Нина се изплъзна от мъжа и влезе в склада. Взе бутилка шампанско от едната витрина и подканващо прокара ръка по гърлото й. Мъжът изсумтя и на един дъх пресуши съдържанието на чашата си. Тя посочи тъмната стаичка. Той се запрепъва натам, а тя го последва навътре…

Разнесе се тъп звук, когато бутилката с шампанско се стовари върху тила му. Руснакът залитна напред и се стовари върху някакви кашони. Нина бързо провери пулса му, установи, че е стабилен, след това остави бутилката шампанско на пода до него.

— Удоволствието беше изцяло ваше — каза тя, излизайки от стаята. — Добре, Джак, вече съм сама. Най-после. Къде трябва да отида?

Гласът му се разнесе в ухото й.

— Намери входа към кухнята, но не влизай вътре — просто го подмини. След първия десен завой има една врата вляво.

— Ясно. — Тя хукна по коридора, по който вървяха сервитьори с табли в ръце, но те не направиха нищо, за да я спрат. Поклащащи се двойни врати и миризма на готвено месо й подсказаха, че това е входа към кухнята. Тя продължи напред, докато не стигна до десния завой. — Добре, стигнах до вратата.

— Влез вътре. — Тя го направи и се озова в малка и студена стая, с тежка дървена врата на противоположната стена. Някакъв метален шкаф издрънча зловещо. — Трябва да има разпределителна кутия.

— Намерих я. Но дали няма да бъде заключена?

— Защо? — попита Чейс. — Това е собствената му къща.

Тя опита дръжката и кутията наистина се отвори без проблем.

— Ха. Добре, виждам хиляди електрически жици и джаджи.

— Трябва да намериш превключвателя, който е свързан с охранителните камери — каза Мичъл. — Да не те притеснява, че надписите са на кирилица, просто потърси числото 201. Само че не го натискай още.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Нина, докато преглеждаше безбройните превключватели и бушони.

— Компанията, която инсталира системата, изпрати плановете на един подизпълнител по електронната поща. Ние прихванахме писмото. Не забравяй, че DARPA създаде интернет.

— Значи трябва да внимавам какви сайтове посещавам, когато Нина я няма — каза Чейс. Тя не беше съвсем сигурна, дали той се шегува, но забрави за думите му в мига, в който намери нужния превключвател.

— Две-нула-едно, намерих го — каза тя. — Сега какво?

— Така, ето какво ще направиш — каза Мичъл. — Натискането на този бутон ще прекъсне захранването на част от охранителната мрежа. Но системата не е глупава — ако има срив, тя пуска диагностична програма и се опитва да рестартира поразените сектори. Ако не се възстановят до трийсет секунди, включва се аларма. Така че Еди разполага с двайсет и девет секунди да прескочи оградата, да прекоси поляната и да влезе в къщата — без да бъде забелязан от пазачите, — преди ти да натиснеш отново бутона.

— Двеста метра за двайсет и девет секунди? — попита Чейс. — Фасулска работа.

Нина не беше чак толкова уверена в това.

— Еди, сигурен ли си, че ще успееш?

— Трябва, нали? — отвърна той сериозно. — Няма да те оставя самичка там.

— Знаеш ли маршрута на охраната в двора? — попита Мичъл.

— С какво мислиш се занимавах през последните десет минути? Не съм гледал филмчета на айпода си. Топките ми замръзнаха на това дърво!

— Тогава се приготви да ги стоплиш. Еди, щом си готов за тръгване, започни да броиш обратно от три. Нина, щом той стигне до нула, натисни превключвателя. Аз ще отброявам секундите. Твой ред е, Еди.

Нина нервно вдигна пръст към бутона, а Чейс заговори.

— Виждам вратата, а най-близкият пазач се приближава към ъгъла. — Тя чу шумолене когато той смени позицията си. — Добре, приготви се. Три, две, едно… давай!

Тя натисна превключвателя.

Чейс скочи от клона. Стената беше покрита с бодлива тел; единият му крак се озова не върху тухла, а върху една от подпорките, върху които бяха прикрепени бодливите спирали. Тя се изкриви под тежестта му, телта изсъска металически, но само след миг той вече се беше озовал във въздуха със свити крака.

Скочи на земята… и залитна напред.

Теренът беше неравен, което нямаше как да се види на слабата светлина. Чейс едва не се строполи по лице, но успя навреме да протегне ръце. Пръстите му докоснаха студената земя и всяка тяхна ставичка беше пронизана от болка, защото поеха цялата тежест на тялото му. След това се надигна в поза на спринтьор на стартовата линия, като постепенно възвръщаше баланса си. Колко ли време беше изгубил?

— Двайсет и четири, двайсет и три…

Гласът на Мичъл го изстреля напред като куршум. Трябваше да преодолее повече от сто и осемдесет метра, нямаше място за грешки.

Чейс спринтира като луд, размахвайки ръце като бутала. Нина беше отворила задната врата и го чакаше, през процепа проникваше тънък лъч светлина. Поляната се простираше пред него. Поглед вдясно. Няма охрана. Вляво…

Мамка му!

Забеляза една фигура на ъгъла на сградата. Засега не гледаше към него — но докога?

— Петнайсет, четиринайсет…

А дори не беше преминал и половината разстояние. Сто метра за дванайсет секунди. Ще успее ли да се справи?

На теория, да, но това не беше лекоатлетическа писта…

Пазачът продължаваше да гледа към поляната пред къщата. Въпреки студа Чейс усещаше как го залива гореща вълна от напрежение, адреналин и страх.

— Седем…

Петдесет метра, четиридесет, тревата се сливаше пред погледа му. Той увеличи скоростта си, дробовете му изгаряха.

— Три…

Ляво. Пазачът се обръщаше, готов да поеме по маршрута си покрай къщата.

Към него…

— Едно…

Нямаше време да спира. Вместо това Чейс се хвърли през вратата, приземи се върху твърдия теракот на пода и в този миг Нина включи прекъсвача. Той се плъзна в стаята и се блъсна в отсрещната стена.

— Нула — каза Мичъл. — Успя ли? Еди, Нина — отговорете, по дяволите!

— Той е тук, тук е! — ахна Нина. — Еди, добре ли си?

— Затвори вратата — изпъшка той, като едва успя да махне с ръка. Нина я затвори. — Дявол да го вземе, май губя форма. Никога не съм пробягвал двеста метра за толкова много време.

— Видяха ли те? — попита тя и се свлече на колене, за да му помогне. Сърцето му препускаше като лудо, тя усещаше тупкането му дори през дебелия кат дрехи.

— Да изчакаме пет секунди и ще разберем. — Той измъкна пистолета си и с трепереща ръка го насочи към вратата.

Изминаха пет секунди. Десет. Нищо не се случи.

Той въздъхна дълбоко с облекчение.

— Като че ли всичко е наред. Боже! — Той се отблъсна от земята и се изправи с помощта на Нина.

Тя го целуна.

— Боже, колко се радвам да те видя!

— Радвам се, че съм тук. О, ти си… — Забеляза червените й устни. — Малко си си размазала червилото. Но въпреки това подхожда на прикритието ти — сякаш току-що си правила свирка на някого.

Нина реши да не му споменава, че той има също толкова размазано червило и по своите устни.

— Джак, мисля, че Еди е добре — каза сухо тя. — Сега какво да правим?

— За теб е най-добре да се скриеш на най-очевидното място — върни се на партито. Еди, аз ще ти давам инструкции как да стигнеш до горния етаж.

Нина надникна в коридора. Не се забелязваше никой.

— Добре, чисто е. — Тя се обърна към Чейс. — Успех.

Минавайки край нея, Чейс я потупа по ръката.

— До скоро.

Упътванията на Мичъл отведоха Чейс до една тясна стълбичка в задната част на къщата. Той бързо се изкачи по нея.

Щом горният етаж на къщата беше забранена зона, то там със сигурност трябваше да има охрана. Въпросът беше как ще реагират пазачите, щом видят неочаквания посетител. Все пак на партито присъстваха най-богатите и могъщи хора в Русия; грубото отношение на някой гангстер едва ли щеше да бъде толерирано.

Ако пазачите бяха получили заповед да се държат учтиво, но твърдо, това щеше да му даде предимство. Едва ли щяха да очакват някой взломаджия точно в този момент…