Право в резервоара за бензин.

Куршумите, които се сипеха върху прашния път, бяха отдавна чакания от войниците знак да бягат. И то веднага! Чейс вече отстъпваше към джамията, за да си намери прикритие, когато бензинът в пробития резервоар се запали…

Джипът избухна като бомба. Взривната вълна запрати бягащите войници на земята, а горящата кола прелетя през пътя, пръскайки горящ бензин на всички страни. Двамата войници, които се криеха зад ъгъла, отчаяно се опитаха да отскочат от пътя му. Джипът се заби в стената на джамията, след това отскочи назад и се приземи насред улицата.

Единият от войниците, който лежеше в края на пътеката, вдигна глава, видя притисналия се към стената Чейс, вдигна пушката си — и отнесе един куршум от автомата на Мичъл в слепоочието. Чейс хвърли вече изпразнения пистолет и на негово място взе оръжието на сириеца.

— Благодаря.

Мичъл надникна зад ъгъла.

— Успя ли да ги свалиш всичките?

— Ей сега ще разберем — каза Чейс. В краката му лежаха двама мъже, единият вече изстиваше. Той бързо изпрати другия в безсъзнание, като го срита в тила. Щеше да се събуди с адско главоболие, но поне щеше да се събуди. Сирийските войници не му бяха любимци, но нямаше и лична вражда с тези наборници, повечето от които все още бяха тийнейджъри.

Взривната вълна бе изпратила единия от тримата мъже край джипа в стената и той не изглеждаше като човек, който скоро ще може да се движи; другият панически се търкаляше по земята, защото единият му ръкав гореше. Третият все още беше на крака, с автомат в ръка, но щом зърна Чейс и Мичъл да се приближават към него, побърза да го пусне на земята. Чейс посочи с дулото на автомата към тясната пътека между две къщи, която водеше към пустинята. Войникът преглътна тежко, обърна се и с вдигнати ръце тръгна към бездушните пясъци.

— Можеше просто да го застреляш — каза Мичъл.

— Не сме във война с тях. Хей, ръката ти! — Левият ръкав на Мичъл беше разкъсан и постепенно се просмукваше с кръв. Единственият изстрел на първия сириец го беше закачил по бицепса.

— По дяволите! — промърмори американецът, поглеждайки изненадано към раната. — Дори не го усетих!

Чейс бързо огледа драскотината, разбра, че не е нищо особено и една превръзка ще е достатъчна. Мичъл беше извадил късмет.

— Ще оцелееш, здравеняко. Да тръгваме. — Той стреля два пъти, за да пръсне задната гума на втория джип, след което бързо огледа терена. Забеляза движение в джамията — ал-Сабан страхливо надничаше през вратата. Чейс го погледна. Имамът бързо изхвърли пачките долари на улицата и затръшна дървената порта.

Доволен, че не е останал никой, който да им попречи да стигнат до Нина и Карима, Чейс тръгна към парите, но Мичъл го спря.

— Остави ги. Нали взехме онова, което търсехме.

— Нима просто ще оставиш десет бона да се търкалят по земята? — попита Чейс, като неохотно го последва към края на селото.

— Чичо Сам плаща.

— Имаш предвид, че двамата с Нина плащаме. Тези пари са взети от нашите данъци!

Мичъл изсумтя развеселено и двамата продължиха да вървят по пътя, докато не стигнаха до камилите. Карима и Нина вече бяха яхнали своите животни, а острието на меча стърчеше от дисагите на Нина. Другите камили се бяха изправили, подплашени от стрелбата.

Двамата мъже се покатериха на седлата.

— Така — извика Чейс на Нина, — сега ще се наложи да духнем бързо! Дръж се здраво за седлото!

Мичъл насочи камилата си на юг.

— Хайде, да тръгваме! — извика той и плесна с поводите. Камилата му изгрухтя и препусна напред, Карима бързо го последва.

— Хич не ми се ще… — промърмори Нина през стиснати зъби. Но последва примера на Мичъл и плесна с поводите, като се вкопчи колкото се може по-здраво в седлото. Камилата се изправи на задните си крака и едва не я свали от седлото, след което препусна напред.

— Ох-ох-ох, мамка му… Ох!

Чейс потегли след нея, за да може да й помогне, ако се наложи. Но тя се държеше добре на седлото, независимо от оплакванията. Той се обърна и погледна към отдалечаващото се село. Някои от войниците се съвземаха, офицерът им излезе накуцвайки от джамията и слисано се вторачи в горящия джип преди да забележи някогашните си пленници, които изчезваха в пустинята.

— Хайде де, размърдайте си задниците! — изкрещя Чейс на останалите, след като в селото отекна автоматична стрелба. В пясъка около тях се появиха малките гейзерчета на забиващите се куршуми. Но те вече бяха излезли от обхвата на прицелен огън от автоматите.

Те продължиха да яздят, тромавият галоп на камилите въобще не пречеше на впечатляващата скорост, с която се движеха в пясъците. Кафаща се изгуби в маранята, а заедно с нея и войниците.

Нина най-накрая установи някакъв контрол над своенравната си камила и се приближи към Мичъл.

— О, боже, ти си ранен! — извика тя, като видя окървавената му ръка.

— Просто одраскване — каза той с усмивка. — Рана на тялото. — Нина също се усмихна.

— О, за бога! — изсумтя зад тях Чейс. — Пак ли проклетия Пайтън!

Продължиха да препускат докато не стана ясно, че никой не ги преследва. Въпреки че останаха нащрек за сирийски хеликоптери, те накараха камилите да преминат в бърз тръс и продължиха към границата.

Чейс се изравни с Мичъл.

— Трябва да призная — каза той неохотно, — че се справи много добре. За моряк.

Мичъл се усмихна леко.

— През кариерата си съм правил и други неща, освен просто да седя в стоманената туба.

— Така ли? Какви например? — попита Нина.

Усмивката се разшири.

— Не мога да кажа. Строго секретно.

Тя завъртя очи.

— Чудничко. Още един мъж с тайни. И ти си също толкова зле като Еди!

Час и половина по-късно те прекосиха границата и Мичъл извади джипиеса от дисагите, за да се увери, че са се прибрали в Йордания. Бяха успели.

Освен това се бяха добрали до първото парче от Калибърн. Първата следа към местонахождението на Екскалибур.

Австрия

Контрастът не можеше да бъде по-поразяващ: от задушаващата суха пустош на арабската пустиня към хладния чист въздух на тиролските Алпи. Живописната гледка от прозорците на кафенето в село Расбрюке беше впечатляваща — към долината и извисяващите се върхове на юг. Долината беше застлана с гори, толкова тъмнозелени, че изглеждаха като изкуствени, а над тях се извисяваха чистите бели склонове с пистите на малкия ски курорт. Дори леденостуденият въздух на тази надморска височина представляваше същинско облекчение след потискащата жега на Сирия.

След като върнаха камилите на Атаяк, Карима откара Нина, Чейс и Мичъл обратно в Аман, при самолета на държавния департамент. Сега, ден по-късно, те очакваха с нетърпение да разберат дали Мици Фонтана е открила нещо, което може да им помогне да намерят второто парче от меча.

— Ето я — каза Чейс, когато пред кафенето спря едно яркочервено Порше кайен. От него изскочи Мици със сакче в ръка, увита в пухкаво скиорско яке, което отговаряше на цвета на нейния джип. Преди да влезе в кафенето, тя им помаха с ръка.

— Здрасти — поздрави тя жизнерадостно Нина и Мичъл, преди да се настани до Чейс и да го целуне по бузата. — Как беше в Сирия?

Чейс сви рамене.

— Всъщност беше доста скучно.

— О — разочаровано въздъхна тя. — Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да — отвърна сухо Мичъл, давайки ясно да се разбере, че иска да сложат край на тази тема. — Ами ти, Мици? Успя ли да направиш нещо?

Тя се усмихна и отвори сакчето, като измъкна отвътре няколко големи листа.

— Всъщност да! Отне ми малко повече време, но убедих един човек от местния архив да ми помогне.

— Някой мъж? — подхвърли сякаш между другото Чейс, вперил поглед в една точка на около педя под лицето на Мици. Ципът на якето й беше смъкнат наполовина, като разкриваше дълбокото деколте и цепката на бюста й.