— Спокойно, той е на наша страна — успокои той Нина, докато й помагаше да излезе. — Поне така мисля.

— Аха — отвърна неуверено Нина.

— Какво стана с подводницата? — попита Максимов. — Цялата й предна част изскочи на повърхността като… като кит.

— Ами вече спи при рибите — отвърна Чейс. Той забеляза шепа хора, които стояха и чакаха пред входа на дока. — Какво става тук?

— Смятат да отлетят със самолета на шефа. — Големият руснак се ухили злобно. — Убедих ги да останат, да изчакат армията или флота, който дойде пръв.

— Но ние трябва да се махнем от тук — каза Нина. — Джак отнесе меча. Трябва да тръгнем след него.

— Можеш ли да ни върнеш в Москва? — попита Чейс.

Максимов изглеждаше объркан.

— Да, с джета. Но ще чакаме армията да пристигне.

— Не, сериозно, това въобще не е добра идея. Нали знаеш кого ще обвинят за случилото се? Когото успеят да хванат. Ти си руснак, знаеш как стоят нещата — прибери всички, които намериш, и после се чуди кой го е направил в действителност. А ако всички се озовем в затвора, няма да можем да спрем Мичъл.

— Прав си — рече Максимов. — Добре, ще ви кача на самолета и ще ви откарам до Москва.

Нина потрепери.

— Не ме интересува къде, стига да е топло.

В къщата на Павел Приковски светеше, но съвсем не беше топло. Порталът беше отворен, а входната врата зееше.

— Не мърдай от колата — предупреди Чейс Нина.

Самолетът на Васюкович си имаше собствена оръжейна камера; фактът, че на вратата имаше ключалка с шифър, най-вероятно известен само на Васюкович и Круглов, въобще не притесни Максимов, който направо я изкърти с пантите. Така че двамата мъже се бяха запасили добре.

Сега те извадиха оръжията си и предпазливо тръгнаха през двора.

Чейс надникна през вратата и видя един от хората на Приковски да лежи на пода в локва кръв. Тя се беше съсирила; каквото и да се беше случило тук, беше минало доста време. Може да е бил Мичъл… а може и да са хора, изпълняващи заповедите му.

Складът беше тих. Чейс сигнализира на Максимов с три вдигнати пръста, след което пак така беззвучно преброи до три и се втурна през вратата, прикриван от руснака. Обърна се наляво, след това надясно, с насочен пистолет. Нямаше никакво движение. Никакви признаци на живот.

Проправиха си път през струпаните пред офиса на Приковски кашони, подминавайки още един труп, увиснал върху вилката на електрокара. Гърдите му представляваха кървава каша. Самият Приковски лежеше проснат върху бюрото си, а мъртвите му очи се бяха вторачили във вратата.

— О, господи! — изпъшка Чейс. Той не можеше да нарече Приковски приятел, но все пак той му беше помогнал и това беше наградата му. Руснакът беше прострелян и в двата крака, но причината за смъртта му беше подчертано друга: в гърба му беше забит метален кол, който пробиваше и масата. Някой беше задържал Приковски в тази позиция, за да може да го закове, оставяйки ясно послание.

Чейс знаеше, че то е предназначено за него. Върху пръта беше залепена бележка с пет думи, написани с големи печатни букви.

— По дяволите — прошепна Чейс, изпълнен с ужасен страх. Той потърси телефон и намери един, който беше съборен на земята при борбата.

— Какво пише там? — попита Максимов.

— Изродът е подгонил семейството ми! — Чейс грабна телефона и набра 44, международния телефонен код на Англия, след което вкара номера на Елизабет. Той зачака нетърпеливо връзката да се осъществи и телефонът да започне да звъни…

Отговорът дойде на второто позвъняване.

— Лизи! — викна Чейс. — Добре ли си? А Холи?

— Еди, господи! — проплака Елизабет. — Те я отведоха, отвлякоха Холи!

— Кой? Кой я отвлече?

— Не знам, носеха маски! Казаха, че ще ме наблюдават и ако се обадя в полицията или кажа на някого за това, ще я убият. Казаха, че трябва да чакам да ми се обадиш!

Чейс удари с пистолета по масата с едва сдържан гняв. Навсякъде се разхвърчаха трески.

— Мичъл, гадно копеле такова, говори с мен! Знам, че ме чуваш!

В слушалката се чу изщракване, след което се разнесе познатият глас, прекъсван от електронни смущения.

— Здрасти, Еди.

— Веднага пусни Холи! — излая Чейс. — Или ще ти пръсна мозъка!

— Спести си заплахите, Еди. — В слушалката се чу друг шум, вой на самолетни двигатели. Той вече не се намираше на борда на подводницата.

— Това не беше заплаха, а обещание.

— Не ми губи времето. Искам Нина. Тя ми трябва. Знам, че стигам до крайности, но трябваше да ти покажа, че съм изключително сериозен.

— Като отвличаш една тийнейджърка? — извика Чейс. — Британското правителство ще ти разкаже играта!

— Британското правителство ще си затваря устата и ще прави каквото му кажа, както винаги. Но ако ти направиш каквото ти казвам, дори няма нужда да научава за това. Доведи ми Нина и ще си получиш обратно племенницата.

— Еди, какво има?

Чейс се обърна и видя Нина до вратата.

— Онзи задник е отвлякъл Холи!

— Това Нина ли е? — попита Мичъл, когато тя извика уплашено. — Дай й телефона, Еди.

Стиснал гневно устни, Чейс включи високоговорителя на телефона.

— Тук е.

— Здрасти, Нина. Сигурно вече се досещаш какво искам, но въпреки това ще ти го кажа, за да няма недоразумения — искам да се предадеш на хората ми. В замяна на това ще пусна племенницата на Еди.

— На хората ти ли? — отвърна презрително Нина. — Похитители и убийци? В този момент ме е срам да се нарека американка. Когато всичко това се разчуе, с DARPA е свършено.

Мичъл едва не се изсмя.

— Наистина ли все още мислиш, че работя за DARPA? Не знаех, че си толкова наивна.

— Незаконен проект — изръмжа Чейс.

— Възможно най-незаконния. Това е твърде важно, за да бъде поверено в ръцете на някоя правителствена агенция. Или политик.

— И ти едностранно се обяви за пазител на американските интереси? — попита ужасено Нина.

— Все някой трябваше да го направи. Но не съм тук, за да обсъждам сблъсъка между идеализма и истинската политика — тук съм, за да свърша една работа, за която си ми необходима. Върни се в Англия. Щом пристигнеш там, обади се отново на този номер. Ние го подслушваме. След това ще направим размяната.

— Не! — извика Чейс. — Искаш да разменя годеницата за племенницата си? Майната ти! Не мога… Не мога да направя подобен избор!

— Аз мога — каза тихо Нина. — И ще го направя.

— Какво?

— Казах, че ще го направя.

— В никакъв случай!

В гласа й прозвуча твърда нотка.

— Трябва да го направя. И ти го знаеш. Само така можеш да си върнеш Холи. Тя ти е племенничка… скоро ще стане и моя. — Тя го хвана за ръката. — Тя ще бъде част от семейството ми, Еди. А ти трябва да направиш каквото е необходимо, за да защитиш семейството си. — Тя се обърна към телефона. — Джак, ще го направим. Аз ще го направя. Но искам твърдото ти обещание, че Холи ще си отиде жива и здрава.

— Обещавам — каза Мичъл. — А сега отивай в Англия. Колкото се може по-бързо. — След което връзката прекъсна.

Чейс хвърли телефона на масата.

— Тоя проклет мръсник! Не му вярвам, така или иначе ще се опита да я убие. Както и теб. Не може да рискува някой да знае какви ги върши.

Максимов изсумтя.

— Този мъж е боклук. Трябваше да му размажа главата! Но поне знаеш, че не е всемогъщ, в противен случай щеше да остави хора тук да те чакат.

— Разполага с достатъчно власт — отвърна разтревожената Нина. Двамата с Чейс размениха погледи, които издаваха страховете им за Холи… и за самите тях.

Англия

Ню Форест се простираше върху терен от над 220 квадратни мили. Началото на националния парк започваше на десетина мили източно от Борнмът и в него се намираха някои от най-старите равнинни пасища на Англия. Но Нина и Чейс чакаха в колата на Елизабет, паркирана на едно от сечищата в редките горски масиви, от които всъщност идваше името на областта20. Чейс беше разгледал сателитни снимки на района; най-близката къща се намираше на около миля от тях; мястото, което Мичъл беше избрал за размяната, беше възможно най-усамотеното, което можеше да се намери в гъсто населения южен бряг.