— Английският ви е много добър, сър — учтиво каза Нина.

Ал-Сабан я погледна с крива усмивка.

— Благодаря. Сам се обучавах по касетите на Берлиц. От трийсет години съм тук и вече знам всяка дума от свещения Коран — така че се нуждаех от нещо, с което да си запълвам времето. — Той погледна развеселено посетителите си. — Значи вие идвате от Големия Сатана?

— Аз не съм от там — възрази Чейс. — Аз съм от малкия Сатана.

Ал-Сабан се вгледа в него.

— Въобще не ми приличате на израелец.

— Израелец ли? Не, аз съм англичанин.

— Израел е Малкия Сатана, приятелю мой — му каза ал-Сабан с подигравателен смях. — Англия най-много да е някое дяволче. — Без да обръща внимание на раздразненото изражение на Чейс, той ги покани вътре с едно махване на ръка. — Но това няма никакво значение. Моля, влезте, заповядайте.

Ханиф се разкрещя на имама, но ал-Сабан презрително го отпрати. Мърморейки сърдито под носа си, младият мъж се врътна и тръгна през двора към вътрешността на джамията.

— Деца! — ал-Сабан се изплю на камъните. — Нямат никакво уважение. А е и лош ученик на всичкото отгоре — Коранът ни казва да посрещаме всички непознати като приятели. Дори непознатите от Големия Сатана. — Той се засмя. — И така, какво ви води в моята джамия?

Имамът имаше своя стая и кабинет едновременно, която се намираше в задната част на джамията. На бюрото стоеше отворен Коран. Малката стая с нисък таван миришеше силно на кафе и тютюн, стъклата на тесните прозорци имаха жълт оттенък. Привикнала към сградите на Ню Йорк, където пушенето беше забранено, Нина не можеше да не се закашля, когато ал-Сабан запали трета поредна цигара.

— Мислех си, че Коранът порицава пушенето? — рече тя, изпълнена с надежда.

— Учените доста спорят върху това — отвърна ал-Сабан и дръпна дълбоко от цигарата, след което издуха колелце от дим. — И тъй като самият аз съм учен, аз казвам… че може. — Той се облегна назад в протъркания си стол. — Да, познавам предмета, за който ми говорите. Ще ви позволя да го видите. Срещу… — Той се пресегна и затвори Корана, сякаш за да го предпази от следващите си думи. — Малко дарение.

— Разбира се, че сме готови да платим — каза Мичъл. — Доларите вършат ли работа?

— Предпочитам евро, тъй като доларът доста се обезцени напоследък — всички бегълци от Ирак идват тъпкани с долари! Но предполагам, че и така става. Ако сумата е добра.

Мичъл кимна.

— Ние се надяваме не само да можем да разгледаме предмета, сър — ние всъщност дойдохме да го купим.

— Тогава сумата трябва да е отлична! — Той внимателно откъсна въгленчето на цигарата си и остави фаса в пепелника за по-късно. После се изправи и каза: — Елате с мен.

Ал-Сабан ги поведе през джамията към централната зала за молитва.

— Части от тази сграда са на повече от осемстотин години — каза той. — За съжаление това си личи. — Той посочи основата на минарето в ъгъла на залата. Купчина натрошени тухли лежеше край стълбата до дървения скрипец, от който висеше въже. — Поне от идването на Рами има някаква полза. Мога да го накарам да се изкачи по стълбата и да призове за молитва.

— Впечатляващо — рече Нина. Въпреки че джамията беше доста вехта, декорациите върху тавана в залата за молитва бяха непокътнати и имаха нужда само от едно хубаво почистване, за да си възвърнат някогашната красота.

— Така ли мислите? — каза ал-Сабан и я погледна недоверчиво. — Ако можех, щях да изравня цялото място със земята и да построя нещо, което няма да се разпада! — Той се спря в южния край на залата за молитва. В стената имаше малка декорирана ниша, украсена с две колони и арка: михрабът, показващ в коя посока се намира Мека, към която се обръщаха вярващите по време на молитва. До нея се виждаше извита дървена стълба, водеща към амвона — минбара, откъдето имамът четеше своите проповеди.

Стъпалата бяха затворени и облицовани с ламперия, но ал-Сабан се наведе и си поигра с нещо, приличащо на част от украсата, което изведнъж се размърда с изщракване. Той отвори малка врата и се отмести, за да могат останалите да надникнат вътре.

— Насам е — каза той, като потупа с пръст по плочите. — Тук се съхраняват реликвите. — Той се изправи и поглади замислено брадата си. — Ще ни трябват инструменти, за да го отворим. Ще отида да ги донеса, ще донеса и фенери. Изчакайте тук. Макар че, г-н Мичъл, сега е подходящият момент да извадите дарението си!

— Лесно мина — отбеляза Чейс, след като имамът излезе.

— Поне знаем, че руснаците не са успели да ни изпреварят тук — каза Нина. — Колко пари смяташ, че ще поиска?

— Стига да не е безумно алчен, смятам, че разполагам с достатъчно средства — отвърна Мичъл.

Карима въобще не беше щастлива.

— Не мога да повярвам, че един имам така открито си проси подкуп! Нищо чудно, че искат да го сменят, при това негово поведение. — Тя присви тъмните си очи. — Аллах ще го съди.

Мичъл сви рамене, обърна се и тръгна към камилите.

— Важното е, че се съгласи да ни помогне.

Няколко минути по-късно се върна с една куриерска чанта. Скоро след това се появи и ал-Сабан, който носеше ръждясал лост, един голям фенер и едно джобно фенерче.

— Ето — каза имамът, като посочи към една пукнатина в пода. — Един от вас да я отвори.

Всички погледнаха към Чейс.

— О, такава ли била работата? — оплака се той, като хвана лоста. — Еди хамалина.

— Според мен по ти подхожда Еди Силния — увери го Нина, като го потупа по ръката. Чейс пъхна единия край на лоста в пукнатината и рязко натисна. Каменната плоча се надигна със скърцане достатъчно, за да може Мичъл да си пъхне ръцете и да я повдигне. Двамата мъже бързо я пренесоха встрани.

Ал-Сабан насочи фенерчето в дупката, като освети тясно помещение под пода.

— Тук пазя някои от съкровищата на джамията — каза той. — Може да не са кой знае колко, но трийсетте години, които прекарах тук, ме научиха, че винаги ще се появи някой, който да иска да ги открадне. Доктор Уайлд, слезте долу с мен. Останалите изчакайте тук.

Чейс с явна неохота позволи на Нина да слезе без него и остана изправен до ръба на дупката, докато първо ал-Сабан, а след това и Нина слязоха в избата.

— Пази се и внимавай — каза й той.

— Всичко ще бъде наред — каза Нина. — До после. — Тя запали фенера и се шмугна в малкото подземие.

Всъщност то се оказа доста по-просторно, отколкото бе очаквала, и представляваше тесен коридор с камери от двете му страни. Таванът достигаше пет фута височина, а сводовете над входовете към всяка камера бяха още по-ниски. Ал-Сабан се прегърби и тръгна пред нея и вдигна прахоляк, докато шареше напред-назад с фенерчето.

— Насам.

Тя го последва в една камера в дъното на помещението. Тя беше задръстена с картонени кутии, а на едната й стена бяха облегнати стари греди. Ал-Сабан внимателно ги премести встрани и зад тях се показа една кутия, метално сандъче, чиито надпис подсказа на Нина, че някога е било използвано за съхранение на муниции. Той обра паяжините по него и го отвори.

— Това е острието, което Мохамед Явар използвал, за да убие водача на неверниците — каза той, като протегна ръка към кутията. Каквито и да бяха останалите съкровища на джамията, те очевидно бяха скрити някъде другаде в мазето, защото освен металното парче, което имамът внимателно извади, в сандъчето нямаше нищо друго.

Нина поднесе фенера напред. Това очевидно беше парче от меч, дълго почти три фута, но нащърбено и счупено в двата края, като липсваха върха и дръжката. Въпреки че беше доста замърсен, металът все още изглеждаше в добро състояние.

Но повърхността му не беше гладка: забелязваха се различни гравюри, подобни на онези, които бе видяла на стъклото в гробницата на Петер. Възможно ли е в тях наистина да се крият следите към мястото, където Руст смяташе, че се намира Екскалибур?

— Мога ли да го подържа? — попита тя.

Ал-Сабан кимна. Нина остави фенера на земята и той й подаде острието. Тя се наведе, за да използва светлината на фенера да разгледа гравюрите и видя почти незабележим надпис на латински: ARTURUS REX.