И въпреки че облеклото беше далеч от всичко, което Нина би избрала да облече, тя трябваше да признае, че наистина изглежда невероятно. Беше прекарала доста време наведена напред. Когато най-накрая седна изправена, в първия момент изпита странно чувство на раздвоение на личността — сякаш съвсем различен човек я гледаше от огледалото. Някоя жена, която беше модел… въпреки че не посмя да се определи като супермодел. Марио не беше чак толкова добър.

Но гневът й беше породен не от тежкия, тъмен грим или яркочервените изкуствени нокти, нито от силно напръсканата с лак за коса фризура. Ядоса се на тоалета, който Приковски беше избрал за нея — и който накара Чейс и останалите мъже да се ококорят, щом тя се появи пред тях.

— Приличам на проститутка — проплака тя. Бяха я уверили, че късата черна лачена рокля без ръкави е дело на изключително скъп и прочут дизайнер от Лондон — но това не можеше да промени факта, че беше изключително впита и разкриваше щедро прелестите й. Тя имаше ужасяващото чувство, че ако направи една малко по-широка крачка и полата ще се сцепи до хълбоците й.

— Ами нали за такава се представяш — напомни й Чейс.

— Хей! — възкликна Приковски. — Моите момичета не са проститутки. Те са… — Той се замисли за миг. — Компаньонки? Не, куртизанки. Куртизанките на Павел Приковски, така звучи по-добре. Като заглавие на някоя велика руска епопея.

— Или на някой скапан американски роман, „Безсрамието на Нина Уайлд“ — изпъшка Нина. — Може би все пак това не е чак толкова добра идея.

— Не, не — отвърна Чейс, подсмихвайки се под мустак, — според мен е страхотна! Нали ще се обличаш така и след като се оженим?

— Край, махам се от тук. — Нина се врътна на високите си токчета и, олюлявайки се, се опита да се върне в салона, но установи, че пътят й е препречен от Марио, който изръкопляска одобрително и отново я върна в приемната. Протегна ръце и се опита да свали медальона й, но тя енергично разтърси глава. Той изпъшка с досада и каза нещо на руски на Приковски, който се разсмя. Марио се поклони и се върна в салона.

— Какво ти каза той? — попита Нина.

— Каза, че медальонът ти изглежда евтин — каза Приковски. Нина проследи стилиста със злобен поглед. — Но пък е много доволен как изглеждаш, предвид малкото време, с което разполагаше, за да работи върху теб. А, да, и имайки предвид възрастта ти.

— Възрастта ми ли? — изпищя тя. — Но аз съм само на трийсет!

Приковски сви рамене.

— Повечето от момичетата ми са на по двайсет и две, двайсет и три години! Трябва да се гордееш със себе си. Изглеждаш… неразпознаваема.

— И това е добре?

— В този случай, да — каза Мичъл, който се забавляваше със сценката. — Честно казано, ако не знаех, че това си ти, въобще нямаше да те позная, когато излезе от салона. Така че се надявам и другите да не те разпознаят. — Той се изправи и извади една кутия от джоба си. — Така, време е да ти сложим микрофона.

— Какво е това? — попита Нина, като погледна към предмета в кутията. Приличаше на мъничък златен куршум.

— Слушалка. Никога ли не си гледала сериала „24“? Същата използва и Джак Бауър. Двупосочна е — ти ще можеш да чуваш мен и Еди, и ние ще можем да чуваме теб и всичко, което се случва около теб. Трябва само да шепнеш.

Чейс се приближи, за да наблюдава как Мичъл внимателно пъха „бръмбарчето“ в лявото ухо на Нина.

— Какъв обхват има?

— Само около двеста метра. Но това няма никакво значение, защото ти ще имаш предавател, така че ще мога да те чувам, а щом прескочиш външната стена, вече ще си в обхват. — След като постави уредчето в ухото й, той отстъпи назад, като хвърли един възхитен поглед върху блестящите й къдрици.

— Видях те! — извика тя.

— Свиквай — каза й Приковски. — Тази вечер ще привлечеш доста повече внимание. — Той се намръщи, внезапно сетил се за нещо. — Говориш ли руски?

— Нет.

— Хм. Нищо, не е проблем. Момичетата не отиват там, за да водят разговори. — Нина едва успя да потисне едно отвратено потреперване. — Добре, ти си американска студентка, която е дошла тук да учи руски — и се занимаваш с това, защото ти трябват пари да си купиш речници. Ха! — Той замахна с ръка, сякаш се канеше да я шляпне по дупето, но веднага се спря, щом забеляза каменното изражение на лицето на Чейс.

— Добре — каза Мичъл с командирски тон. — Аз ще чакам в хеликоптера. Ще стигна до имението за четири минути, така че с толкова време ще разполагате да стигнете до мястото за излитане, щом се сдобиете с предмета. На западната стена има един балкон — не е достатъчно голям, за да се приземя върху него, но има достатъчно пространство да се снижа достатъчно, за да можете да се изкачите на борда. Ако успеете да не задействате алармата, има голяма вероятност да се измъкнем, преди някой да заподозре нещо.

— А ако включим алармата? — попита Нина.

Чейс бръкна под коженото си яке и измъкна голям сребрист пистолет.

— Докато те разкрасяваха, Джак ми направи едно малко подаръче — рече той с блясък в очите. — „Дезърт игъл“, с 50 мм куршуми екшън експрес. Бих предпочел един „Уайлди“, но и така не се оплаквам.

Мичъл поклати глава.

— Голям, тежък, малък пълнител, голям откат…

— Напълно ме устройва. Когото улуча с това — край с него. — Усмивката му изчезна. — А ако видя Круглов…

— Да се надяваме, че няма да ти потрябва — каза му Нина, като внимателно натисна надолу вирнатото дуло на пистолета.

— Добре — каза Мичъл. — Време е за купон.

Момичетата напуснаха салона с малък конвой от микробуси, управлявани от хората на Приковски. Нина се намираше в последната кола заедно с три други млади жени, също така грижливо гримирани и провокативно облечени като нея. Нито една от тях не говореше английски, но изглеждаха развълнувани — по един такъв пресметлив начин — от предстоящата вечер.

Развълнувана обаче не беше точно думата, която Нина би използвала, за да опише собствените си чувства. Напрегната би било по-точно. Или пък отвратена.

В лявото й ухо се разнесе глас. Чейс.

— Нина, ако ме чуваш, изкашляй се. — Тя го направи. — Добре, аз се движа на малко разстояние след теб. — Тя погледна назад и видя фаровете на колата. — Ще ти се обадя пак, когато стигна до изходната точка.

Светлините изостанаха и изчезнаха. В ухото й се чу леко изпукване, сякаш някой се беше включил в линията отново, но след това настъпи пълна тишина. Беше излязла от обхват.

Беше останала съвсем сама.

Миниванът спря пред портал, обграден с високи стени — същата стена, която беше видяла на шпионската снимка с Круглов.

Имението на Васюкович. Леговището на дракона.

Охраната отвори вратите и насочи ярки фенерчета в лицата на пътниците. Нина беше проверена последна. Тя усети, че настръхва и то не само от хладния нощен въздух. Ами ако я разпознаят, ако се окаже, че я няма в списъка с гостите, ако Приковски я е предал…

Светлината пробяга по краката й, спря се за миг — и изчезна. Пазачът се ухили и затвори вратата. Миниванът продължи навътре в двора.

Домът на Васюкович се издигаше точно пред тях, в края на дългата алея, обградена от поляни. Нина се наведе напред, за да го разгледа по-добре, като неохотно призна възхищението си от ярко осветената сграда. Тя беше огромна, както и предполагаше, но елегантна, без очакваната новобогаташка простащина — идеално възстановена сграда в неокласически стил от началото на деветнайсети век, с високи извити прозорци, през които струеше светлина.

За сметка на това автомобилите, които бяха подредени отвън, напълно отговаряха на очакванията й. Поредица от скъпи, крещящи и безвкусни дълги лимузини и суперколи. Стопаните им слизаха от тях и ги оставяха в ръцете на униформените прислужници, които ги откарваха зад ъгъла на сградата. Нина предположи, че ако някоя от тях бъдеше одраскана, това щеше да струва на виновника много повече от годишната му заплата.