— Да, така е — отговори Нина, не особено доволна от напомнянето за възрастта й.

— Е, аз съм убеден, че имате достатъчно време за още много открития! — отново се засмя Долтън. Нина също се засмя, но този път бе неин ред да звучи пресилено.

Президентът тъкмо се накани да се отдалечи, когато Чейс се обади.

— Простете, господин президент, но мога ли да разговарям с вас за нещо? Насаме? — Той кимна с глава към едно ъгълче, на няколко метра от групичката.

Долтън размени погледи с екипа си, след което се усмихна и се отдалечи от тях, наблюдаван неотстъпно от вездесъщите агенти на тайните служби.

— Разбира се. Какво мога да направя за вас, господин Чейс?

— Исках да ви попитам какво става със София.

— София Блекууд ли имате предвид?

Чейс едва се сдържа да не отговори „не, София Лорен“, но успя да потисне саркастичната реплика. Бившата лейди Блекууд — наскоро британският парламент я беше лишил от титлата й — беше и бивша съпруга на Чейс… и главен организатор на планирания терористичен акт с ядрено оръжие, който двамата с Нина едва бяха успели да предотвратят.

— Да, София Блекууд. Последно разбрах, че е била преместена в Гуантанамо бей. Кога възнамерявате да я изправите пред съда?

— Преместихме я в Гуантанамо заради собствената й безопасност — отвърна Долтън. — Ако я бяхме затворили в обикновен затвор, щеше да бъде убита много преди да успеем да подготвим процеса срещу нея.

— Това щеше да спести сума ти пари за адвокати. Всички знаем, че е виновна и така или иначе ще бъде екзекутирана, нали?

Долтън се усмихна студено.

— Вярвам, че съдебната система ще постъпи правилно.

— Радвам се да го чуя. — Чейс протегна ръка. — Благодаря ви, господин президент.

— Аз ви благодаря, господин Чейс — президентът разтърси подадената му ръка и повиши глас. — А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за едни малки различия във възгледите, които имаме с нашите руски приятели. Самолетоносачът „Джордж Вашингтон“ вече е на позиция, но се надяваме, че присъствието на още един кораб ще подчертае нашата позиция. — Приглушеният смях, който последва коментара, имаше доста тъмна отсянка: продължаващото неразбирателство между Запада и Русия по въпроса за териториалните претенции на последната върху арктическите води, беше достигнало до критичната си точка няколко дни по-рано, когато руски бойни кораби принудиха един американски изследователски кораб да напусне спорните води под дулата на техните оръдия. — Доктор Уайлд, господин Чейс… и Хектор, — добави Долтън, като кимна към Амороз, — благодаря ви.

След тези думи Нина, Чейс и Амороз напуснаха Овалния кабинет и един млад помощник ги придружи по коридорите на Белия дом.

— Мисля, че всичко мина добре — каза Чейс. — Поне за мен.

Нина притисна юмрук към челото си.

— О, боже! Не мога да повярвам, че така се изложих пред президента!

— И то два пъти за две минути — обади се Чейс.

— Въобще не ми помагаш!

— Не се тревожи за това, Нина — успокои я Амороз. — Справи се много добре.

Чейс махна с ръка към медала, който висеше на шията й.

— Освен това се сдоби с хубавичка висулка.

— Еди — смъмри го Амороз, — Президентският медал на свободата не е никаква „висулка“!

Нина също се почувства леко обидена.

— Да, Еди, престани. Аз нямаше да ти се подигравам, ако беше получил медал от кралицата.

— Кой е казал, че не съм получил? — отвърна Еди сериозно.

Нина го погледна подозрително. Въпреки че го познаваше от две години, тя все още не можеше винаги да познае кога е сериозен или, както често казваше в такива случаи, кога се „бъзика“.

— Не — каза най-накрая тя. — Ако наистина беше получил медал от кралицата, досега да си ми казал. Дори ти не би могъл да го пазиш в тайна.

Той сви рамене.

— Щом казваш. Но аз имам доста медали. Просто не се фукам с тях. Лежат си в някоя кутия някъде.

— Ами няма да е зле да ги намериш и да ми ги покажеш когато се приберем у дома. Имаме доста време преди полета.

Чейс се ухили.

— Не съм казал, че кутията е тук, нали? — Той чукна с нокът по медала на Нина, който издаде тих металически звън. — Мисля, че трябва да го носиш във влака, докато пътуваме към Ню Йорк. Да видим дали някой ще те познае.

След като се качиха във високоскоростния влак „Асела“ до станция Пен, наистина я познаха, но не заради медала, който тя прибра в кутията преди да напусне Белия дом.

Откриването на Атлантида не се беше осъществило при идеални условия — оказа се, че човекът, финансирал експедицията на Нина, имаше скрити, геноцидни подбуди. Затова западните нации, които бяха създали агенцията за световно наследство под егидата на ООН, бяха решили да създадат за прикритие една по-различна, далеч по-безобидна версия за откриването й.

Историята, за която най-накрая постигнаха съгласие и която разпространиха в медиите, представи Нина на обществото. В резултат на това тя гостуваше на вестници, списания, дори по телевизията — и беше забелязана във влака от един мъж, който й поиска автограф.

— Ако продължава така — рече Чейс, щом слязоха от влака, — ще видиш снимката си във всички таблоиди.

— О, боже, не! Не искам чак такава известност — проплака Нина. Но въпреки това трябваше да признае, че се почувства поласкана, когато беше разпозната от съвсем непознат човек, макар и усещането да беше доста странно. — Да не би да съм кинозвезда!

— За мен си звезда, любов моя — каза Чейс и я прегърна през кръста, след което леко плъзна ръка към задничето й. Тя го побутна леко с бедро, напомняйки му, че все още се намират на обществено място. — Значи ако направят филм за живота ни, кого смяташ, че ще изберат за нашите роли? Жалко, че Кари Грант е мъртъв, щеше да е идеален за мен.

Нина хвърли един кос поглед към ниския, оплешивяващ англичанин със счупен нос.

— Даааа бе — каза тя, като прокара ръка по ниско остриганата му коса. — Продължавай да си мечтаеш.

Чейс се прибра в апартамента им, за да довърши опаковането на багажа, а Нина взе такси до сградата на ООН на брега на Ийст ривър. Взе асансьора и се изкачи до офисите на АСН.

— Доктор Уайлд! — възкликна Лола Джианети, която се изправи до бюрото си, за да я посрещне. — Не ви очаквах днес тук. Как беше в Белия дом? Срещнахте ли се с президента?

— Да. — Лола леко изписка от вълнение. — И съм повече от сигурна, че ужасно се изложих, но Хектор ми каза да не се притеснявам, защото не било чак толкова зле. — Тя се обърна към кабинета си. — Съжалявам, че не мога да остана — обещах на Еди, че няма да се бавя. Ако изпуснем полета, той ще… — Тя се замисли. — Всъщност сигурно няма да се трогне особено.

— Отивате да се срещнете със семейството му в Англия, нали? Желая ви успех. Първия път, когато се срещнах със семейството на моя приятел, аз бях ужасена. Майка му ме мрази!

— О, Лола, много ти благодаря! — каза Нина с измъчена усмивка, докато се отдалечаваше.

Само няколко минути й бяха необходими, за да копира нужните й файлове от компютъра на флашката, а няколко бързи телефонни обаждания я успокоиха, че операциите на АСН, които ръководеше, щяха да се намират в сигурни ръце за времето, през което щеше да отсъства. Бързо събра записките си и излезе от стаята — само за да се сблъска с един човек, когото не очакваше да види тук.

— Мат! — възкликна тя. — Как си?

— Добре, благодаря! — отвърна Мат Трули, като я прегърна. Сламенорусият, леко пълен австралийски проектант на подводници беше помагал на Нина в предишните й приключения, рискувайки живота си за нея, и по нейна препоръка беше приел далеч по-спокойната работа в една от дъщерните организации на АСН. Нина все още не беше свикнала да го вижда в костюм, въпреки че той беше запазил някои черти от предишния си хлапашки вид — днес ризата му беше разкопчана до гърдите и възелът на вратовръзката му се намираше някъде на нивото на сърцето му. — Подочух, че двамата с Еди сте получили ключовете за тая държава. Поздравления!