— Страхувам се, че не. Въпреки че правим проучвания върху една друга легенда. — Тя погледна към Мичъл. — Не знам каква част от това мога да ви разкрия…

— Нека позная — въздъхна Щаумберг и се намръщи, набръчквайки носа си. — Търсите Екскалибур.

Нина примигна изненадано.

— От къде знаете?

— Преди няколко месеца един мъж доста време ми досаждаше заради това. Имаше откачената теория, че част от него е скрита тук, в нацистка съкровищница. Но аз съм прекарал целия си живот в този замък и тук няма никакво скрито съкровище. Като дете съм обходил и най-скритите кътчета и щях да зная, ако има нещо такова! Но този човек, как му беше името… Руст?

— Бернд Руст.

— Познавате ли го?

— Познавах го — отвърна Нина. — Той беше убит.

Щаумберг се стресна.

— Убит? Съжалявам. Не го харесвах, много ме дразнеше, но не му желаех злото.

— Работата е там — продължи Нина, — че той беше убит заради своите проучвания във връзка с Екскалибур. В началото и аз не му повярвах, но оттогава… да речем, че според нас той е бил прав. Затова АСН търси останалите парчета, надяваме се да ги намерим преди да попаднат в ръцете на неговите убийци.

Австриецът определено се чувстваше неудобно.

— И според вас едно от тези парчета се намира тук?

— Да.

— Което означава, че убийците му може би си мислят същото?

— Това е малко вероятно — каза Мичъл. — Точно затова молим за разрешението ви да го потърсим.

— Но къде? — попита Щаумберг. — Не мога да се сетя къде би могъл да бъде скрит, за да не е намерен досега.

— Ами мазето? — попита Нина. Тя разгъна плановете на подземния етаж на замъка. — Виждате ли? Замъкът е построен в напълно симетрична форма, с изключение на тази стая, която е малко по-къса от другата.

Щаумберг взе плана и го загледа с интерес — след което пребледня.

— О. Винарската изба.

В този миг влезе Курт, който носеше поднос с димящи чашки кафе. Той зърна изражението на Щаумберг и го попита нещо на немски, като получи доста раздразнен отговор. Нина схвана достатъчно, за да разбере, че двамата обсъждаха избата.

— Нещо не е ли наред?

— Аз… Предпочитам, да не ви показвам тази стая — отвърна Щаумберг.

— Нали казахте, там няма нищо скрито? — попита Чейс.

— Нищо, за което да се сещам, но… — Той разтърка врата си. — Просто… Предпочитам да не пускам никого в тази стая. Но двамата с Курт бихме могли да я проверим и да ви кажем, ако открием нещо.

— Бихте могли — каза Мичъл, — но работата е в това, че хората, които убиха Руст, също така откраднаха и проучванията му. Същите, които доведоха и нас тук — натърти той. — Ако са успели да ги разшифроват, може би също ще ви посетят. Но те няма да ви молят за позволение да претърсят замъка.

— Няма да ги допуснем вътре — отвърна неубедително Щаумберг.

— Ако искат да влязат вътре, ще го направят — каза Чейс. — Те вече убиха хора в търсене на това нещо, опитаха се да убият и нас.

— Ако парчето от меча наистина е тук, не трябва да допускаме да попадне в техните ръце — заяви Нина. — От изключително важно значение е АСН първа да стигне до него — това може да доведе до откритие, което е също толкова важно, колкото и Атлантида.

Щаумберг се загледа през прозореца и видимо се прегърби. След кратко мълчание отвърна:

— Много добре, ще ви пусна в избата. Но преди това… Настоявам за пълна дискретност от ваша страна.

— Имате я — увери го Нина. — Всичко ще бъде напълно поверително.

— Много добре. — Щаумберг се обърна с неохота към Курт и му каза нещо на немски. Икономът кимна с глава и отвори вратата на кабинета, като им даде знак да го последват.

Спуснаха се по спираловидното стълбище и минаха през двойните врати в дъното на голямата зала, излизайки в къс коридор, който водеше до стъпалата към долния етаж. Курт включи осветлението. Мъждивата светлина разкри тесен каменен проход.

— От тук — каза Щаумберг и тръгна към тежката дъбова врата вдясно. Отвори я, разкривайки стаята зад нея. Както бе очаквала Нина това се оказа винарска изба — но огромна! Покрай стените й се издигаха дървени рафтове, върху които бяха подредени хиляди бутилки.

— Значи неговата голяма тайна е алкохолизмът му? — прошепна Чейс на Нина.

Курт ги поведе към дъното на продълговатата стая, следван от Щаумберг. Той се обърна към Нина.

— Причината да ви помоля за дискретност е… моята репутация като член на фамилията Щаумберг и като бизнесмен. Само някои от най-доверените ми приятели са виждали какво има тук.

— Както вече ви обещах, всичко си остава между нас — каза тя заинтригувана.

— Добре, добре. — Те стигнаха до края на стаята, където имаше врата. За миг Нина се зачуди дали зад нея не се крие тайната стая от плановете, но в това нямаше смисъл. Задната стена бе направена от дървени трупи, а не от камък; не бяха правени опити да се замаскира и очевидно беше издигната наскоро.

Курт измъкна връзка ключове от джоба си и започна да ги прехвърля, като най-накрая се спря на един от тях и отключи вратата. Отвори я и пред тях се разкри пълна тъмнина. Нина подуши въздуха — усети странна смесица от миризми, които се разнесоха от загадъчната стая. Дърво, кожа, някакъв полиращ препарат, слаб аромат на свещи…

Щаумберг си пое дълбоко дъх, когато Курт влезе в помещението.

— Е, заповядайте. — Той отстъпи встрани и им направи път, а икономът светна лампата.

Нина влезе първа и рязко спря, щом зърна съдържанието на стаята.

— О… боже — промълви тя, останала без думи.

Чейс влезе втори и едва сдържа смеха си.

— Да му се не види!

Бяха попаднали в тъмница.

Но това не бе някаква средновековна стая за мъчения, а съвсем модерна работа, кървавочервени стени и под, покрит с блестящи черни плочки, огледала в цял ръст, поставени на стратегически места, за да могат посетителите винаги да виждат отражението си. В центъра на стаята се намираше дървена пейка, облечена в червена кожа и оборудвана с дебели каиши. На висока решетка до вратата висяха различни камшици и бухалки, а на масата до задната стена бяха наредени някакви предмети, които Нина първоначално помисли за доста големи черни свещи, но след миг осъзна, че всъщност това са изкуствени членове с ужасяваща големина.

Чейс не можеше да се сдържа повече.

— О, господи! — разсмя се той. — Лична садо-мазо килия! Нищо чудно, че искаш да я пазиш в тайна!

Лицето на Щаумберг почервеня от гняв и смущение.

— Обещахте ми да не казвате на никого за това!

— Няма, няма! Не се тревожи, мога да пазя тайна. Но, бога ми, доста добре си я оборудвал.

— Аз не бих използвала точно тези думи — каза Нина със замръзнала усмивка на лицето.

— Хайде, стига де, всеки мъж си има хоби. Някои предпочитат да играят футбол, други да ходят на фитнес, трети… всякакви ги има. — Той погледна към Курт, който стоеше мълчаливо до вратата. — Курт, ти кой го играеш? Господаря или слугата?

— Еди! — възкликна Нина. Но тънката усмивка, която се появи на иначе безизразното лице на иконома, й подсказа, че в замъка има поне една стая, в която ролите са разменени.

— Това е много… лично — каза нетърпеливо Мичъл. — Но може ли да се върнем към онова, заради което слязохме тук? — Той мина край пейката и отиде до задната стена. — Ако тук има скрита камера, тя ще се намира зад тази стена.

Пренебрегвайки развеселената физиономия на Чейс, Щаумберг се приближи към Мичъл и постави ръка върху червената боя.

— Доколкото знам, това е камък. Никога не съм забелязвал нещо различно тук.

— Трябва да я разбием.

— С ваше разрешение, разбира се — добави бързо Нина.

Щаумберг се замисли, след което неохотно изсумтя.

— Много добре, но… Но след това ще я поправите ли?

— Изпратете сметката на АСН — посъветва го Чейс, след като двамата с Нина се приближиха до стената. Той удари по камъка с юмрук.

— Изглежда ми доста солидна.