Мичъл изстреля всичките двайсет патрона от пълнителя. Понечи да превключи на други амуниции, когато се сети, че разполага с нещо много по-мощно.

Чейс вече го очакваше. Той се гмурна още по-надълбоко и заплува към брега с всички сили…

25 милиметровата граната падна във водата, потъна на четири фута дълбочина и се взриви.

Сферичната взривна вълна се разпространи със скоростта на звука. Горната й част достигна повърхността за частица от секундата и изригна навън във формата на гигантски гейзер. Под повърхността вълната продължи да се разпростира, много по-мощна и смъртоносна в плътната течност, отколкото във въздуха.

Колкото и бързо да плуваше, Чейс не можеше да надбяга взрива. Граната, хвърлена в плувен басейн, може да убие всички в него посредством хидростатичния шок — единствения му шанс за оцеляване беше да се отдалечи колкото се може по-далеч от епицентъра, с крака към него, за да разпръсне встрани силата на удара, когато взривната вълна го връхлети. Ако го удари странично, щеше да е мъртъв, с разкъсани органи…

Ударът беше ужасен, налягането го притисна от всички страни и го хвърли в неконтролируемо премятане. Дробовете му останаха без въздух и отпуснатото му тяло започна да потъва надолу.

Мичъл огледа разпенената повърхност за някакви признаци на живот. Нищо. Той изчака още малко, за да бъде сигурен, след което метна автомата на рамо, вдигна Нина и забърза към дока.

Чейс нямаше представа накъде е повърхността. Опита се да отвори очи и ледената солена вода му засмъдя. Нямаше никакви светлини, които да му покажат пътя към повърхността, не се чуваше нищо, освен съскането на милионите мънички въздушни балони, които бълбукаха около него.

Въздухът му свършваше. Докато служеше в SAS, можеше да издържи под вода над четири минути, но без редовните тренировки капацитетът на дробовете му беше намалял, а и не знаеше колко въздух е изкарала експлозията от дробовете му. Усещаше, че не е останало много, натискът в гърдите му се засилваше и сърцето му биеше все по-бързо…

Чу се нов звук — дълбок, тътнещо боботене. Наблизо. Последната граната на Мичъл. Той се сви в готовност да посрещне експлозията…

Но такава не последва. Вместо това една огромна длан го сграбчи за ръката и го издърпа на повърхността. Той изскочи над водата, пое си дълбоко въздух и видя ухиленото лице на Максимов.

— Ти… Ти от скалата ли скочи?

— Щом дребосък като теб може да го направи, хей! Няма никакъв проблем за голям руснак като мен. — Той заплува към кея, придърпвайки Чейс след себе си. — Мичъл замина за дока с жена ти.

Достигнаха до един от стълбовете и се хванаха за него.

— Не ми е жена. Не още.

— Така ли? И кога е сватбата?

— Защо всички ме питат за това? — възстановил дишането си, Чейс се изкачи върху кея. Откъм дока за подводници се чуха изстрели. По какво ли стреляше Мичъл? Няколко секунди по-късно се разнесе много по-силна експлозия. Последната граната.

Максимов се измъкна от водата.

— Какво прави той?

— Не знам, но трябва да отидем там. — Превивайки се от болки в цялото тяло, Чейс изцеди доколкото можа дрехите си от водата. Студеният морски вятър го пронизваше до костите; ако скоро не намереше някакво укритие, рискуваше да изпадне в хипотермия.

Двамата закуцукаха по кея. Пред погледа им се разкри ярко осветената вътрешност на дока. Черното масивно тяло на Тайфуна се издигаше злокобно над водата. Чейс видя някакви хора да тичат в другия край на дока. Предположи, че са били подплашени от стрелбата на Мичъл, но от американеца нямаше и следа…

Подводницата се раздвижи.

Отначало потегли бавно, но засилващия се воден поток край носа й не можеше да се сбърка и тя постепенно се отдалечи от дока. Привързващите я стоманени въжета висяха разкъсани от корпуса — Мичъл беше използвал експлозивни куршуми, за да ги прекъсне.

Откъм подводницата се разнесе силен трясък — подвижното мостче се откъсна и падна във водата. Над дока се носеше гъст пушек — последица от експлозията на гранатата, досети се Чейс: кнехтът беше взривен и всички стоманени въжета, привързани към него — прекъснати.

Тайфунът беше свободен — но Мичъл не беше разкъсал електрическите кабели, които излизаха от реакторите на подводницата през дупката в корпуса. Докато тя минаваше край пилона в края на дока, те увиснаха, но не след дълго пак щяха да се опънат.

Пред очите им се появи кърмата на морския съд, гигантските й перки пенеха водата от двете страни на високия рул. Те бяха монтирани във вътрешността на гигантски пръстени, които да ги пазят от удар с плаващи във водата предмети. Това сложи край на надеждите на Чейс, че ще се омотаят в кабелите, щом те се откъснат и паднат във водата.

А неговите шансове да се озове на борда на подводницата скоростно намаляваха. Когато тя се изравни с него, щеше да се намира твърде далеч от дока, за да може той да скочи и да се залови за някой кабел — а ако паднеше във водата, перките щяха да го повлекат надолу. Защитните пръстени бяха достатъчно големи, за да бъде тялото му завлечено вътре и разкъсано на парчета.

Нямаше никакъв друг начин да се озове на борда… освен от крана, който се издигаше в края на дока.

Рамото му беше извъртяно към кея, далеч от подводницата. Но ако успееше да го завърти на другата страна…

— Можеш ли да завъртиш това? — попита Чейс, като посочи към крана. Боята му беше покрита с ръжда, изглежда машината отдавна не беше използвана. Но в основата й се забелязваше лост, който все още изглеждаше във форма.

— Да, но защо?

— Защото трябва да се кача на подводницата.

— Рамото не е ли много късо?

— Тогава значи съм прецакан! Хайде, завърти го! — Той започна да се изкачва по ръждясалото скеле.

Максимов отпусна спирачката, след което сграбчи лоста и се опита да го премести.

— Не помръдва!

— Разклати го, за да се освободи!

Ръмжейки, Максимов започна да лашка напред-назад неподатливия лост. Той изскърца ужасно, след което леко се раздвижи.

— Помръдна!

— Чудесно, продължавай! — Докато Чейс се изкачваше нагоре, рамото леко се завъртя и от него се посипаха парченца ръжда като кафяви ръбести снежинки. Той погледна към тайфуна. Носът на подводницата вече го беше подминал, масивното чудовище бавно набираше скорост.

От укритието се разнесе скърцане на метал. Някой от електрическите кабели се бяха скъсали, но други продължаваха да се държат и постепенно накланяха пилона. При докосването им един в друг прехвърчаха искри, а след минутка подпорите на пилона поддадоха и той се сгромоляса върху дока, повлечен от подводницата.

— По-бързо, по-бързо! — извика Чейс. Рамото се беше извъртяло на около трийсет градуса, но на него това не му беше достатъчно. Достигна го и се изкатери отгоре му, докато Максимов продължаваше да работи с лоста. — По-бързо!

Максимов натисна още по-силно, надавайки мечешки рев. Кранът се завъртя по-бързо, но Чейс осъзна, че времето няма да му стигне. Кърмата на подводницата почти се беше изравнила с него и когато стигнеше до края на рамото, за да се спусне по кабела, щеше вече да го е подминала.

Той се изправи и хукна по рамото.

Едно подхлъзване и щеше да полети към смъртта. Но той продължи да тича, потраквайки с обувки по износения метал, докато не стигна до края и скочи, продължавайки машинално да движи ръце и крака във въздуха…

Падна върху задната част на кърмата, търкулна се надолу по стръмната черна стена и се удари в изпъкналата гърбица в основата й. Продължи да се плъзга по гръб надолу към мократа кърма. Премина на косъм от ръба на дупката, изрязана в корпуса и набра скорост по наклонената стена право към едната от перките, които се подаваха над водата…

Ръката му болезнено се удари в една от вдлъбнатините в корпуса. Той инстинктивно се вкопчи в нея и увисна изтръпнал — краката му се спряха на няколко стъпки от водата; всеки миг потокът можеше да го завлече право в мелницата на огромните бронзови витла. Заля го ледена вълна. Той изпъшка и с нечовешко усилие се издърпа нагоре.