Нина Уайлд прокара пръст по верижката на медальона си, който й носеше късмет.

— Ъъъ, да. Ти не си ли?

— Защо? И преди сме се срещали с него.

— Да, но тогава той не беше проклетият президент, нали? — Един помощник отвори вратата и те влязоха в Овалния кабинет.

Щом влязоха, бяха посрещнати с аплодисменти. В стаята ги чакаха бившият флотски адмирал Хектор Амороз, техен настоящ шеф в Агенцията за световно наследство към ООН; неколцина служители в Белия дом и представители на Конгреса; Първата дама… и Виктор Долтън, президентът на Съединените американски щати.

— Доктор Уайлд! — възкликна той и пристъпи напред, за да се ръкува с нея. — И господин Чейс. Радвам се отново да ви видя.

— Ние също се радваме да ви видим. Ъъъ, господин президент — добави бързо Нина.

Чейс също му стисна ръката.

— Благодаря ви, сър.

Останалите насядаха по местата си, докато Нина, Чейс и Долтън останаха прави. Долтън изчака всички да се настанят преди да заговори, полуобърнат както към фотографа на Белия дом, който увековечаваше събитието, така и към почетните си гости.

— Дами и господа — започна той, — уважаеми членове на конгреса, уважаеми министри. За мен е голяма чест да връча тази награда на жената, чиято невероятна смелост пред лицето на опасността спаси живота на много хора както в Америка, така и по света. Същата жена, чиято преданост към науката и откритията промени завинаги нашия поглед към историята, върна ни отдавна изгубени съкровища, които доскоро приемахме единствено като легенди. В определен смисъл тя помогна за запазването на нашето минало и нашето бъдеще. За мен е изключителна чест да ви представя доктор Нина Уайлд, откривател на изгубения град Атлантида и затрупаната гробница на Херкулес, която спаси тази нация от чудовищен терористичен акт, и да й връча най-високото гражданско отличие на Съединените щати — Президентския медал на свободата.

Нина се изчерви, същевременно борейки се с импулса да поправи Долтън — Атлантида беше името на острова, а не на града, — докато той внимателно се пресегна и вдигна за синята лента медала, който лежеше на кадифен поднос.

— Доктор Уайлд, нацията е ваш длъжник. За мен ще бъде чест, ако приемете този символ на вечната ни признателност.

— Благодаря ви, господин президент — каза тя, като наведе глава. Долтън вдигна медала и го окачи на врата й. След това отново се ръкува с нея, преди да я обърне с лице към фотоапарата, чиято проблясваща светкавица за миг я заслепи. Речта, която си беше подготвила по-рано, се изпари от ума й под непрекъснатия поток от светлини и аплодисменти. — Благодаря — повтори тя, като се опитваше да се сети за нещо умно, което да каже. — Аз… Аз съм ужасно признателна за тази награда, за тази чест. И, ъъъ, освен това бих искала да благодаря на годеника ми, Еди… — тя се наруга на ум за избора на думи. Бих искала да благодаря? Това да не са ти проклетите Оскари? — … без когото сега, най-вероятно, щях да бъда… ами, мъртва. И то няколко пъти. Благодаря. На всички. — Тя отстъпи назад с пламнали от притеснение бузи, червени почти колкото косата й.

— Тук доктор Уайлд малко ме поизпревари — закачливо подхвърли Долтън, което предизвика учтив смях и накара Нина да си пожелае Овалния кабинет да има тайна вратичка, през която тя да може да изчезне още в този миг. — Но да, вторият човек, когото искаме да почетем днес, е Еди Чейс — той махна с ръка подканващо към Еди, който пристъпи напред и зае мястото на Нина. — Той е бивш член на елитните спецчасти на Обединеното кралство и като такъв отказа всякаква награда по обективни причини, и ние можем само да уважим избора му. Но тази страна също му дължи огромна признателност за предотвратяването на терористичните атаки. — Той разтърси ръката на Чейс. — Господин Чейс, благодаря ви от името на народа на Съединените щати.

— Благодаря — отвърна Чейс, докато ръкоплясканията се подновиха. Когато стана ясно, че той не възнамерява да добави нищо повече, аплодисментите бързо утихнаха. Този път беше направена само една снимка, която щеше да бъде прибрана в архива на Белия дом, за разлика от тези на Нина, които щяха да бъдат прикрепени към прессъобщение и до час разпратени из новинарските агенции по цял свят. Долтън леко се извърна от Чейс, което бе прието като негласен знак, че официалната част на презентацията е приключила. Всички гости се изправиха и политиците бързо се възползваха от възможността да се доближат до президента.

— Това ли беше голямата ти реч? — попита Чейс тихо, наведен към ухото на Нина. — Мислех си, че ще бъде изцяло за „чудото на великите съкровища от миналото“.

При напомнянето му лицето на Нина се сви смутено.

— Не ми напомняй. Господи, толкова ми беше притеснено. Извади късмет, че успях да кажа нещо по-свързано от „ъъх…“.

Амороз се приближи до тях.

— Е, поздравления и на двамата. Еди, сигурен ли си, че не искаш никаква награда? Мисля, че нещо може да се уреди.

— Всичко е наред — отвърна решително Еди. — През годините разгневих доста хора — последното, от което се нуждая, е чрез получаването на медал да им напомня, че съм убил скапания им брат или там когото и да било. — Той погледна към шията на Нина. — Като споменах за медал, трябва да ти кажа, че много ти отива. Трябва да си го сложиш на летището, да видим дали няма да ти позволят да пътуваш първа класа без доплащане.

Нина го погледна със саркастична усмивка.

— Все още ли смятате да отпътувате довечера за Англия? — попита Амороз.

Чейс кимна.

— Сряда, среща с президента на Съединените щати в Белия дом. Четвъртък, среща с моя старец на чаша чай с бисквитки в Борнмът. Съвсем не са в една и съща лига.

— Сгодени сме почти от година — каза Нина. — Решихме, че е време да се запозная със семейството на Еди.

— Ти реши, че е време — настоя Чейс.

Нина преглътна отговора си, защото към тях се приближи Долтън, заобиколен от дежурните подмазвачи.

— И така, доктор Уайлд. Вие открихте Атлантида и гробницата на Херкулес — кое е следващото по ред? Откриването на храма на Соломон или може би на Ноевия ковчег? — Той завърши изречението с лека усмивка.

Нина не се засмя.

— Всъщност настоящият ми проект в АСН се връща толкова назад във времето, колкото не съм стигала досега — дори преди Атлантида. Опитвам се да се възползвам от предимствата, които ми предлага достъпът на АСН до археологическите и антропологични данни от цял свят за разселването на човешкия род по Земята в праисторически времена. — Ентусиазмът й растеше и тя продължи да говори все по-бързо. — Основният модел на експанзията на човечеството от Африка през Азия и по-късно до Америките и Европа е доста добре развит. Понижаването на нивото на световния океан през ледниковия период позволило на древните хора да пътуват надалеч и да се разселят по места, които сега се намират под вода — в Индонезия например има едно много обещаващо място, което смятаме да проучим по-късно тази година.

— С нетърпение го очаквам — каза Чейс. — Страхотно ще бъде най-накрая да изляза от офиса и да свърша малко работа!

— Внимавай какво си пожелаваш — пошегува се Нина. — Всъщност целта ми е да открия откъде точно е произлязло човечеството; люлката на цивилизацията, така да се каже.

Долтън повдигна вежди.

— Това ми прозвуча така, сякаш сте тръгнали да търсите Райската градина.

— Може и така да се каже. Въпреки че нямам точно предвид Адам и Ева, които разговарят със змията. Откриването на точното място, където хомо сапиенс се е развил от древните хоминиди, със сигурност няма да ощастливи креационистите! — Тя усети, как Долтън се напряга, а Амороз се прокашля предупредително. — О, господи, извинете, те са част от вашата… от вашата „база“, нали? Простете.

— Няма нищо — отвърна Долтън и леко се усмихна. — За щастие моята база не включва единствено креационисткото крило. Дори част от моите поддръжници наистина вярват, че Земята се върти около Слънцето! — Той се засмя пресилено, антуражът му веднага го последва. Нина също се засмя, изпълнена със смесица от смущение и облекчение. — Това наистина звучи очарователно, доктор Уайлд. Въпреки че ще бъде трудно да се надминат открития като Атлантида и гробницата на Херкулес — и то още преди да сте станали на трийсет! Скоро ги навършихте, нали?