избор имах? Бях сама. Почти непрестанно бълнувах, сънувах живота на Ошима и… — Тя потрепери. — И други неща. Не знаех кога ще се събудя и какво ще открия наоколо, понякога не знаех дали изобщо ще се събудя. Не знаех с колко време разполагам, понякога дори не знаех дали съм истинска. Имаш ли представа какво е?

Ръцете й стискаха парапета тъй яростно, че кокалчетата на пръстите побеляха. Гледаше океана, но едва ли го виждаше.

— Защо започваш отново война с Харлановия род? — тихо попитах аз.

Тя стрелна поглед към мен.

— Мислиш ли, че войната е спирала някога? Мислиш ли, че само защото преди триста години изкопчихме от тях някои отстъпки, тия хора са спрели да търсят начини как да ни тласнат отново в немотията на Заселването? Враг като тях никога не отстъпва.

— Да, този враг не може да бъде убит. Четох речта още като хлапе. Странното е, че проявяваш удивително добра осведоменост за човек, който е буден само от няколко седмици, и то на пресекулки.

— Не е така — каза тя и пак се загледа в прелитащите вълни. — Когато за пръв път се събудих истински, вече бях сънувала Ошима месеци наред. То е като да лежиш парализиран в болнично легло и да гледаш на зле настроен монитор някого, за когото си мислиш, че трябва да е лекарят. Не разбирах коя е, само усещах, че е важна за мен. През половината време знаех каквото знаеше тя. Понякога имах чувството, че плувам нейде вътре в нея. Сякаш можех да долепя уста до нейната и да заговоря.

Осъзнах, че тя вече не говори на мен. Думите просто извираха от нея като лава, облекчавайки вътрешното налягане, за което можех само да се досещам.

— Първия път, когато се събудих наистина, си помислих, че ще умра от шока. Сънувах, че тя сънува нещо за мъж, с когото е спала преди години. Отворих очи на легло в някакъв долнопробен хотел и можех да се движа. Имах махмурлук, но бях жива. Знаех къде съм, знаех улицата и името на хотела, но не знаех коя съм. Излязох навън, тръгнах към кея под слънчевите лъчи, а хората ме гледаха и осъзнах, че плача.

— Ами останалите? Ор и другите от екипа?

Тя поклати глава.

— Не. Бях ги оставила някъде в другия край на града. Тя ги беше оставила, но мисля, че и аз имах нещо общо. Мисля, че тя усещаше как се надигам, затова се усамоти, да не е с тях, когато се случи. Или може би аз я накарах. Не знам.

Разтърси я тръпка.

— Когато разговарях с нея… Долу, в килиите, когато й казах това, тя го нарече вирусно проникване. Попитах я дали ме пуска да мина понякога, а тя не пожела да отговори. Аз… Знам, че някои неща отварят ключалките. Секс. Скръб. Ярост. Но понякога просто изплувам без причина и тя ми отстъпва контрола. — Тя помълча. Пак поклати глава. — Може би просто преговаряме.

Кимнах.

— Коя от вас се свърза с Плекс?

— Не знам. — Тя гледаше ръцете си, свиваше и разпускаше пръсти като някаква механична система, която още не е овладяла добре. — Не си спомням. Мисля… да, тя беше. Мисля, че го познаваше отпреди. Периферно, като част от престъпните среди. Текитомура не е голям град, а демилитите винаги действат на ръба на закона. Част от дейността на Плекс е свързана с черния пазар за евтино демилитско оборудване. Не мисля, че преди това са работили заедно, но тя го беше виждала, знаеше кой е. Измъкнах го от нейната памет, когато разбрах, че ще задействам системата „Квалгрист“.

— Помниш ли Танаседа?

Тя кимна, вече малко по-уверено.

— Да. Патриарх от горните нива на якудза. Доведоха го след Юкио, когато Плекс им каза, че предварителните кодове се потвърждават. Юкио нямаше достатъчно власт, за да използва каквото им трябваше.

— И какво беше то?

Тя пак ме изгледа изпитателно, както когато за пръв път споменах оръжието. Разперих ръце срещу вятъра.

— Хайде де, Надя. Аз ти доведох цяла революционна армия. Изкатерих Рилските зъбери, за да те измъкна. Това все значи нещо, нали?

Погледът й отново се стрелна настрани. Изчаках.

— Вирусно е — каза най-сетне тя. — Силно заразно, вариант на грипа, но без симптоми. Всички го прихващат, всички преболедуват, но само генетично модифицираните реагират. Вирусът задейства промяна в реакциите на хормоналната им система при контакт с феромони на Харланитите. Заразените носители бяха заровени в тайни хранилища. При решение да бъдат задействани, специален екип трябваше да разкопае едно от хранилищата, някой да се прехвърли в един от носителите и да си тръгне. Вирусът щеше да свърши останалото.

Някой да се прехвърли в един от носителите. Думите тихо звънтяха в главата ми като вода, капеща от спукана делва. Емисарският предвестник на проумяването сякаш висеше на една ръка разстояние, но не можех да го достигна. Зъбчатките на интуицията се завъртяха, прехвърляйки онова, което знаех.

— Тези хранилища… Къде бяха?

Тя сви рамене.

— Предимно на Ню Хокайдо, но имаше и в северния край на Шафрановия архипелаг.

— И къде отведе Танаседа?

— На Саншин Пойнт.

Механизмът зацепи и вратите се разтвориха. Спомени и разбиране нахлуха през отвора като утринно слънце. Ласло и Силви се препират, докато „Пушки за Гевара“ навлиза в пристанището на Драва.

97
{"b":"279056","o":1}