Мичъл отново се усмихна.

— Това ме устройва напълно, Нина.

— Добре… Джак. — Двамата се усмихнаха един на друг.

Чейс подбели очи.

— Та значи къде отиваме?

— Не знам — отвърна Нина, поклащайки глава. — Единственото място, което Бернд назова по име, беше Коронея, един от гръцките острови… но после каза, че парчетата от меча не са там. — Тя се замисли за миг. — Но може би там е открил нещо, което да му е подсказало къде може би се намират сега. Освен това спомена, че едното от тях било „близо до дома“ — мисля, че той живее в южна Германия, близо до Мюнхен.

— Не бих казал, че това стеснява кръга на търсене — рече кисело Чейс.

— По-добре е от нищо — каза Мичъл. — Тогава отивам да уредя приоритетен транспорт до Коронея — все пак това е единствената ни следа.

Чейс се ухили.

— Тогава значи паролата е Гърция.

Гърция

„Приоритетният транспорт“ се оказа чисто нов реактивен самолет Гълфстрийм G550, собственост на Държавния департамент на САЩ. На всичкото отгоре джетът бе оборудван за шестнайсет души, които щяха да пътуват в такъв лукс, който можеше да засенчи дори първата класа на повечето въздушни лайнери. Нина, Чейс и Мичъл бяха единствените пътници, което накара Нина да почувства леки угризения, че целият персонал на самолета е поставен в тяхно разположение. Тя използва сателитната връзка в самолета, за да започне проучванията си върху легендата за крал Артур. По начина, по който персоналът се суетеше наоколо, й стана ясно, че са свикнали да обслужват далеч по-взискателни и важни персони — политици и високопоставени бюрократи.

Но щом стигнаха до крайната им дестинация, тя веднага забрави за какви екстравагантни екстри се използват данъците й. Заобиколен от искрящо синьото Егейско море, малкият скалист остров Коронея притежаваше сурова красота, и цялата почва, която успяваше да се задържи върху него, беше покрита със зеленина.

Но природните забележителности на острова не я вълнуваха особено. Тя беше много по-заинтригувана от възхитителните човешки творения — най-вече онези върху живописния нос, разкрил се пред очите й, когато Мичъл направи ляв завой и слезе от пътя, виещ се покрай южния бряг на острова. На тясната ивица земя, която се врязваше в морето, се намираше малко селце. Белите къщички блестяха като бисерчета на слънцето, но всъщност вниманието й беше привлечено от доста по-голямата сграда, която се издигаше точно до урвата.

Въпреки порутените му крепостни стени и нахапаните от времето вътрешни здания, замъкът на Петер от Коронея все още беше непокътнат — бяла каменна постройка, над която се извисяваха две цилиндрични кули. Изправена пред идиличната картина, Нина не можа да не си помисли, че мястото е като излязло от приказките.

Мичъл си мислеше същото.

— Странно, ние се опитваме да намерим меча на крал Артур и първото място, на което попадаме, прилича на замъка Камелот.

— Камелот ли? — каза Нина с усмивка. — Знаеш ли, чувала съм… — тя промени тона си и вкара британски акцент, — че това е едно много тъпо място.

Мичъл също се ухили.

— От ония места, дето можеш да намериш… храсталаци!

Чейс се хвана за главата.

— Ох, да му се не види! Монти Пайтън ли ще ми цитирате? Сякаш съм се озовал в колата с тайфа ученици!

— Джак, помощ, тормозят ме! — театрално възкликна Нина. — Че какво му е лошото на Монти Пайтън? Това е класическа английска комедия, мислех, че ти харесва!

— Нищо лошо няма, но мразя хората да ми се правят на много умни, като не спират да ръсят цитати от нея. И как така изведнъж се оказа, че сте толкова добре запознати с Монти Пайтън? Та вие сте янки!

— Стига, Еди — каза тя. — Може да се каже, че Пайтън е задължителен в американските колежи. Поне сред определени студентски групи.

— Имаш предвид зубърите?

— Не съм била зубрачка — възмути се Нина. — Просто бях… съвестна ученичка.

— Е, аз със сигурност не съм бил зубрач, но въпреки това я гледах — каза Мичъл. — Всъщност „Монти Пайтън и Светият граал“ беше първият филм, който гледахме заедно с момичето, за което после се ожених.

— Благодаря ти, Джак. — Нина се изплези на Чейс, което отново го накара да подбели очи.

Мичъл я погледна изненадано, преди отново да насочи вниманието си към гледката, която се беше разгърнала пред тях.

— Мислите ли, че това е замъкът, който Руст е имал предвид?

— Според мен не е. Негов собственик е гръцкото правителство, но Бернд намекна, че онзи, за който говори, сега е частна собственост. Освен това този въобще не се намира близо до дома му.

— Права си.

Мичъл беше уредил нещата предварително; след като прекоси долината, джипът бе посрещнат до портите на замъка от представител на гръцкото министерство на културата — висок мъж с орлов нос, около петдесетгодишен, с доста мургава кожа, която напълно подхождаше на суровата, нагорещена от слънце белота на острова. Когато гостите му слязоха от джипа, той кимна на Мичъл и се обърна с далеч по-голям ентусиазъм към Нина.

— Доктор Уайлд! За мен е чест да се запозная с вас, голяма чест! — Той сграбчи ръката й и енергично я разтърси.

— Благодаря — отвърна тя, чудейки се дали ще успее да си измъкне ръката, преди той да я откъсне. — Радвам се да се запознаем и съм много щастлива, че се съгласихте да ни помогнете.

— Как бих могъл да изпусна шанса да се срещна с откривателката на Атлантида! Вие вече сътворихте чудеса за нашия туризъм — всичко, свързано с Платон или Херкулес е ужасно популярно! — Той най-накрая пусна ръката й и се здрависа с Чейс. — Ставрос Георгиадис. Радвам се да ви видя. — Той махна с ръка към замъка. — И така, какво искате да знаете за рицаря Петер от Коронея?

Изненадващо малка част от вътрешността на замъка беше достъпна за туристи, няколко участъка бяха блокирани от строителни скелета.

— Реставрационни работи — обясни Георгиадис, докато превеждаше посетителите си покрай загражденията навътре в сградата. — Допреди десет години големи части от замъка бяха в същото състояние като крепостната стена. Повечето стени са ремонтирани, но все още има опасни райони. Работата върви бавно.

Чейс погледна към тавана.

— Нали няма да се стовари върху нас?

— Надявам се, че не! Но все пак гледайте да не си ударите главата в нещо — изхили се той и спря до една ниска извита врата. — Ето, това е гробницата на Петер. Влезте, моля.

Нина се наведе, влезе вътре и се озова в хладна плесенясала камера. Помещението се осветяваше от две метални лампи на стойки, а единствената естествена светлина струеше през три малки прозореца с цветни стъкла на южната стена. В центъра на стаята лежеше нещо, което несъмнено беше каменен саркофаг.

— Тялото все още ли е тук? — попита тя щом влязоха и останалите.

Георгиадис поклати глава.

— Замъкът е бил завземан и ограбван много пъти. — Той посочи капака на саркофага; една нащърбена диагонална линия показваше къде е бил счупен. — Макар че хората от селото успели да скрият най-ценните реликви, почти всичко останало е било отнесено.

Нина се канеше да попита още нещо, но Мичъл я изпревари:

— Дали е бил погребан с меча си?

— О, да — с меча, подарен му от императора на Свещената римска империя. — Нина, Чейс и Мичъл се спогледаха; поне част от проучванията на Руст са били точни. Георгиадис забеляза погледите им. — Заради меча ли сте дошли?

— Той е едната причина — спокойно отвърна Мичъл. — Знаете ли какво се е случило с него?

— Той е част от една местна легенда. Погледнете. — Гъркът посочи към средния прозорец. Нина се вдигна на пръсти, за да види по-добре шареното стъкло и различи фигурата на мъж в броня, с червен тамплиерски кръст на гърдите и меч във вдигнатата си дясна ръка.

— Това ли е Петер? — попита тя. Георгиадис кимна утвърдително. Тя се вгледа още по-отблизо. — Това оригиналният прозорец ли е?