— Да — онзи вляво беше счупен и бе реставриран, но другите два, доколкото знаем, са от тринайсети или четиринайсети век. — Георгиадис се усмихна леко, сякаш очакваше от нея да забележи нещо.

— Мечът… — каза тя, като се намръщи, преди да отмести погледа си към саркофага. — Може ли да се кача на него, за да видя по-добре?

— Петер го няма отдавна. Едва ли ще има нещо против.

Нина кимна и внимателно се покачи върху капака на саркофага.

Погледнат отблизо, прозорецът разкри още подробности, въпреки че лошото състояние на стъклото правеше разчитането на детайлите доста трудно. По острието на меча като че ли имаше малки символи, натруфени кръгообразни мотиви, но всъщност самото оръжие изуми Нина — и възбуди интереса й.

— Защо този меч гори? — попита тя.

Очевидно Георгиадис се беше усмихвал точно заради това.

— Точно това е легендата! — изграчи той, докато Нина снимаше прозореца с фотоапарата си. — Говори се, че в тъмните нощи тук в замъка, когато Петер държал меча си в ръце, по острието му пробягвали пламъци. Предполага се, че точно това му е давало сили в битките — мечът му никога не се затъпявал.

— Докато накрая не се счупил — каза Нина. Чейс се накани да й помогне да слезе, но Мичъл го изпревари. — Благодаря.

Чейс погледна раздразнено към Мичъл, след което отново насочи вниманието си към прозореца.

— И какво се е случило с меча, след като се счупил? Бил ли е погребан заедно с него тук?

— Само част от него — обясни Георгиадис, като се приближи до саркофага. — Петер бил погребан тук заедно с дръжката на меча. Върхът е бил върнат в Сицилия, в чест на Фредерик.

— Ами останалите части? — попита Чейс, повдигайки вежда. — Имаме дръжката, имаме върха… ами острието?

Мичъл погледна отново към цветното стъкло.

— Чакайте малко, значи се е счупил на три части? Руст не е споменавал за това.

— Нали го прекъснаха — напомни му Нина.

— Острието останало в Светите земи — каза Георгиадис. — Всъщност Петер бил убит с него. Бил изпратен обратно в Светите земи, за да защитава територията под контрола на своя орден от нападенията на мамелюците.

— През 1260 година — каза Нина, спомняйки си какво й беше казал Руст.

— Да. След като мамелюците отблъснали монголите, които били завладели Сирия, те насочили вниманието си към земите, които били окупирани от християните. Областта, която се намирала под контрола на Петер, била малка и доста изолирана, и се намирала край сегашната граница между Сирия и Йордания, така че представлявала лесна мишена. Петер нямал друг избор, освен да замине за Светите земи, за да я защити. Според легендата той се справил смело с безброй препятствия, преди да се изправи пред водача на мюсюлманите, чието име било Мохамед Явар. Когато започнал двубоят между тях, Петер надделявал, докато Явар не нанесъл щастливия удар, който счупил мечовете и на двамата. Явар взел счупеното острие на Петер и го убил с него, като после го запазил като трофей.

Нина усети как я обзема вълнение; независимо от опасенията й, посещението в Коронея вече даваше резултати, които потвърждаваха проучванията на Руст.

— Знаете ли къде се намира острието?

— Не — отвърна Георгиадис, поклащайки глава. — Някъде в Йордания или Сирия най-вероятно. Техните историци сигурно имат повече информация за Явар, но нашите данни са събрани единствено от оцелелите хора на Петер. Никой не знае със сигурност дори къде точно се е провела битката — както знаете, картите по онова време не са били съвсем точни.

— Разбирам. — Ентусиазмът й бързо бе попарен… но все пак бяха научили нещо, че трябва да намерят две парчета от Калибърн преди руснаците. И ако рисунката на цветното стъкло представяше точно меча на Петер, то тя веднага щеше да разпознае острието, щом го види някъде.

Ако го види.

— И така, какво мислите? — попита Мичъл. Те бяха благодарили на Георгиадис за помощта и си бяха тръгнали от замъка, а сега седяха пред едно малко кафене на централния площад в селото и размишляваха върху онова, което бяха научили досега. — Убедихте ли се, че все пак Руст може и да се е оказал прав?

Нина се усмихна на шеговитото предизвикателство в гласа му.

— Добре, признавам, че онова, което той ми разказа за пътя, по който е поел мечът, като че ли е вярно. Поне дотук. Но ще са необходими доста по-сериозни доказателства за това, че той е притежавал магически сили.

— Единствената му магия се обяснява със закона на Кларк.

Тя отново се усмихна.

— Да не би да имаш предвид, че DARPA е разработила технология, която може да се сметне за магия?

— Нямам право да говоря за това — каза Мичъл, но зад каменното изражение на лицето му прозираше усмивка.

— Какъв е този закон на Кларк? — попита разсеяно Чейс, като отмести поглед от паметника в центъра на площада.

— Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия — цитира Нина. Чейс я погледна безизразно. — Артър Кларк? Прочутият писател и учен? Написал „Една одисея в космоса през 2001 година“? Изобретил комуникационния сателит?

— А, чакай малко, мисля, че се сещам за кого говориш — каза Чейс. — Когато бях дете той водеше едно предаване по телевизията за кристалните черепи и разни паранормални неща. Разхождаше се по брега, облечен с един шушляк и обясняваше, че всичко това било глупости.

Нина въздъхна с преувеличено възмущение и се обърна към Мичъл.

— Може би е истина онова, което казват за Британия и Америка. Две нации разделени от общ език. И странни телевизионни сериали.

— Да, но бритите се развиха неимоверно — измислиха Монти Пайтън, тъй че не ще да са чак толкова зле — отвърна Мичъл. Този път беше ред на Чейс да изсумти саркастично. — Но да се върнем на това, заради което сме тук, картината на прозореца. Мога да заявя, че пламтящият меч определено може да се смята за нещо необичайно. Освен това съответства на думите на Руст, че Екскалибур избухвал в пламъци, когато Артур го държал.

— Но защо само Петер е можел да го запали, а не и другите? — попита Нина. — Човек би предположил, че Ричард Лъвското сърце или императорът на Свещената римска империя биха притежавали такава сила, а не някакъв си невзрачен рицар.

— Може би е свързано с линиите на земната енергия? — промърмори Мичъл. — Може би наблизо минава една такава… Но — продължи той, — ако не намерим нищо, това няма никакво значение. И така, с какво разполагаме?

— Ами острието е някъде в Близкия изток и… това е — каза Нина. — Мисля, че трябва да отидем там и да говорим с някой, който познава местната история, както предложи Ставрос.

— Не мисля, че в Йордания ще имаме проблеми да открием онова, което ни е нужно — каза Мичъл. — Обаче Сирия ще бъде по-голям проблем. Не са ни особено големи почитатели.

— Но ние изпълняваме мисия на АСН, не на Америка — напомни му Чейс.

— Според мен няма да има особено значение — отвърна печално Нина. — Напоследък между Сирия и ООН имаше доста несъгласия — само преди две седмици беше отказано разрешение на един археологически екип да влезе в страната.

— Тогава нека просто се надяваме мечът да се окаже в Йордания — каза Чейс. — Но ако не е, и като ни знам късмета, сигурно ще се окаже така, мога да ви вкарам в Сирия по втория начин.

— Предполагам, че и там имаш интересни познати — изразително го погледна Нина.

Чейс пусна самодоволна потайна усмивка.

— Намират се.

— Обзалагам се, че са привлекателни жени.

Този път усмивката беше само самодоволна.

— Възможно е.

— Какво, нима една красива жена не ти е достатъчна? — попита Мичъл, като посочи Нина. — Човече, на това му се вика алчност! — Преди Чейс да успее да отговори, той продължи: — Добре, ако научим историята за живота на този Мохамед Явар, има вероятност да открием едното парче от меча. Ами другото парче, дръжката? Щом руснаците разгадаят записките на Руст, те ще разполагат с указания за нейното местонахождение, докато ние няма да имаме нищо.