Сицилия

Малката църква продължаваше да бди над Сан Маджиори, както го беше правила в продължение на седем века. Прашният път, който водеше до селото, беше стръмен и криволичещ, но местните вярващи толкова се гордееха със своя храм и дългата му история, че никога не се оплакваха от него. Е, поне не толкова често.

Отец Лоренцо Кардела беше човекът, който най-силно се гордееше с църквата си. Той бе наясно, че горделивостта всъщност е грях, но това място принадлежеше на Бог и несъмнено дори Творецът си позволяваше от време на време да му се възхити. Въпреки че беше със сравнително скромни размери, църквата беше издържала на лошото време и войните, нашествениците и бунтовниците още от времето на свещената римска империя. Бог, размишляваше свещеникът, сигурно си я харесва много, за да я запази за толкова дълго време.

Той се спря за миг, за да се наслади на великолепието на залязващото слънце, след което се обърна към потъмнелите от времето дъбови порти на храма. Тъкмо се накани да ги заключи, когато дочу изхрущяването на чакъла под гумите на приближаващо се превозно средство. Иззад завоя се появи един голям черен джип, който също срещаше трудности в преодоляването на терена, въпреки системата си за задвижване 4×4.

Свещеникът потисна една въздишка. Джипът — американски, предположи той, съдейки по внушителните му размери и блестящия хром, — имаше чуждестранни регистрационни номера. Изглежда, на туристите дори не им минаваше през ума, че църквите, също както всяко работно място, си имат работно време, и се отнасяха към целия свят като към свой личен увеселителен парк. Е, тази групичка щеше да си тръгне от тук разочарована.

Джипът се приближи и спря. Отец Кардела наложи учтиво изражение на лицето си и зачака пътниците да излязат. Прозорците бяха толкова затъмнени, че дори не можа да разбере колко души има вътре. Той потисна нова въздишка. За кого се мислеха те, за холивудски звезди?

Вратите се отвориха.

Определено не бяха холивудски звезди. Отец Кардела нямаше никакво желание да бъде строг, но не можеше да не си помисли, че от доста дълго време не беше виждал такава концентрация на грозота. Първо излезе шофьорът, висок мъж с гладко избръсната глава и блед, нездрав цвят на кожата. Той имаше вид на войник — или на затворник. От другата страна се появи един гигант. Грамадата от мускули трудно се измъкна през вратата, въпреки огромните размери на возилото. Четинестата му брада не можеше да скрие осеяното с белези лице и най-вече безформения израстък кожа в средата на челото му. Каквото и нараняване да го беше обезобразило, той очевидно бе извадил късмета да го преживее.

Третият човек, който слезе от колата, беше жена, която отец Кардела би определил като привлекателна, ако не беше сериозното й смръщено лице и зловещата, боядисана в синьо коса, която изглеждаше повече като накълцана, отколкото подстригана, сякаш самата тя я беше подкъсила с нож, без да се оглежда в огледалото. Жената бързо се огледа, погледът й пробяга по околния терен, след което се спря върху свещеника и тя се втренчи в него със смущаваща настойчивост.

За миг тримата останаха неподвижни, загледани в него. След това жената почука два пъти по прозореца на джипа. Тогава излезе и последният му пасажер.

Той беше доста по-възрастен от останалите, с късо подстригана посивяла коса, но изглеждаше също толкова корав, скрит зад бронята си, изкована в битки с жестокия живот. Нещо подсказваше на отец Кардела, че този мъж се държи с останалите по същия начин, както са се отнасяли с него. Нервността на свещеника се засили, докато мъжът се приближаваше към него, следван по петите от останалите, които се движеха в крачка, като войници. Той леко отстъпи назад и протегна ръка в търсене на дръжката на вратата.

— Мога ли… мога ли да ви помогна?

Широката, почти жабешка уста на водача неочаквано се изкриви в усмивка, въпреки че пронизващите му сини очи останаха все така студени.

— Добър вечер. Това е църквата на Сан Маджиори, да? — италианският му беше сравнително приличен, но със силен акцент — руски, предположи свещеникът.

— Да.

— Добре — кимна мъжът. — Аз се казвам Алексей Круглов. Ние дойдохме да видим вашия… — той замълча и се намръщи, опитвайки се да намери точната дума. — Вашата мощехранителница — завърши той.

— Боя се, че църквата затваря през нощта — отвърна отец Кардела, като не сваляше ръка от дръжката на портата. — Ще отворим отново в десет утре сутринта. Ако искате тогава ще ви разведа наоколо.

Изкуствената усмивка се върна на лицето на мъжа.

— Тогава няма да е удобно за нас. Искаме да я видим сега.

Прикривайки растящата си тревога с безразличие, отец Кардела отвори вратата и отстъпи назад.

— Съжалявам, но църквата е затворена — отвърна отецът. — Освен ако не искате да се изповядате — се изплъзна неочаквано от устата му.

За негов ужас този път Круглов наистина се ухили и лицето му се изкриви в садистична гримаса.

— Простете, отче, но дори Бог ще се уплаши от всичко, което имам да изповядвам. — Той махна с ръка, давайки на останалите сигнал за действие.

Отец Кардела затръшна вратата и дръпна резето в мига, в който нечий юмрук се стовари върху нея. Той се облегна върху масивното дърво с нарастваща паника, опитвайки се да мисли. Мобилният му телефон се намираше в малкия кабинет в задната част на църквата; само за няколко минути щеше да пристигне помощ от селото…

Вратата се разтресе от нов удар, толкова силен, че отец Кардела беше отхвърлен на земята, а резето се счупи на две. През отвора се протегна една безформена гигантска ръка, която хвана вратата за ръба, за да я отвори широко.

Свещеникът ритна вратата с всичка сила. Тя се затръшна и премаза ръката. Отвън се чу леко изохкване, последвано от силно поемане на въздух. Отецът застина в очакване на вик от болка.

Но такъв липсваше. Вместо това той чу смях.

Отец Кардела с усилие се изправи и се запрепъва надолу по пътечката. Хвърли поглед през рамо и видя как огромния мъж изпълва касата на вратата, оголил блестящи зъби в безумна усмивка.

Жената извика нещо на руски от улицата. Отец Кардела отчаяно хукна към кабинета си.

— Разкарай се от пътя ми, Булдозер! — изкрещя жената със синята коса. — И спри да се смееш, идиот такъв!

— Това беше страхотно! — избоботи гигантът, без да обръща внимание на обидата й. Той отстъпи назад и погледна ръката си. На задната й страна се беше отворила рана и гъстите косми, които я покриваха, постепенно се просмукваха с кръв. — Ха! Дъртакът рита като магаре!

Круглов нетърпеливо щракна с пръсти.

— Дина, Иля, доведете свещеника. — Той махна с ръка към гиганта. — Максимов, ела с мен. — Жената и мъжът с бръснатата глава кимнаха послушно и хукнаха към църквата.

Максимов избърса кръвта от опакото на ръката си с изписана на лицето наслада.

— Къде отиваме, шефе?

— В мощехранителницата. Ако немският учен е бил прав, онова, което ни трябва, се намира там. — Той махна към вратата. Максимов избоботи нещо утвърдително и се наведе, за да мине през портата. Круглов тръгна след него.

Свещеникът стигна до вратата на задната стена на църквата и я затръшна зад гърба си. Круглов се намръщи. Може би човекът възнамеряваше да се барикадира вътре, докато дойде помощта, или пък…

— Дина, ако излезе навън, спри го — извика той, прехвърляйки из ума си различни стратегии. — Максимов, разбий вратата.

Дина се обърна и хукна обратно по пътя, откъдето бе дошла, а Иля стигна до другата врата. Както беше очаквал Круглов, тя беше заключена отвътре. Максимов се върна назад по пътечката, засили се и се блъсна с рамо в нея. Тя далеч не беше толкова здрава, колкото масивния дъб на входа и силният удар направо я изкърти от пантите. Мъжът и вратата заедно се стовариха върху бюрото на отец Кардела, преобърнаха го и разпиляха съдържанието му по пода.