— Да се моли те да го намерят преди мен — изръмжа Чейс и сви юмруци. — Защото така ми се ще да си поприказваме с него, че…

Олдърли ги откара до посолството и мина през страничния вход на сградата, където беше посрещнат от Пийч.

— И така, довиждане — каза весело агентът от МИ-6. — Ако за в бъдеще имате нужда от помощта на SIS за нещо, моля… не ни търсете. Между другото, Нина, определихте ли вече датата за сватбата? Все още очаквам поканата си.

— Сбогом, Питър — рече твърдо Нина, излизайки от колата. — Здравейте, господин Пийч.

— Добро утро, доктор Уайлд. — Пийч изглеждаше по-смутен от всякога. — Господин Чейс. Радвам се, че и двамата сте добре.

— Да, ние също се радваме. Какво става?

— Моля, последвайте ме.

Тримата влязоха в сградата на посолството и тръгнаха към кабинета с изглед към Гросвенър скуеър. Сърцето на Нина замря; първото нещо, което видя след като Пийч отвори вратата, беше купчината вестници върху масата.

— Пак ли! — За втори път тази седмица се виждаше на първата страница на пресата. На едната снимка скачаше върху капака на двигателя на лимузината, а на другата се плъзгаше по покрива, докато колата се отдалечаваше от киното.

В стаята ги очакваха няколко мъже с костюми, а Хектор Амороз пристъпи напред, за да ги посрещне.

— Нина! Боже колко се радвам, че си добре. Ти също, Еди.

— Мислех, че вече си се върнал в Щатите! — възкликна Нина, изненадана да го види.

— Така беше. И после се върнах обратно тук. Призоваха ме да се явя пред парламентарната комисия, за да отговарям на въпроси, свързани с онова, което се случи вчера. Което може да отнеме известно време. Операцията не се разви така, както очаквахме.

— Изявлението на годината — рече Нина и замръзна на място, когато забеляза кой стои сред групичката мъже.

Мичъл.

С насинено лице, с превръзка на бузата… но не като арестант.

— Какво прави той тук, по дяволите? — извика тя.

Реакцията на Чейс беше далеч по-спонтанна и не се ограничи до словесни нападки. Той се хвърли към Мичъл, готов да го разкъса с голи ръце. Нужни бяха усилията на трима души, за да го удържат по-далеч от него.

— Хей! Боклук! Ще те убия!

— Да, очаквах да реагираш по този начин — каза Мичъл раздразнено. — Хектор?

Амороз прочисти гърлото си.

— Нина, Еди, има нещо, което трябва да знаете. Еди, престани. — В обикновено учтивия му глас се промъкна командирска нотка. Чейс неохотно спря да се дърпа и се отърси от мъжете. — Да, Джак щеше да занесе меча на Васюкович… но DARPA знаеше за това.

— DARPA го одобри — додаде Мичъл. — Васюкович ме смяташе за двоен агент. А аз не съм. Аз съм троен агент — през цялото време работех за DARPA. Кой, мислехте, че е „сигурният източник“ в организацията на Васюкович? Аз бях!

— Да не искаш да кажеш, че всичко е било постановка? — ахна Нина.

— Да. Мисията ми беше да обезвредя оръжието на Васюкович. Щях да отнеса Екскалибур в Русия, да го използвам като доказателство за своята лоялност, за да ме отведе до съоръжението за усвояване на земната енергия и после бум! — Той погледна към вестниците. — Само че вие прецакахте всичко по възможно най-публичния начин, Екскалибур е при Васюкович, а аз трябваше да съсипя прикритието си, за да ви опазя живи!

Нина се ядоса.

— А ти защо не ни предупреди, по дяволите? Заради твоя план загинаха хора!

— Ако ви бях казал, имаше голяма вероятност да ме разкриете. Не че имаше голямо значение, както се оказа по-късно!

— Тогава защо просто не ги остави сами да си намерят меча? — озъби му се Чейс. — Никой нямаше да пострада.

— Убеден ли си в това? Те убиха един свещеник в Сицилия, за да се доберат до първото парче от Калибърн, убиха Бернд Руст, може би щяха да убият Щаумберг и иконома му в Австрия. Тези хора не са бойскаути. Трябваше и аз да се включа в това, защото Круглов не ми вярваше — ако не връча лично Екскалибур на Васюкович, нямаше никакъв шанс той да ме отведе до съоръжението си. Което означаваше, че за да го намеря, трябваше да замеся и Нина. — Той погледна твърдо Чейс. — Съжалявам, но трябваше да го направя — не можехме да позволим на руснаците сами да намерят Екскалибур.

— Ако ми беше обяснил как стоят нещата, никога нямаше да замеся Мици — горчиво отвърна Чейс.

— Щом Васюкович е смятал, че ти ще му отнесеш меча, защо, по дяволите, беше пратил Круглов и хората му също да го търсят? — попита Нина.

— Както вече казах, Круглов не ми вярваше.

— И сега какво? — попита Чейс. Той махна с ръка към вестниците. — Круглов е на всички първи страници; няма как да отрече участието си в това. Боже, едно от ченгетата ви каза, че той е убил някакъв нещастник пред очите на пет хиляди свидетели.

— Наистина ли смятате, че руснаците ще ни го предадат? — попита Мичъл. — Като се има предвид какви са ни отношенията в момента заради спора върху изкопаемите в полярните области? Той е дясната ръка на един от най-могъщите мъже в цялата страна, който по случайност е и личен приятел на руския президент. Никога няма да го предадат, независимо какъв политически натиск ще им бъде оказан.

— Значи просто ще му се размине? — попита недоверчиво Чейс. — Той убива хора, след което бяга да се скрие в Русия и ни се присмива оттам?

— Дори не се крие. Господин Кълъм? — Мичъл се обърна към един от другите хора в стаята, белокос мъж, когото Нина и Чейс бяха видели на приема в посолството предишната вечер, и взе от него една снимка. Тя беше направена с телеобектив и показваше Круглов на задната седалка на един джип, който минаваше през портал, вграден във висока стена. Фигурата до него не се различаваше добре, но като че ли беше Дина.

— Тази снимка е направена преди около два часа — каза Мичъл. — Това е имението на Васюкович, югозападно от Москва. Щом разбрахме, че Круглов е напуснал Англия, веднага наредихме на разузнавателните ни единици там да започнат да го търсят.

— Как се е измъкнал от страната, по дяволите? — попита Нина.

— Човекът е бил шпионин. Знае всички номера и зад гърба му са милиардите на Васюкович. Имаш ли пари, граничният контрол нищо не значи.

— Значи твоите шпиони знаят къде отива, но не са успели да го спипат преди да отиде там? — попита Чейс. — Господи, а пък аз си мислех, че МИ-6 са безполезни!

— Нямаше време да сформираме екип за залавянето му — защити се Мичъл. — А и ЦРУ въобще не бяха доволни, че провеждахме наша собствена разузнавателна операция зад гърба им.

Чейс изсумтя презрително.

— И сега мечът е във Васюкович? Най-вероятно вече се е запътил към своята база, готов да взриви света!

— Наникъде не се е запътил — каза Мичъл. — Поне не до утре.

— От къде знаеш? — попита Нина.

— Тази вечер организира прием в имението си. От онези, които не би му се искало да проваля — продължи той, изпреварвайки задаването на очевидния въпрос. — Планира го от месеци, това е неговият начин да затвърди влиянието си — целият нов руски елит ще бъде там.

— Сигурен ли си? — попита Чейс. Нина го погледна; веднага разбра, че той подготвя своя план.

— Всъщност и аз бях поканен — отвърна Мичъл. — Въпреки че вече не съм толкова сигурен, че името ми фигурира в списъка с гостите. Но няма начин приемът да бъде отменен, независимо че Екскалибур е вече в ръцете му. Всъщност, доколкото познавам Леонид, той умира от желание да се похвали с него.

— Значи си сигурен къде ще бъде той тази вечер и знаеш къде ще бъде и мечът тази вечер?

— Да, защо?

Чейс му се усмихна безрадостно.

— Защото щом ще прави купон… ние сме длъжни да му го развалим.

Москва

Въпреки че се намираше само на няколко градуса по на север от Лондон, руската столица беше значително по-студена. Дори за краткото време, през което притича от самолета на Държавния департамент до очакващия ги линкълн навигатор, Нина усети, че измръзва до кости.