Тя поклати глава.

— Боя се, че не.

— Добре — каза тихо Мичъл и се усмихна отново. — Но доколкото разбирам, въобще не ревнуваш от приятелките на Еди.

— Не, вече му свикнах. Знам, че Еди е имал интересно минало, въпреки че той не ми е разказвал нищо за него — рече многозначително тя. Чейс изхъмка. — Но след всичко, което преживяхме заедно, знам, че мога да му вярвам.

— Доколкото разбрах, наистина доста неща сте преживели заедно. Спасихте Ню Йорк, открихте гробницата на Херкулес, открихте Атлантида…

— Знам! Понякога сама се изумявам, че сме още живи. Но така се срещнахме.

— Аха — кимна многозначително Мичъл.

Чейс го погледна подозрително.

— Аха? Какво „аха“?

— Просто това, че като се има предвид колко сте различни, просто се зачудих как сте се събрали. Но предполагам, че едно съвместно напрегнато преживяване е способно да разчупи леда, нали?

— И така може да се каже — отвърна Нина. — Въпреки че твоята представа за връзка, основана на Монти Пайтън, е много по-близка до моята. Нали каза, че си се запознал със съпругата си в колежа?

— Бивша съпруга — Мичъл показа пръста си, на който нямаше халка.

— О, съжалявам.

— Няма нищо. — Той отмести поглед към игривите пламъци. — Две кариери, всеки по своя път — случва се. А и нямахме кой знае колко общо. Вие двамата с Еди не сте единствените с различен произход. Така че… — Той сви рамене. — Нямаше никакви лоши чувства, просто не се получи. И двамата продължихме живота си.

— Въпреки това съжалявам — повтори Нина. Тя се обърна към Чейс и видя, че той вече я гледа. — Какво?

— Нищо — отвърна той след кратко мълчание.

— Накрая всичко се оправи — каза Мичъл, който забеляза разменените погледи, но си спести коментара. — Тя отиде да учи право, аз завърших докторантурата си.

— Ти си доктор по физика? — възкликна Нина, изненадана и впечатлена. — В коя област?

— Високи енергии. Въпреки че се възползвах добре и от опита си на ядрената подводница. Така накрая се озовах в експеримента на DARPA със земната енергия.

Нина все още гледаше с подозрение на цялата концепция, но реши да не изразява отново съмненията си на глас.

— Трябва да призная, доктор Мичъл — каза вместо това тя, — вие сте много по-енергичен, отколкото познатите ми физици.

Мичъл грейна и се ухили с мегаватовата усмивка на холивудска звезда.

— Енергичен, а? Това ми хареса. А аз смея да заявя, доктор Уайлд, че вие определено сте сред тримата ми любими археолози.

— А кои са другите двама?

— Индиана Джоунс и Лара Крофт, разбира се!

— Аз преди или след Лара се намирам?

Той отново се усмихна.

— Определено преди.

— Ъ-хъм! — Преувеличеното прокашляне на Чейс прозвуча достатъчно силно, за да привлече дори вниманието на камилите. — Я, Джак, защо не извадиш картата? Искам да видя откъде ще минем утре. — Мичъл стрелна Нина с игрив поглед и отиде до едната палатка. Щом се отдалечи достатъчно, че да не ги чува, Чейс смушка силно Нина отстрани. — Ей!

— Какво?

— Привършвай!

— Кое да привърша?

— Проклетия флирт!

Нина не можеше категорично да го отрече. Вместо това тя се ухили.

— Я! Какво става, Еди? Да не би да ревнуваш?

Чейс не отвърна на усмивката й.

— Какво, от него ли? Стига глупости. Само дето е доста хубавичък.

— И ти ли мислиш така? Ще му предам думите ти.

— Да не си посмяла!

Мичъл се върна с картата.

— Намираме се някъде тук — каза той, като посочи южната граница на Сирия. — Кафаща е… тук.

Чейс се взря в картата.

— Може би на осемнайсет или деветнайсет мили на север. Ако тръгнем на разсъмване, ще стигнем дотам след около три часа. — Известно време разглеждаше картата, след което се изправи. — В такъв случай няма да е зле да се гътнем и да подремнем. — Той погледна към Нина подканящо. — Да видим дали няма да ми покажеш нещо ново, след като си разпъна краката на камилата.

Нина не беше впечатлена.

— Дали не забравяш нещо?

— Какво например?

— Че палатките са само две.

— Две палатки, четирима души. По двама в палатка. Идеално ми се струва. — Останалите го погледнаха мълчаливо, в очакване да се усети. — Какво?

— Двама мъже, две жени, само една двойка — напомни му Нина. — Аз ще спя при Карима.

— Какво? Да не казваш, че аз трябва да спя с него! — викна Чейс, сочейки с пръст Мичъл.

— И аз съм разтреперан от възторг — накриво се ухили Мичъл.

— Гръм и мълнии! — изрева Чейс и ги изгледа ядосано. — Много тъпа оферта!

Сирия

Въпреки че пустинният пейзаж в Сирия не се различаваше особено от този в Йордания, той като че ли излъчваше осезаема враждебност и ненавист. Нина се поклащаше върху камилата, докато групата се придвижваше на север, и единственото, с което можеше да се занимава, беше да оглежда околността, опасявайки се от среща с патрули.

Но никой не се появи сред каменистите дюни. Те наистина се бяха озовали в пустош, най-близкият град се намираше на огромно разстояние от тук. Камилите вървяха бавно в продължение на час, два, без нищо да наруши монотонността на заобикалящата ги картина, докато…

— Това е — обяви Мичъл, като посочи с пръст невзрачните квадратни сгради, които изникнаха от никъде в маранята. — Кафаща.

— Не ми изглежда кой знае какво — огледа се Нина. Ако не беше джамията, чието единствено минаре се извисяваше над всичко останало, тя лесно можеше да си представи, че се намира в дивия запад отпреди два века и единственото, което липсваше в картинката, беше самотният безименен стрелец с пончо.

— И така, какъв е планът? — попита Чейс. Селището едва ли имаше повече от две улици, пресичащи се на нещо като площад, около които бяха струпани къщичките. Джамията беше най-голямата и най-добре поддържана сграда, но дори тя водеше предварително изгубена битка с времето и климата, ако се съди по скелето, което беше издигнато около минарето, чиято стена се ремонтираше.

— Ще говоря с имама — каза Карима. — Нуждаете се от неговото разрешение, за да влезете в джамията. Но тъй като до следващата молитва има повече от два часа, да се надяваме, че ще получим разрешение.

Те слязоха от камилите и ги завързаха, след което тръгнаха по тясната улица към джамията. Карима влезе през портата. Нина се огледа. Селото беше толкова тихо, че приличаше на изоставено. Като се изключат телефонните стълбове, помисли си тя, Кафаща едва ли изглежда по-различно от времето, когато са се провеждали кръстоносните походи.

Звукът на засилващи се гласове, който се разнесе от джамията, привлече вниманието й.

— Внимание — каза Чейс, като разтвори якето си, за да има по-лесен достъп до пистолета. — Загазихме.

Карима се появи отново ядосана и следвана от млад мъж с рядка брадичка. Той й крещеше нещо на арабски и размахваше ръце, а робата му се развяваше на всички страни. Щом зърна тримата западняци, гневът му се засили още повече.

— Малък проблем — информира ги Карима. — Имамът не иска никой от „Големия Сатана“ — това са точните му думи — да влиза в джамията.

— Това ли е имамът? — попита изненаданата Нина. Младият мъж, който продължаваше да беснее, едва ли изглеждаше на повече от двайсет години.

— Не, това не е имамът — чу се друг глас. Един много по-възрастен мъж, може би около шейсетте, но с дълбоки бръчки по лицето, които му даваха поне още десет години отгоре, вървеше към тях през вътрешния двор на джамията. Той дръпна дълбоко от цигарата, която държеше в ръка, и я хвърли на улицата. По-младият мъж го погледна възмутено. — Иска му се да бъде, мисли се за такъв, но всъщност не е. Не още. Аз съм имамът на този великолепен храм — каза той, като сарказмът в гласа му беше очевиден. — Казвам се Махмуд ал-Сабан, а това момче — той махна презрително към него, — е Рами Ханиф, който пристигна наскоро от Дамаск, за да ме вкара преждевременно в гроба със своята подлудяваща набожност, и да заеме мястото ми!