Усмивката изчезна, заменена от крива гримаса.

— Нищо. Ти пропускаш най-важното, Ковач. Не разбираш ли, че няма значение дали наистина съм онази, за която се мисля? Добре, да речем, че съм само призрак, калпава карикатура на Квелкрист Фолкънър. Има ли разлика? Докъдето мога да стигна, вярвам, че съм Надя Макита. Какво ми остава, освен да живея нейния живот?

— Може би трябва да върнеш тялото на Силви Ошима.

— Е, точно в момента не е възможно — повиши глас тя. — Нали?

Погледнах я в очите.

— Не знам. Възможно ли е?

— Мислиш си, че я държа там долу? Не разбираш ли? Не става така. — Тя сграбчи кичур сребриста коса и го подръпна. — Не знам как да управлявам тази гадост. Ошима познава системите далеч по-добре от мен. Когато Харланитите ни плениха, тя се оттегли там и остави тялото на автопилот. Тя прати мен обратно горе, когато дойдохте за нас.

— Тъй ли? А тя какво прави междувременно? Играе си на спящата красавица? Разчиства си данните? Не ме разсмивай!

— Не. Тя скърби.

Сепнах се.

— За какво?

— А ти как мислиш? За това, че всички от нейния екип загинаха в Драва.

— Глупости. Тя нямаше връзка с тях, когато загинаха. Мрежата се беше скапала.

— Да, така е. — Жената пред мен въздъхна дълбоко. Гласът й стана по-тих и напевен, сякаш за да ми обясни по-добре. — Мрежата била прекъсната, нямало как да се свърже. Тя ми го каза. Но приемащата система съхранила всеки миг от смъртта им и сега ако отвориш погрешна врата, всичко излита с писък насреща. Тя е в шок от преживяното. Знае го и докато не се възстанови, ще остане укрита на безопасно място.

— Тя ли ти каза?

Стояхме очи срещу очи, разделени само от половин метър морски вятър.

— Да, тя ми каза.

— Не ти вярвам, по дяволите.

Няколко секунди тя продължи да ме гледа в очите, после извърна глава. Сви рамене.

— Какво вярваш, си е твоя работа, Ковач. Доколкото разбрах от Бразил, ти просто търсиш лесни мишени, за да си изкарваш на тях гнева срещу живота. Това е много по-лесно, отколкото един опит за градивна промяна, нали?

— О, майната ти! С тия вехти тъпотии ли ще ме залъгваш? Градивна промяна? Това ли беше Разселването? Градивно? Това ли очаквахте от съсипването на Ню Хок?

— Не, не очаквахме това. — За пръв път видях болка по лицето пред мен. Спокойният й глас изведнъж натежа от умора и в този момент бях поти готов да й повярвам. Почти. Тя стисна с две ръце парапета и поклати глава. — Изобщо не трябваше да е така. Но нямахме избор. Трябваше да наложим насила глобална политическа промяна. Срещу жестока съпротива. Нямаше начин те да отстъпят властта си без бой. Мислиш ли, че се радвам задето стана така?

— Значи е трябвало да планирате по-добре — казах спокойно аз.

— Тъй ли? Е, ти не беше там.

Мълчание.

За момент си помислих, че ще ме напусне, за да потърси по-дружелюбна компания, но тя остана. Високомерната й забележка отшумя, а „Ангелски огън“ продължаваше да се носи по сбръчкана морска повърхност с едва ли не самолетна скорост. С тих ужас осъзнах, че корабът връща една легенда при нейните правоверни поклонници. Ролята на героя в историята. След няколко години щяха да пеят песни за този кораб и неговото пътуване на юг.

Но не и за този разговор.

Това поне ми помогна да повдигна крайчетата на устните си в лека усмивка.

— Хайде сега аз да те питам кое му е смешното, по дяволите — обади се кисело жената до мен.

Тръснах глава.

— Просто се чудех защо предпочиташ да разговаряш с мен, вместо да висиш при онези твои обожатели, неоквелистите.

— Може да обичам предизвикателствата. Може би не си падам по хоровите хвалебствия.

— Значи идните няколко дни ще ти бъдат много досадни.

Тя не отговори. Но второто й изречение все още звънтеше из главата ми в съзвучие с нещо, което ме бяха карали да чета като малък. Беше от военните дневници, набързо надраскано стихотворение от времето, когато Квелкрист Фолкънър не бе имала много време за поезия. Стихотворение, превърнато в сълзлива елегия от гласа на калпавия четец и от училищната система, която искаше да зарови Разселването като печална и безсмислена грешка. Квел разбира как ужасно е сбъркала, но вече е късно да стори друго, освен да скърби:

Много по-късно, докато скитах с новопещенските банди, аз случайно открих нелегално копие на оригинала, прочетен пред микрофона от самата Квел няколко дни преди финалния щурм срещу Милспорт. В мъртвешката умора на онзи глас чувах всяка сълза, която училищният вариант се опитваше да изтръгне от нас с евтини емоции, но зад сълзите се криеше нещо далеч по-дълбоко и по-могъщо. Там, в една набързо надута барака нейде из покрайнините на архипелага, обкръжена от войници, обречени на Истинска смърт или нещо още по-лошо в близките дни, Квелкрист Фолкънър не отхвърляше цената. Захапваше я като строшен зъб, забиваше я в плътта си, за да не забрави. И никой друг да не забрави. За да няма тъпи балади и химни за революцията, както и да завърши тя.

— Разкажи ми за Протокола „Квалгрист“ — подхвърлих аз по някое време. — Онова оръжие, дето си го продала на якудза.

Тя трепна. Не ме погледна.

— И това знаеш, а?

— Научих от Плекс. Но той не беше наясно с подробностите. Задействала си нещо, което убива хора от Харлановия род, нали?

Тя се загледа към водата.

— Много искаш — рече накрая. — Очакваш да ти доверя такова нещо.

— Защо? Обратимо ли е?

Тя пак замълча.

— Не ми се вярва. — Думите бяха толкова тихи, че едва ги дочух през вятъра. — Намекнах им, че има код за изключване, та да ме оставят жива, докато се мъчат да го открият. Но не вярвам, че може да бъде спряно.

— Какво е?

Този път тя ме погледна и гласът й стана по-твърд.

— Генетично оръжие. По време на Разселването доброволци от Черните бригади приеха тяхната ДНК да бъде видоизменена, за да го носят. Омраза към Харлановата кръв на генетично ниво, задействана чрез феромони. Беше свръхмодерна технология, току-що излязла от изследователските лаборатории в Драва. Никой не знаеше дали ще успее, но Черните бригади искаха да нанесат удар дори и от гроба, ако се провалим в Милспорт. Нещо, което поколение след поколение да се връща и да преследва Харланитите. Оцелелите доброволци щяха да го предадат на децата си, а те на своите.

— Много мило.

— Беше война, Ковач. Мислиш ли, че Първите фамилии не предават на потомството си управленческата матрица? Мислиш ли, че не втълпяват една и съща увереност в превъзходството на рода поколение след поколение?

— Да, може би. Но не на генетично ниво.

— Сигурен ли си? Знаеш ли какво става в клонинговите банки на Първото семейство? Какви технологии са постигнали и вградили в себе си? Какви мерки са взели за увековечаване на олигархията?

Помислих си за Мери Адо и всичко, което бе отхвърлила по пътя си към Вчира Бийч. Не я обичах много, но тя заслужаваше по-справедлив класов анализ.

— Защо просто не ми обясниш как действа това скапано нещо? — глухо изрекох аз.

Жената в носителя на Ошима сви рамене.

— Мисля, че ти казах. Всеки, който носи видоизменените гени, притежава вграден инстинкт за насилие срещу хора от Харлановия род. То е като генетичния страх на маймуните от змии, като инстинктивната реакция на гърбуните спрямо сянка от криле върху водата. Феромоните, излъчвани от човек с Харланова кръв, задействат импулса. След това вече е само въпрос на време и личност — в някои случаи носителят реагира веднага, обезумява и убива когото докопа. Друг вид личност може да изчака и да планира по-внимателно. Някои дори могат да се опитат да устоят на импулса, но това е като секса, като инстинкта за конкуренция. В крайна сметка биологията побеждава.