— Защо? Искам да кажа, че това ще бъде невероятно археологическо откритие, но Екскалибур си остава просто един меч.

— Екскалибур е нещо повече от меч — каза Руст ужасно сериозно. — В един древен уелски текст, наречен „Мабиногион“, се казва, че мечът на Артур има гравирани две преплетени змии на дръжката и когато той го извадел от ножницата… — Той се спря за миг, за да си припомни точните думи. — „От устата на двете змии излизали пламъци, толкова ужасни, че никой нямал силата да ги погледне.“ А в „Le Morte D’Arthur“6, когато Артур извадел меча си, „той заслепявал очите на враговете му със силата на трийсет факли“. Това не е обикновено острие. Всичко, което трябва да знаете, го има в записките ми. Моля ви, вижте сама.

Тя отвори лаптопа си и кликна два пъти върху файла, който беше копирала от диска.

— Добре, но трябва да заявя, че това ми звучи твърде… — Тя искаше да каже „откачено“, но вместо това избра „параноично“. — А каква е паролата?

— Zum Wilden Hirsh. Като една дума, без главни букви. — Нина го погледна учудено. — Така се казваше хотелът, където бях отседнал, когато кодирах файловете. Трябваше ми нещо, за което руснаците никога нямаше да се досетят в случай, че дискът попадне в техни ръце.

— Руснаците, в множествено число? — попита подозрително Нина, докато внимателно въвеждаше паролата. Компютърът изпиука — паролата беше приета и тя получи достъп. Папката се отвори и разкри десетки — не, стотици — файлове. — Леле, доста записки сте си водили.

— Това е още една предпазна мярка — каза Руст и почука с пръст по челото си. — Точната им поредица се намира единствено тук. Без нея ще са необходими дни, за да се разгадаят. Но с моята помощ ще успеете много бързо да разберете какво съм открил — и се надявам, че ще се убедите, че наистина знам как да намеря парчетата от Калибърн… и че Калибърн ще ни отведе до Екскалибур.

— Добре, ще видим — Нина погледна към Руст. — Така, кой файл да прочета…

Тя замръзна.

На гърдите на Руст се беше появила наситено зелена точка, която той не забелязваше. Тя се плъзна по омачканите му дрехи и се закова върху сърцето му…

Силното пропукване, което се чу когато в стъклото зад гърба на Нина се проби малка дупка, беше заглушено от трясъка, който се разнесе когато Руст излетя назад и от раната в гърдите му изригна кървав гейзер.

Нина бързо скочи от стола си — отчасти от страх, отчасти за да избегне втори изстрел, ако убиецът я е взел на мушка.

Но лазерната точица примигна и изчезна. Нина се втурна към прозореца. В стъклото беше пробита дупка с широчината на пръста й. Зад нея, на покрива на Международния център, тя видя снайперистката — жена с изсечено лице и разрошена коса, боядисана в ярко оранжево, — която залюля пушката си и я хвърли надалеч през ръба на покрива на сградата.

— Хей! — извика някой зад гърба й. — Той ви открадна лаптопа!

Нина се обърна и видя един едър мъж, който тичаше към изхода с нейния макбук и диска. Огромната му ръка правеше машинката да изглежда не по-голяма от книга джобен формат.

Руст…

Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че е мъртъв — очите му бяха широко отворени и застинали, а устата му беше полуотворена, като че ли се канеше да изкрещи. Но той нямаше да проговори отново — и тайната, която се канеше да сподели с Нина, в този миг излизаше през вратата.

— Обадете се на 911! — извика тя и хукна след брадатия мъж. — Какъвто и да е номерът тук, обадете се на полицията!

Огромният крадец се изгуби във вътрешността на хотела. Нина го последва. След нея тичаше млад мъж, нетърпелив да се прояви като герой. Но куражът му се изпари за миг, щом осъзна, колко е грамаден всъщност обектът на преследване.

— Повикахте ли полиция? — попита Нина, като видя телефона в ръката му. Той започна да набира номера на клавиатурата и леко забави скоростта си, зает с телефона.

Едрият мъж пред тях стигна до едно разклонение. Той също се забави, огледа се объркано във всички посоки, след което хукна надясно.

Нина зави зад ъгъла и се озова пред дубликат на коридора, който току-що бе напуснала. Една камериерка затваряше вратата на една от стаите и беше оставила количката с препаратите по средата на коридора. Брадатият мъж изкрещя нещо на чужд език — руски, помисли си Нина в мига, в който той връхлетя върху количката и разпиля по пода шишетата с препарати за почистване. Камериерката изпищя.

Мъжът погледна назад и видя Нина и спътникът й да тичат след него…

След което без видимо усилие вдигна цялата количка над главата си и я хвърли по коридора към тях.

— Господи! — Нина отскочи към една врата. Плитката ниша й осигури достатъчно пространство, за да избегне ръбестата ракета, но младият мъж нямаше такъв късмет, защото твърде късно вдигна поглед от телефона си. Количката го блъсна и го събори на земята, а останалото й съдържание се пръсна по пода.

Нина надникна в коридора, но брадатият не беше приключил. Този път той награби камериерката и хвърли пищящата жена към нея. Нина нямаше къде да се скрие. И двете жени се търкулнаха на пода сред остатъците от количката.

Нападателят им изръмжа доволно при вида на хаоса, който бе създал, после се обърна и отново побягна.

— Ти, кучи сине! — изпъшка Нина и се опита да се изправи. Камериерката изглеждаше повече уплашена, отколкото наранена, но младият мъж охкаше силно, стиснал здраво счупената си китка. — Добре ли сте? — попита тя жената, която замаяно и кимна в отговор. Нина посочи към ранения мъж. — Помогнете му!

Телефонът му лежеше на пода сред разпилените сапуни и шампоани, а екранът му проблясваше. Нина го грабна и хукна след гиганта.

Той стигна до друг кръстопът и изпадна в безизходица, главата му отчаяно се въртеше наляво и надясно. Нина осъзна, че той се е изгубил — беше попаднал в капана на абсолютната еднаквост на коридорите и очевидно не можеше да прочете табелите, които упътваха гостите на хотела през лабиринта.

Той обърна глава назад към нея и се намръщи, белегът на челото му се сгърчи и набръчка кожата на лицето му. Нина забави ход. Ако той решеше да смени тактиката си и да я нападне, вместо да продължи да бяга, тя нямаше никакъв шанс да му устои.

Но вместо това той й обърна гръб и побягна наляво. Сбърка пътя, помисли си тя, като прочете табелата преди да хукне след него. Щом не може да намери пътя, значи има шанс да го заловят преди да се измъкне или да нарани още някой.

Но тя се нуждаеше от помощ, от човек, който да успее да повали мускулестия гигант…

Когато телефонът иззвъня, Чейс се промъкваше с малкия Форд Фокус сред натовареното улично движение, а баба му седеше до него с пазарска чанта в скута си и още няколко, наредени на задната седалка. Той въздъхна и бръкна в джоба си.

— Би ли отговорила вместо мен, бабче? — попита той, като й го подаде. — Не искам да се забъркам в неприятности с полицията още на първия ден, след като се върнах в страната.

Той предполагаше, че звъни Нина, тъй като се съмняваше, че Холи ще успее да зареди новия си телефон толкова бързо, а вероятността Елизабет да му се обади, за да си побъбрят, беше изключително малка.

— Ооо, здравей, Нина — каза бабчето, което потвърди предположението му. След това се обърна към него и каза: — Нина се обажда.

— Така си и мислех — отвърна той, прикривайки обичайните саркастични нотки в гласа си. — Какво иска?

Последва цяла поредица от все по-изненадано звучащи аах! и оох! Чейс погледна леко встрани и забеляза как по лицето на бабчето се изписва изражение на пълно неверие.

— Какво? — попита той.

— Тя казва, че мъжът, с който е отишла да се срещне, е бил убит и тя преследва из хотела друг мъж, който й откраднал лаптопа.

— Ох, мам… че — изръмжа Чейс. Той настъпи педала за газта.