— Господи — каза тя. — Не само ще ни затворят. След това камерата ще се наводни. Над тавана сигурно се намира цистерна — тези следи са останали от предишни наводнения.

Лицето на Мичъл вече изразяваше доста по-голямо уважение към строителите на гробницата.

— А къде всъщност се намира истинската ключалка?

— Ето там. — Нина се приближи до нишата, и освети дупките, където бяха наредени фигурките. Онази, в която беше стоял Ланселот, разкриваше малка вдлъбнатина — точно колкото да може да се бръкне с пръст, която съвпадаше идеално с ключа Артур. Тя го пъхна в дупката.

— Сигурна ли си в това? — попита предпазливо Чейс.

Тя му се усмихна.

— Това си е риск… но пресметнат. — След тези думи тя хвана ключа и го завъртя.

Чу се някакво металическо изщракване от вътрешността на рафта, но нищо повече.

— Не стана — каза разочаровано Мичъл.

— Още не съм свършила. Донеси ми всичките фигурки — без Ланселот и Галахад. Еди, помогни му.

— А после ми приказва, че аз се опитвам да я контролирам — рече Чейс, но отиде при Мичъл, за да му помогне да пренесе фигурките.

— Защо без Ланселот и Галахад? — попита Мичъл, когато внесе първата групичка фигурки в нишата.

— Защото всички останали имат някаква историческа основа. Но Ланселот е измислен герой и тъй като Галахад е бил негов син, значи той също не е съществувал.

След като всички фигурки бяха поставени по местата им, Нина отново пъхна ключа Артур в дупката му на рафта. С надеждата, че е също толкова умна, колкото са били монасите от Гластънбъри, тя отново го завъртя.

Още едно слабо изщракване.

Този път цялата ниша потрепери леко, сякаш беше освободено някакво скрито напрежение. Тримата се спогледаха предпазливо и Нина внимателно натисна камъка. Той леко се отмести встрани. Тя натисна по-силно. Отвори се пролука, широка няколко инча, която бързо се разшири, щом Чейс и Мичъл се включиха в натискането. Нишата се отвори навътре и разкри проход към друга камера.

Нина знаеше, че това е последната зала. Те бяха преминали всички изпитания, бяха доказали, че са достойни. Това беше крайната им цел — мястото, където крал Артур бе намерил последен покой.

Тя взе фенерчето и пристъпи вътре. Чейс и Мичъл я последваха.

Стаята беше малка и изненадващо семпла, лишена от надписите, които украсяваха външната камера. Но предметите тук бяха по-щедро украсени. Два големи ковчега от черен камък бяха поставени върху каменни поставки и украсени с ангели от злато и сребро. Върху всеки ковчег имаше по един златен кръст с надпис на латински, обозначаващ кой лежи в него.

Артур, крал на Британия и Гуиневир, неговата кралица.

Те бяха истински. И лежаха тук, погребани под Хълма на Гластънбъри.

И въпреки това Нина не можеше да откъсне очи точно от предмета, който стоеше между двата ковчега. Голяма скала от гранит, изсечена във формата на куб с височина три фута.

Над нея стърчеше дръжката на меч, забит дълбоко в камъка.

Бяха намерили Екскалибур.

— Мътните ме взели! — каза Чейс. — Дали това е каквото си мисля?

— Точно това е — каза Нина с изумление. За разлика от богато украсения Калибърн, този меч беше обикновен, почти без орнаменти, единствената му украса бяха преплитащите се змии, гравирани на дръжката — също както я беше описал Руст. Но въпреки това си личеше, че в направата му са били вложени много време и труд, металът на острието беше лъснат до такава степен, че отразяваше като огледало, а дръжката му беше излята така, че да подхожда на захвата на един-единствен човек. — О, боже, горкият Бернд. През всичките тези години се опитваше да го открие, оказа се прав… и сега не може да го види.

Мичъл пристъпи напред, заобиколи Нина и застана между двата ковчега.

— Важното е, че ние го намерихме — и то преди руснаците. — Той коленичи и махна на Нина да приближи фенерчето. Леко раздразнена, тя се подчини. — Погледни метала, колко е гладък. Бяхме прави, това не е обикновена стомана. — Той протегна ръка и го хвана за дръжката.

— Кхъм — прокашля се Нина. — Преди да омажеш всичко с калните си ръце, не може ли поне да документирам откритието ни? — Тя протегна фотоапарата си.

— Разбира се. Извинявай. — Мичъл отстъпи назад, за да може Нина да заснеме стаята и съдържанието й.

— И така — каза Чейс, чиито гняв беше бързо заменен с изненадваща пламенност, — кой от нас ще бъде следващия крал на Британия, а? — Нина го погледна въпросително. — О, стига де! Това е мечът в проклетата скала! Някой трябва да го направи.

— Калибърн е бил мечът в скалата — възрази тя, — не Екскалибур.

— Няма значение, това е мечът на крал Артур. Дори аз знам за историята с единствения бъдещ крал. — Той пристъпи към скалата. — Поне ме снимай с него. Хайде де, да има какво да показваме на внуците.

— От къде ти хрумна това за внуците? Та ние дори не сме определили дата за сватбата!

— Просто ме снимай. — Той застана до камъка и хвана меча за дръжката. Нина завъртя очи и неохотно кимна. — О, да! — Чейс се ухили до ушите и стисна здраво меча. — Аз съм кралят на света!

Нина го снима, докато той пъшкаше и се опитваше да измъкне меча от скалата.

— Господи, какво лице!

— Да, всички мацки го казват — обяви Чейс, като пусна дръжката. Мечът не беше помръднал дори на сантиметър. — Явно не съм направен от кралско тесто. Така си и знаех.

— Ами ти, Джак? — попита Нина. — Искаш ли да се пробваш за трона?

— Повече съм заинтересуван да изнесем това нещо на някое сигурно място — отвърна Мичъл. Въпреки това когато Чейс отстъпи, той протегна ръка към меча. — Но пък кой знае… — Нина го снима, докато се опитваше да измъкне меча — отново безрезултатно. — Изглежда, ще трябва да вземем камъка с нас.

— Мисля, че ще имаме нужда от помощ — каза Чейс. — Колко е голямо това нещо? Ширината му е около един ярд, сигурно тежи повече от тон. — Той погледна към Нина. — Ти няма ли да опиташ?

— Да бе, точно така. Щом вие не можахте, аз едва ли ще успея. — Нина прибра фотоапарата в джоба си и се наведе към гранитния блок, приближавайки фенерчето към острието. — Но беше прав за острието. Това определено не е обикновена стомана. — Тя се наведе още по-наблизо, проучвайки дребните детайли. — Бил е използван като оръжие, по острието има драскотини и нащърбени места — но са много малки. Сигурно е много здраво. — Тя се протегна и хвана Екскалибур за дръжката, за да се изправи…

Острието заблестя с неестествена синя светлина. Нина отскочи уплашено назад — и с лекота издърпа меча от скалата. Изписка изненадано и го изпусна на пода. Блясъкът веднага се изгуби и Екскалибур издрънча на каменния под.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Чейс. Единствената светлина идваше от отразения лъч на фенерчето.

— Заприлича ми на излъчването на Черенков16 — каза Мичъл, като внимателно протегна ръка към Екскалибур, сякаш от него се излъчваше горещина.

Нина отстъпи назад.

— Искаш да кажеш, че това нещо е радиоактивно?

— Край с мечтите за внуци — промърмори Чейс.

— Не виждам причина да е — каза Мичъл. — Но определено се генерира някаква високоенергийна реакция. — Той се наведе напред и докосна меча.

— Хей, полудя ли? — извика Нина. Но нищо не се случи.

Той отдръпна ръката си.

— Опитай ти.

— Предпочитам да не го правя.

— Всичко ще бъде наред. Имам теория за това. — Тя се намръщи още повече, но Мичъл й се усмихна успокояващо. — Довери ми се.

Нина докосна меча с върха на показалеца си. Той отново светна целият, сякаш бе натиснала някакво скрито копче. Когато го отдръпна, светлината веднага изчезна.

Тя отново притисна пръст към него, този път по-силно. Блясъкът отново се появи, като че ли самият метал излъчваше светлина. Тя се взря отблизо и установи, че блясъкът не беше неизменен: по-скоро неуловимо, но непрекъснато се променяше. Тя плъзна пръст по дължината му.