— Имате ли някакви инструменти? — попита Мичъл. — Чукове или кирки?

— Да — отвърна Щаумберг. — Курт ще ги донесе.

— Или пък просто можем да я разбием с това — Чейс посочи към най-големия изкуствен член. — Един удар с него ще събори всичко. Бога ми, сигурно е дебело три инча! — Той смигна на Нина. — Почти колкото моя, нали?

— На ширина или на дължина? — отвърна тя, без да мигне.

— И двете, мамка му — намръщи се надцаканият Чейс, а Мичъл се разсмя. Дори Щаумберг се усмихна. — Да видим тогава какво има от другата страна.

Курт донесе един чук с дълга дръжка и една кирка. Чейс нанесе първият удар, като халоса стената с чука. Щаумберг примигна, но веднага се разбра, че теорията на Мици е вярна — зад стената наистина имаше празно пространство, зазидана пещера. Втори удар — и един от камъните падна в мрака.

Чейс изчака прахът да се уталожи и светна в дупката с фенерчето си.

— Не е чак толкова дълбока; вижда се задната стена. По-малко от три фута. — Той смени позицията си и насочи лъча на фенерчето надолу. — И вътре има нещо! Прилича ми на сандъци, покрити с брезент. — Той отстъпи назад. — Джак, помогни ми.

Мичъл се подчини и започна да издърпва камъните с кирката, докато не разшири отвора дотолкова, че Чейс да може да се провре през него. С фенерче в едната си ръка, той внимателно надигна края на потъналия в прах насмолен брезент.

Под него лежаха проядени дървени сандъци. Изрисуваните нацистки свастики веднага му подсказаха, че всички местни легенди са истина.

— Мисля, че онова което се намира тук, е… нацистко злато — обяви той, след като се върна в стаята.

Щаумберг изглеждаше така, сякаш внезапно е получил пристъп на мигрена и Нина напълно го разбираше. Съществуваха международни закони за откриването на нацистки предмети — особено онези, които са били откраднати от други държави.

— Съжалявам, но трябва да разкажем на австрийското правителство за това.

— Знам, знам — Щаумберг разтърка челото си. — Но ще ми дадете ли малко време, за да преместя… ъъъ, оборудването в друга стая, преди да го направите?

— Мисля, че го заслужавате, като се има предвид колко бяхте услужлив.

Той леко се усмихна, облекчен. Междувременно Чейс и Мичъл разшириха дупката, издърпвайки още камъни, докато не разкриха напълно шестте сандъка. В резултат на бързия оглед бе намерен лист, изписан на немски.

— Според вас какво е това?

Щаумберг го разгледа.

— Това е списък — на всичките предмети в сандъците!

— Германска ефективност — пошегува се Чейс.

Щаумберг продължи да чете и очите му се разшириха.

— Това наистина е съкровище — има злато, сребро, бижута, религиозни реликви…

— А нещо за меча? — попита Мичъл. — Споменава ли се меч?

Австриецът продължи да чете.

— Да, ето го! „Дръжка на сабя, обкована със скъпоценни камъни, златна и сребърна украса, счупено острие. Намерена в Коронея, твърди се, че има историческо значение.“ Освен това е написана и приблизителната й стойност в марки и… дори пише в кой сандък се намира. — Той надникна през дупката, а Чейс освети прогорените в дървото номера. — В този!

Мичъл и Чейс бързо свалиха сандъка и го сложиха на пода. После използваха дръжката на кирката като импровизиран лост и го отвориха. Вътре лежаха няколко предмета, опаковани във восъчна хартия.

— Това трябва да е — каза Чейс, като взе най-големия. Разопакова го и…

— О… — възкликна Нина.

Това наистина беше дръжката на меча. В стоманата бяха вградени скъпоценни камъни, около тях се виеха златни и сребърни линии. Но не те привлякоха вниманието на Нина: вместо това тя се втренчи в остатъка от острието, който се подаваше от дръжката. Върху метала беше гравиран символ.

Лабиринт. Същият като онези, които бяха открили в Сирия. Тя взе меча от Чейс и го поднесе към светлината.

— Според мен имаме попадение — обяви тя.

— Страхотно — каза Мичъл. — Сега остава само…

Вратата се отвори с трясък.

На прага се появи висок мъж с хлътнали бузи и обръсната до голо коса и насочен към тях пистолет. Всички замръзнаха. Мъжът влезе. Моментната му изненада от обкръжението изчезна за миг и той се съсредоточи върху своята цел. Посочи с пръст към Нина.

— Ти — каза той със силен руски акцент, — дай ми меча.

Мичъл застана пред нея с вдигнати ръце.

— Запазете спокойствие — заповяда той. Пристъпи напред, подминавайки Чейс. Руснакът го изгледа подозрително. — Острието вече е у нас, а без него шефът ти никога няма да намери Екскалибур. — После добави още нещо на руски.

Мъжът му отговори в същия дух. Нина нямаше представа какво е казал, но той изглеждаше доста ядосан.

— Заслужаваше си да опитам — въздъхна Мичъл, като отстъпи назад. — Нина, дай му меча.

— Искаш просто така да му го даде? — попита Чейс.

— Или това, или ще бъде застреляна. Хайде, Нина.

Нина неохотно пристъпи напред. Руснакът кимна: ела насам. Тя направи още една крачка.

— Значи искаш меча? — попита тя. — Дръж!

И хвърли дръжката в лицето му.

Той инстинктивно протегна ръце да я хване и пистолетът издрънча при удара в древния метал. Но само за миг отново бе във форма и с гневен поглед отново насочи пистолета към тях…

Туп!

Руснакът се завъртя рязко на деветдесет градуса, залитна и падна по лице върху черните плочки. Чейс доволно го погледна… след което се сети какво държи в ръка и къде най-вероятно е било завирано, изпъшка стреснато „уф!“ и хвърли на пода импровизираната си палка — най-голямото дилдо.

Той вдигна пистолета на изпадналия в безсъзнание мъж.

— Е, много шантави неща съм правил през живота си, но никога не ми е минавало през ума, че ще разбия нечие чене с дълъг трийсет сантиметра гумен член.

— Трябва да се махнем от тук и да извикаме полицията — каза Мичъл. Той извади телефона си. — Мамка му. Няма сигнал.

— Намираме се в мазе — напомни му Нина, докато прибираше дръжката на меча. После се обърна към Щаумберг и Курт. — Те преследват нас и меча, не вас. Има ли тук място, където да можете да се скриете? — Щаумберг кимна.

— Вървете там и чакайте полицията — каза му Чейс. Той провери пистолета, стаейр М-9 — петнайсет 9 мм куршуми, пълен пълнител, — и тръгна към вратата. В избата нямаше други хора и не се чуваха никакви звуци. — Нина, Джак, да вървим.

Те бързо тръгнаха обратно през избата.

— Как са ни открили, по дяволите? — попита Нина. — Едва ли толкова бързо са разшифровали бележките на Бернд.

— Сигурно не е било чак толкова трудно, колкото си е мислел — каза Мичъл. — Но няма смисъл да се тревожим за това.

Чейс се спря до вратата и отново се огледа. Нямаше никой. Англичанинът махна с ръка и тримата продължиха към стълбите.

На половината път чуха как някаква врата се затръшва.

— Изчакайте — прошепна Чейс и се промъкна напред, докато не стигна до главния коридор на горния подземен етаж. Не се виждаше никой, въпреки че можеха да се чуят звуци от движение. Той внимателно надникна зад ъгъла и видя отворена врата, светлини зад нея и блъскане на врати, сякаш някой претърсваше шкафчета. Като че ли записките на Руст не даваха точни предположения къде може да е скрито нацисткото съкровище. — Добре, идвайте. — Нина и Мичъл се приближиха колкото могат по-тихо. Чейс остана с насочен към отворената врата пистолет, докато двамата го подминат и стигнат до следващите стълби.

— Какъв е планът? — попита Нина, когато той ги настигна.

— Мятаме се в колата и се омитаме от тоя Шлос Адлер. Щом се измъкнем, звъним на ченгетата. Просто трябва да се отдалечим максимално от тях, преди да повикаме помощ.

— Да, но първо трябва да се доберем до джипа — каза Мичъл. Стигнаха до края на стълбите и Чейс провери дали пътят пред тях е чист. След това тримата хукнаха към двойните врати на голямата зала.

Той ги отвори и се огледа. В коридора не се виждаше жив човек, но нямаше как да провери балкона, а вратата в дъното зееше отворена. В двора може би имаше неканени гости.