Малкият подиум, върху който стояха, беше издигнат в подножието на Хълма Гластънбьри. Зад него кордон войници отбелязваше местоположението на входа към гробницата, в която вече се провеждаха мащабни археологически разкопки. Тя погледна към насъбралата се тълпа, която бе много по-голяма, отколкото бе очаквала; освен неизбежните представители на пресата и полицейската охрана, телохранители и бюрократи, които съпровождаха премиер-министъра на Великобритания, тук се беше събрала тълпа от обикновени хора, които искаха да станат свидетели на един от онези редки моменти, в които митът се оказва действителност.

Но сред всички лица, вдигнати към нея, вниманието на Нина беше съсредоточено единствено върху едно. Чейс стоеше близо до сцената. Въпреки многобройните рани и шевове по лицето му, той все пак успя да се ухили, докато й ръкопляскаше. С него бяха Елизабет, Холи и баба й, както и Мак. Тя му се усмихна в отговор, след което обърна глава към тълпата.

— Благодаря ви — повтори няколко пъти, в очакване ръкоплясканията да спрат. — За мен е чест да бъда тук. Но преди всичко съм длъжна да заявя, че не открих гробницата сама — помогнаха ми много други хора. За съжаление някои от тях вече не са сред нас. Великите съкровища от миналото могат да предизвикат страхопочитание и възторг, но могат да възбудят алчност и насилие, които отнеха живота на мои приятели. Преди да продължа, бих искала да помълчим за миг, за да почетем паметта им.

Тя сведе глава и притисна длани една към друга пред гърдите си. Шумът на тълпата почти се изгуби, чуваха се само песните на птиците. След това тя отново вдигна глава и видя как Чейс й се усмихва с тъжна признателност. Нина му се усмихна в отговор и продължи:

— Благодаря. Министър-председателят каза, че съм пренаписала учебниците по история — и знам, че някои хора се чувстват ужасно изплашени, когато нещо, което са смятали, че знаят, се преобръща с главата надолу. Дори самата аз се чувствах така; бях си създала собствено предубедено мнение. Но освен това научих, че понякога поставянето под въпрос на собствените си вярвания е единствения начин да се правят нови открития, да се развиват познанията. Точно заради това днес аз съм тук, пред вас, когато една легенда се оказа нещо по-голямо: истина. Истина, която тепърва ще се проучва, но началото на пътя е поставено тук на мястото, където почива Артур, кралят на британците.

Отново избухнаха ръкопляскания, раздадоха се одобрителни викове. Но Нина отново гледаше само Чейс и лицето му, на което беше изписана гордост.

— А ти защо не се качи на подиума, чичо Еди? — попита Холи.

— Е, нали си ме знаеш — отвърна скромно Чейс. — Стеснявам се от фотоапаратите.

— Но не и от моя! — Тя вдигна телефона, който Чейс й беше купил, и го снима заедно с Нина. — Искам да имам хубава снимка на моя герой.

— Едва ли има такава — отвърна Елизабет шеговито. — Еди, бих ти казала благодаря, но едва ли ще бъде достатъчно. Ти спаси… — Гласът й секна, задушен от чувствата.

Чейс я прегърна.

— Всичко е наред, Лиз… Елизабет. — И двамата се усмихнаха. — Стига де, нали сме семейство. Как очакваше да постъпя?

— Може би трябва да отидеш при татко и да му го кажеш.

— А-а, дай да не прекаляваме!

Бабата на Чейс се приближи до тях.

— Ела тук, моя малка агнешка пържолке. Толкова се гордея с теб! — Тя се протегна и го щипна по бузите.

— Ох, ох, бабче! — оплака се Чейс. — Разкъса ми един шев!

— О, стига глупости. — Тя го целуна, след което се обърна към Нина. — И съм толкова щастлива, че най-накрая сте определили дата! — Целуна и Нина. — Добре дошла в семейството!

— И не забравяйте да изпратите покана на Питър Олдърли — обади се с насмешка Мак.

— Олдърли да си го… — започна Чейс, но погледът му попадна върху баба му и племенничката.

— Може пък да намери някоя в пощата си — предложи Нина.

Мак се захили, след което се приближи към тях.

— Между другото — каза той с нисък глас, поглеждайки към министър-председателя, който говореше пред екипа на една телевизия, — някои хора в Лондон — и Вашингтон, — се чудят какво е станало с Екскалибур.

— Изгуби се в морето — отвърнаха в хор Нина и Чейс. — Падна от кораба — добави Нина.

— Бълбук-бълбук — поясни Чейс, като направи спираловидно движение надолу с показалеца си.

— Хмм… — Мак ги изгледа напрегнато, след което устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Колко жалко. Но може да е за добро. И така, какво смятате да правите сега?

— Връщаме се в Щатите — отвърна Нина. — Трябва да напиша доклад за АСН и ООН. И трябва да се видим със семейството на Хектор Амороз.

Мак кимна съчувствено.

— Желая ви успех тогава. От Хийтроу ли ще летите? Мога да ви откарам.

— Няма проблем — каза Нина. — Взели сме кола под наем.

Чейс се ухили.

— И ще тръгнем по обиколния маршрут.

Стояха на брега на малко езеро дълбоко в английската провинция, слънчевите лъчи огряваха хълмистия зелен пейзаж и му придаваха мирен и романтичен дух. Наоколо не се виждаше никой, нито къщи, нито коли, само дърветата и полето, и птиците, които се носеха в синьото небе.

— Красиво е — каза Нина. Тя пристъпи по-близо до езерото и погледна към отражението си в леко накъдрената вода. Една малка рибка се издигна почти до повърхността, вторачи се в нея, след което с един плясък на опашката се гмурна обратно към сигурността на дълбините.

— Хубаво е — съгласи се Чейс, — но не толкова, колкото в Йоркшир. Божията земя — ще трябва да те заведа там.

— Може би следващият път. — Тя се наслади още няколко минути на гледката, след което се обърна и вдигна един предмет, увит в кърпа.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита я Чейс.

— Не съвсем. На подобни неща мястото им е в музея. Но… — Тя поклати глава. — Не можем да позволим да попадне в ръцете на някой като Джак. Освен това, според легендата, накрая Екскалибур се озовал в езерото, в очакване да бъде отново намерен, когато настъпи подходящият момент. Струва ми се подходящо.

Тя разгъна кърпата и разкри блестящия Екскалибур. Когато докосна дръжката му, острието грейна почти незабележимо, наоколо явно нямаше потоци от земна енергия. След като известно време гледаше отражението си в острието, Нина внимателно подаде меча на Чейс.

— Аз ли? — попита той. — О, ясно — ако ти си крал Артур, то аз съм верният рицар, който хвърля меча в езерото, нали?

— Не — отвърна Нина с усмивка. — Просто ти можеш да го хвърлиш много по-далеч от мен.

Чейс се засмя, претегли тежестта на меча в ръка и се приготви да го хвърли.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре.

С едно замахване той запрати блестящото оръжие в езерото. То се завъртя няколко пъти във въздуха, отразявайки слънчевата светлина, след което със силен плясък се озова във водата, на доста голямо разстояние от брега, и бързо изчезна в дълбоките води.

— Уф, знаеш ли, почти очаквах от езерото да се подаде нечия ръка и да го хване във въздуха.

— На някоя засукана русалка с ей такъв бюст, може би? — попита го Нина с лукава усмивка.

— Хайде стига с Монти Пайтън! — разхили се Чейс, хвана я за ръката и я поведе към колата им. — Няма да е зле да започнем да мислим за сватбата. Знам точно какво ни трябва — какво ще кажеш да ни ожени Елвис във Вегас?

Тя се засмя.

— Продължавай да мислиш.

Вашингтон, окръг Колумбия

Белокосият мъж подаде папката на човека зад бюрото и отстъпи почтително назад.

— Това е всичко, с което разполагаме дотук, сър.

— Корабът?

— Според данните от джипиеса последното му известно местоположение е било на около осем хиляди фута в Норвежката котловина, точно в арктичния кръг. Може да бъде достигнат, но не можем да преценим до каква степен ще може да бъде възстановен.