— Всъщност да. Как разбра?

Той сви рамене.

— Просто предположих.

— И какво намери? — попита Нина, като сръга Чейс с лакът.

Мици разгъна листите, разкривайки фотокопия на стари архитектурни планове. Текстът беше изписан в тежък готически шрифт.

— Това са плановете на замъка Щаумберг от техните архиви. Надявах се да намеря още по-стари, но само с това разполагаха. Направени са през 1946 година, когато след войната замъкът е бил върнат на фамилията Щаумберг.

— И тези са супер — увери я Нина. От плановете ставаше ясно, че замъкът има Т-образна форма, като долната му част преминаваше в двор, заобиколен от високи стени. Три етажа над земята и като че ли изба на две нива…

— Всъщност какво точно търсим? — попита Чейс.

— Научих нещо интересно — въодушевено обясни Мици. — Твърди се, че когато германците пренасяли откраднатите съкровища през южна Европа, част от тях се озовали в замъка. Предполага се, че комендантът ги е скрил на тайно място. Но след войната те така и не били открити и сега собственикът отказва да допусне когото и да е да ги търси.

— Може би иска сам да ги намери — подхвърли Мичъл.

— Или пък просто не иска разни търсачи на съкровища да му съсипят дома — възпротиви се Чейс. Той продължи с германски акцент: — „Вие ишкате да шъшипете това мяшто в тършене на начищко жлато? Запофядайте!“. Нещо не ми се вярва.

— Успя ли да се свържеш със собственика, Мици? — попита Нина.

— Да, разговарях с него. За кратко. Говорих най-вече с неговия иконом.

— Той наистина ли има иконом? — засмя се Чейс. — Обзалагам се, че носи и монокъл.

— Казва се Роланд Щаумберг и е един от собствениците на този курорт. Замъкът е дом за неговото семейство от поколения. Изглежда много приятен човек — просто не иска никакви посетители.

Нина взе друг лист от плановете.

— Научи ли още нещо за него?

— Малко. Тукашните хора го харесват, но човекът от архива ми каза, че бил много потаен. Изглежда спортува много. Кара ски, разбира се, но също и снегоход, обича да се гмурка, да кара яхтата си…

— Да се гмурка ли? — попита Нина.

— Да, това помага ли?

— Може би. Ако извадим късмет, може поне да се съгласи да разговаря с нас. Но няма да стигнем до никъде, ако не успеем да го убедим, че знаем точно какво търсим. — Тя отново разгледа плановете, като завъртя листите така, че да се подредят по главната ос на замъка. Разположението на стаите беше абсолютен огледален образ…

— Опа… — обади се Чейс, забелязвайки замисленото й изражение. — Тя откри нещо.

Нина разбута чашите настрани, за да разчисти повече място на масата, и подреди листите така, че да са ориентирани в една посока. — Погледнете колко симетрично е всичко. Но ако наистина има скрита стая, тя няма да е отбелязана на тези планове, защото те са направени след войната. Трябва да търсим нещо, което няма огледален образ.

Тя внимателно огледа страниците, а другите се струпаха около нея, за да могат да огледат сами.

— Това тук не е симетрично — каза Чейс след известно време, като показа една врата на втория етаж, срещу която нямаше друга.

— А това спираловидно стълбище не е повторено тук — добави Мичъл, като потупа с пръст по един от другите листи.

— Да, но те не са помещения, а просто подобрения — каза Нина. — Трябва да търсим разлики в основното разположение на сградата…

— Като тук ли? — попита Мици. — В долното ниво на избата има две дълги стаи от двете страни на този коридор.

— Сигурно са винарски изби — каза Нина, като се вгледа отблизо.

— Да, но виж тук! — Мици използва телефона си като линийка, за да измери дължината на стаите. — Тази, която е вдясно, е по-къса от другата вляво.

Нина видя, че тя беше права. Разликата не беше голяма, не повече от няколко фута предвид мащаба на плановете… но определено я имаше.

— Мили боже, така е!

Чейс погледна Мици с възхищение.

— Дявол да го вземе, скъпа, мисля, че го намери! Добра работа!

Тя грейна, изпълнена с гордост.

— Благодаря!

— Като че ли майка ти сгреши — много добре направихме, че те помолихме да ни помогнеш. Ела насам. — Той се наведе и я прегърна. Тя ентусиазирано отговори на прегръдката. — А сега какво?

— Сега ли? — каза Нина, като внимателно разглеждаше леката асиметричност в плановете. — Мисля, че е време да говоря с този Роланд Щаумберг.

— Доктор Уайлд — каза Роланд Щаумберг и се поклони на Нина, преди да поеме ръката й. — За мен е чест. За мен е чест да се срещна с откривателя на Атлантида!

След като оставиха Мици — за голямо нейно разочарование — да ги чака в селото, Нина, Чейс и Мичъл отпътуваха за другия край на долината, където се намираше замъкът Щаумберг. Както се бе надявала Нина, известността й бе възбудила интереса му. Въпреки че се изненада от това, че тя е в Расбрюке, той се съгласи да се срещнат.

Замъкът беше впечатляваща, поразително красива сграда, кацнала върху планинския хребет. Той се извисяваше над ски пистите и горите, а до него водеше криволичещ път, който въпреки че беше почистван, отново бе заснежен. Джипът на Мичъл, шевролет събърбан, още едно превозно средство, осигурено им от американското правителство, се оказа изключително полезен.

Когато външният портал на замъка се отвори, те влязоха в двора и паркираха до два снегохода. Посрещна ги висок, кльощав мъж в тъмни дрехи, който се представи като Курт, икономът на Щаумберг. Самият хер Щаумберг, който ги очакваше пред портите на замъка, беше около четирийсетте, с пясъчноруса коса и широки гърди, излъчващ изискана интелигентност. И за огромно изумление на Чейс, той наистина носеше монокъл.

— Толкова се радвам да ви видя, хер Щаумберг — усмихна се Нина. Тя представи Чейс и Мичъл, и огледа огромната зала, в която бяха влезли. Както беше предположила от плановете, тя беше симетрична, от всяка страна се издигаше по едно каменно стълбище, което водеше към балкон, който продължаваше покрай стените до задната част на залата, покрай високи прозорци с цветно стъкло. От високия таван висяха полилеи, а огромните, тежки гоблени стигаха почти до пода. Между тях бяха наредени рицарски брони. Цялата зала бе облицована с тъмно дърво, с толкова дебел пласт лак, че заприличваше на кехлибар. — Това е… Много е впечатляващо.

— Благодаря — каза Щаумберг, — но отопляването му ми струва страшно много пари! — Всички се засмяха учтиво на шегата, която разчупи леда. — Моля, последвайте ме. На горния етаж имам една по-топла стая.

Той ги поведе нагоре по едното стълбище и след това по балкона, където бяха подредени още лъснати рицарски брони. На края имаше друга вита стълба от ковано желязо, която водеше надолу. Това беше един от асиметричните елементи, които бяха забелязали в плановете. Икономът отвори вратата зад нея и ги покани да влязат в стаята.

Това беше кабинет; в голяма каменна камина танцуваше топъл огън. Висок прозорец разкриваше гледка към долината и селцето, въпреки че разположението на креслата подсказваше, че вместо зашеметяващия пейзаж отвън, Щаумберг предпочиташе да гледа огромния плазмен телевизор, който съвсем не изглеждаше на място тук.

— Заради футбола — обясни той, като им махна с ръка да седнат и сам се настани в креслото си. — Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай, шнапс?

Нина реши, че й е твърде рано за алкохол, затова учтиво прие чаша кафе, Мичъл и Чейс също. Курт се поклони и излезе от стаята.

— Благодаря, че приехте да се видим, хер Щаумберг — каза Нина.

— О, за мен е истинско удоволствие! Тъкмо преди два дни четох за вас. — Той порови из купчина списания и извади едно. — Виждате ли? — Той разгърна листите; официалната снимка на Нина в АСН се мъдреше до една по-голяма фотография на миниподводницата над разкопките на Атлантида. — Обичам да се гмуркам и да изследвам потънали кораби. Но онова, което вие направихте, е много по-вълнуващо! И какво мога да направя за вас, доктор Уайлд? Колкото и да ми се иска да науча повече за откриването на Атлантида, подозирам, че едва ли сте дошли при мен за това, нали?