— Крал Артур… — прошепна тя.

При други обстоятелства това веднага щеше да я убеди, че мечът е фалшив: едва ли Артур щеше да гравира името си върху своя меч. Но в този случай тя всъщност търсеше фалшив надпис, направен от монасите в Гластънбъри, за да убедят своя крал, че е получил истинското оръжие. Благородниците от дванайсети век са били много по-богати и суетни от своите предшественици шестстотин години по-рано и сигурно са очаквали символите на властта да са също толкова показни.

— Украсете ми меча…

— Какво? — попита ал-Сабан.

— Извинете, просто мислех на глас. — Погледът й се отмести към другите фигурки по острието. Повечето изглежда изпълняваха абсолютно декоративна функция, цветни кръгове и спирали, но имаше и един повтарящ се символ: лабиринт, гъсто нагъната линия, затворена в кръг. За разлика от истинския лабиринт, където от центъра излизаше повече от един път. Покрай нея се забелязваха точки, маркиращи определени места. Номерът и мястото на точките варираха при всеки символ, но очевидно се забелязваше някакъв модел.

Нина обърна меча от другата страна и видя още такива маркировки. Тя свърза символа на лабиринта с гръцката митология, легендата за Тезей и Минотавъра, но очевидно имаше връзка и с други култури, като специално тази форма й беше много позната. Беше я виждала някъде, докато проучваше легендата за Артур…

Внезапно раздалите се викове я откъснаха от мислите й и тя се огледа озадачено.

— Рами! — извика ал-Сабан раздразнено. Глъчката се носеше от залата за молитва. — Чакайте тук, сега ще се оправя с него.

Горе Чейс и Мичъл стояха безпомощни, докато Ханиф, по-ядосан от всякога, им крещеше на арабски. Карима се опитваше да каже нещо, но едва успя да промълви няколко думи, преди той да я заглуши с виковете си.

— Май този път наистина го ядосахме — промърмори Чейс.

Главата на ал-Сабан се подаде като на лалугер през отвора.

— Рами! — кресна той и между двамата започна словесна престрелка. Най-накрая ал-Сабан успя да накара младия мъж да замълчи, след което се измъкна през входа към мазето.

— Ядосан е, защото вие двамата сте влезли в залата за молитва — каза той на Чейс и Мичъл, — и още повече, защото сте с нея. — Той махна с ръка към една завеса в другия край на залата, чиято цел беше да разделя залата на две части. — По време на молитва мъжете и жените са разделени. Според него вашето присъствие тук, заедно, е обида за исляма.

Ханиф отново започна да крещи и този път ал-Сабан търпеливо го изслуша, като най-накрая неохотно отстъпи.

— Изглежда ще успея да му затворя устата само ако излезете да чакате отвън, в двора.

— Ами Нина? — попита Чейс.

— Тя е добре. Погълната е — каза имамът. Той поклати глава и тръгна към вратата. — Хайде, излезте навън. Господин Мичъл, може би сега е времето да поговорим за вашето дарение. — Той погледна към чантата на Мичъл.

Ханиф последва групичката и ги изчака като куче пазач на входа на залата за молитва, докато ал-Сабан отведе Чейс, Мичъл и Карима до малкия басейн в двора. Чейс примигна от ярката слънчева светлина; хладът в стаята направи завръщането към пустинната жега много по-шокиращо. През бълбукането на водата във фонтана той успя да чуе как по улицата минава някакъв автомобил, първият признак на живот в селото.

— Та за колко голямо дарение си мислехте, господин ал-Сабан? — попита Мичъл.

Ал-Сабан се престори, че мисли по въпроса.

— Мислех си за… нещо от порядъка на… десет хиляди долара?

— Съгласен — каза Мичъл и протегна ръка. Леко изненаданият ал-Сабан я пое и колебливо я разтърси. После Мичъл отвори чантата и извади няколко пачки банкноти, които постави на ниската стена пред имама. Карима го погледна неодобрително, но Чейс просто се ухили. Ал-Сабан очевидно се беше подготвил за борба, явно смяташе, че десет хиляди са непостижима сума, докато Мичъл бе готов да плати повече — сигурно много повече.

Карима не беше единственият човек, който не одобряваше сделката. Ханиф се появи в момента, когато ал-Сабан броеше парите. Арабският на Чейс бе доста скромен, но той нямаше нужда от преводач, за да разбере, че Ханиф настоява да разбере какво става.

Отговорът на ал-Сабан накара младия мъж да зине от изненада. Той мушна с пръст парите, след което го насочи към Мичъл.

— Не, не! Вземи! Вземи обратно пари!

— Е, поне вече не е толкова ядосан на нас — каза Карима, когато Ханиф продължи своята пламенна тирада на арабски.

Ал-Сабан се усмихна презрително.

— Младите не разбират. Но аз прекарах в това ужасно място повече от трийсет години! — Той разпери ръце, за да покаже заобикалящия го терен. — Селяни, глупаци, уф! Най-накрая ще мога да се махна от тях и ще се оттегля на спокойствие!

— Но ще го постигнете като продавате свята реликва — възрази Карима.

— Свята реликва? — изсмя се ал-Сабан. — Тя стои от години в този сандък и никой не й обърна никакво внимание до днес. Тя е пълен боклук! На кого ще липсва?

— На него — каза Чейс, докато Ханиф с отвращение се прибираше в молитвената зала.

— Като постои и той трийсет години тука, ще го питам аз дали няма да се почувства по същия начин! — Имамът продължи да говори и да благодари на Мичъл, но Чейс внезапно спря да го слуша.

Отвъд стените на джамията се чу шум на двигател — не лекото превозно средство, което беше чул преди, а камион.

И втора кола…

Той измъкна пистолета си.

— Мисля, че имаме проблем — каза той, като хукна към портата. След пълната пустош в Кафаща при тяхното пристигане, трите превозни средства, които бучаха по улицата, направо си бяха същински парад.

— Какво правите? — възпротиви се ал-Сабан. — Това е молитвен дом, тук не се внасят оръжия!

Чейс не му обърна никакво внимание, открехна съвсем леко едното крило на дървената порта и надникна към улицата.

— Ох, мамка му. — От другата страна на прашната улица спираше един джип, боядисан в убитото зелено на сирийската армия, с трима войници вътре. — Имаме си компа…

Компанията вече беше тук.

Някой ритна вратата и тя влетя навътре заедно с Чейс. Замаян за миг, той залитна преди да успее да се задържи на крака. Извади пистолета си…

Твърде късно.

В двора се изсипаха сирийски войници и насочиха автоматите си към тях.

Чудейки се какво ли задържа ал-Сабан, Нина се върна при изхода от мазето заедно с меча. Тя се изкатери навън и се изненада, че никой не я чака. Ханиф се криеше зад вратите с гръб към нея, като надничаше към двора.

Беше заел много странна поза, сякаш замръзнал в шок…

Нещо не беше наред.

Ханиф се обърна и я погледна. На лицето му вече не беше изписан гняв, а страх. Дочу шумове, които идваха отвън. Тропане на ботуши по паважа, тракането и пъшкането на тежковъоръжени мъже.

Сирийци. По някакъв начин бяха разбрали, че са тук.

Ханиф беше очевидният виновник, но когато хукна към нея, тя видя в погледа му нещо, което веднага я убеди в обратното. Той беше ужасен от присъствието на войниците също като нея.

— Бързо, бързо! — каза той с толкова силен акцент, че почти нищо не му се разбираше. — Ти скрий!

— Какво става?

— Махмуд — лош мъж! Той, той… — Той поклати глава отчаян от неспособността си да намери точните думи, след което с жестове показа държането на телефонна слушалка до ухото.

— Телефон?

— Да, да! Той телефон армията! Продал вас!

— Издал ни е? — Ханиф закима трескаво. — Тоя кучи син!

— Ти скрий! Аз спирам тях! — Той хукна към вратите с развяваща се роба.

— Мамка му — изпъшка Нина. Младият имам може и да не одобряваше присъствието им в джамията, но определено неодобрението, изпитвано от него към ал-Сабан, който ги беше предал за пари в джамията, беше по-силно. Тя предположи, че планът на ал-Сабан е бил да вземе парите на Мичъл в замяна на меча и след това да каже на сирийската армия, че те са го откраднали. Така, след като ги арестуват, той щеше да запази и меча, и парите.