Чейс отново отпи от халбата, след което я тръсна на масата.

— Защото въобще не искам да ходи! Но нея това не я интересува — навила си е на пръста да отиде. — Той се намръщи. — С Джак Мичъл. Жестоко се скарахме заради това.

— Мъжът, когото видях у сестра ти?

— Да, същият. Високият, смугъл и привлекателен тип. — Чейс се свлече обратно в стола си и изпусна една дълга въздишка, изразяваща безсилието му.

Мак се наведе напред и му каза със строг глас:

— И все пак Джак Мичъл не е проблемът, нали? Не той е причината да седиш в тази скапана кръчма и да се наливаш посред бял ден.

Известно време Чейс не каза нищо.

— Всъщност не — най-накрая отвърна той.

Изражението на Мак подсказваше, че той вече знае отговора, но въпреки това зададе очевидния въпрос:

— А какво тогава?

Нова пауза.

— Мици. Аз никога… Досега не съм губил човек, който е под моя защита. И не само за това, че е мъртва, и преди съм губил приятели, но… но не по този начин. Това нямаше да се случи, ако не я бях замесил.

— Значи обвиняваш себе си?

— Че кой друг?

— Човекът, който е натиснал спусъка — отвърна Мак. — И най-вече човека, който е изпратил стрелеца. Тях трябва да нараниш, не себе си.

Чейс повдигна вежди.

— Да не би да ми казваш, че трябва да отмъстя? Не ми звучи твърде професионално.

— Ако все още смяташ, че Нина е в опасност, тогава мисията ти още не е приключила. Тези хора са врагове, Еди. Вече са го доказали. Според мен елиминирането на всяка заплаха за мисията оправдава всички средства.

Чейс се изсмя горчиво.

— Моята мисия? Това е мисията на Нина, не моята. Тя просто ме взе със себе си, а сега дори вече не ме иска.

— Дори ти не си вярваш на приказките — каза твърдо Мак. — Тя те обича. А аз знам, че и ти я обичаш.

— Точно това е проблемът! Достатъчно ужасно бе, че изгубих Мици, ами ако изгубя и Нина? — Гласът му секна. — Обичам я. Толкова много я обичам, че умирам от страх да не я загубя. Наистина ме е страх. Не знам какво ще правя тогава.

Той наведе глава. Известно време Мак го гледаше мълчаливо, след това протегна ръка и я положи върху неговата.

— Това не трябваше да ми го казваш на мен.

— Знам, но аз… Не знам какво да й кажа. Не искам да ме вижда в това състояние.

— В какво състояние? Пиян?

Чейс вдигна глава.

— Не, за бога, и преди ме е виждала пиян. Не, имам предвид… нали знаеш. — Гласът му се снижи до шепот и признанието му едва се чу през шума в залата. — Слаб.

Мак се наведе към него и го погледна напрегнато.

— Еди, ти ще се ожениш за нея. Тя ще те вижда във всякакво състояние, не зависи от това, дали ти харесва или не. „И за добро, и за лошо“, нали така беше? Та ти беше женен за София, за бога, — знаеш много добре, че скандали има във всеки брак. Няма къде да се скриеш — или ще се изправиш лице в лице с всички проблеми, или просто ще им обърнеш гръб и ще си тръгнеш. А аз не съм останал с впечатлението, че си човек, който би обърнал гръб на нещо. Както винаги съм казвал в полка — „Бой до край“. И ти винаги се биеше.

— Невинаги — отвърна Чейс, още едно изречено с половин уста признание. — Едва след като ти ме научи. Преди да те срещна имах една битка, която… от която просто си тръгнах. А не трябваше. — Той се замисли. — Нина беше права.

— За кое?

— За семейството. Тя каза, че е жалко, че не се разбирам с моето. И не трябва да е така. — Той се изпъна. — Да, трябва да поговоря с Нина и ще го направя. Но първо трябва да поговоря с един друг човек.

— Кой?

— Сестра ми. Всичко това ме накара да осъзная, че трябва да й кажа нещо. Лично. — Той погледна към чашата си. — Но ще трябва да хвана влака. Едва ли ще мога да наема кола, след като съм пил — ако изобщо някой се съгласи да ми даде някоя след онова, което се случи с последната.

Топло слънце в късния следобед, кристално синьо небе без нито едно облаче и зашеметяваща зеленина навсякъде… и това беше черешката на тортата за Нина, когато тя навлезе сред руините в сърцето на парка.

— Господи, каква красота!

— Обаче плаче за ремонт — пошегува се Мичъл.

Двамата стояха насред земите на абатството Гластънбъри, истински оазис на спокойствието, заобиколен от каменни стени, издигащ се в средата на самото Гластънбъри. Селото, което се намираше на около 120 мили западно от Лондон, представляваше странна смесица от ежедневно и екзотично — обикновените магазини и офиси деляха улиците с аванпостове на „движението за пробуждане“, Ню Ейдж и безсрамни капани за туристи; жонгльори, улични музиканти и хипита се смесваха с местните жители, които носеха своите ежедневни покупки и игнорираха пъстроцветната чудатост, която ги заобикаляше, с традиционната британска резервираност.

Но в абатството, или поне онова, което беше останало от него, цареше единствено спокойствие, сивите каменни стени бяха толкова потъмнели от времето, че изглеждаха просто като естествена част от пейзажа, като скала или река.

— Страхотно е, нали? — каза спътницата им. Доктор Клоуи Лам беше червендалеста, едра жена, малко по-възрастна от Нина, със сламеноруса коса, вързана на опашка в почти пълно копие на прическата на Нина. — Жалко, че е било унищожено. Хенри Осми може да е един от най-важните владетели в английската история, но е бил същинско бедствие за манастирската архитектура!

— И въпреки това все още изглежда невероятно — каза Нина и се спря, за да направи снимка на останките на две все още извисяващи се колони пред сводестия вход на сградата на бившия църковен хор. На мястото на някогашните каменни плочи сега растеше трева, ниско окосената поляна стигаше до остатъците от източната стена.

— Но едва ли може да се сравни с някои от местата, на които сте била — каза Клоуи. — Ами Атлантида! За една нощ преобърнахте из основи историята и археологията — и след това го направихте отново, когато открихте гробницата на Херкулес! — И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. — Да си призная, бях много изненадана, когато АСН поиска помощта ми. Честно казано, се чувствам доста притеснена във ваше присъствие.

— О, господи, недейте! — отвърна смеейки се Нина. — Когато стане въпрос за легендата за Артур, аз знам съвсем малко повече от онези, които са гледали „Монти Пайтън и Светия граал“. — Скромността й беше престорена, предвид последните проучвания, които беше направила по въпроса, но тя реши, че един притеснен учен ще извлече само ползи от малко гъделичкане на егото. — Имаме нужда от някой, който е специализирал по въпроса — особено във връзка с Гластънбъри.

Клоуи се усмихна.

— Е, да се надяваме, че ще успея да помогна. А това е идеалното място, откъдето да започнем. — Тя посочи един надпис в горната част на каменния правоъгълник, който се очертаваше в тревата.

— „Тук се е намирал гробът на крал Артур — прочете Мичъл. — Смята се, че през 1191 година телата на крал Артур и неговата кралица са били намерени край южната страна на църквата на Девата…“. Само се смята ли?

— За съжаление тук, в Гластънбъри, много от нещата, свързани с крал Артур, само се смятат за истина. Монасите от манастира са били… да кажем, че са се ползвали с не до там добро име — довери им Клоуи, като се огледа, сякаш можеха да я чуят. — Били са изключително способни в превръщането на легендата в злато. Например сега Светият граал е неразривно свързан с мита за Артур — но до дванайсети век, когато Робер дьо Борон написал „Йосиф от Ариматея“, двете са нямали никакви допирни точки.

— Не става въпрос за онзи Йосиф, нали? — попита Мичъл. — Йосиф на Мария?

Нина поклати глава.

— Йосиф от Ариматея е човекът, който дарил своята гробница, за да погребат в нея Исус след разпъването му на кръста. Христос му се явил и му връчил Светия граал, който Йосиф донесъл в Британия при едно от поклоненията си.

Клоуи кимна с глава.

— Тъй като абатството вече било свързано с Йосиф заради историята със Светия трън — тя погледна към онази част от двора, където се смяташе, че поклонникът е посадил глогиново дърво, — монасите се възползвали от това и обединили двете съвсем различни легенди.