— Себеподобните ти се крият в миши дупки, Павел — каза Чейс. Приковски като че ли не се обиди; напротив, дори изглежда се забавляваше. — Ще вършим ли работа или какво?

— О, аз винаги съм бил по работата. — Той щракна с пръсти и произнесе една-единствена дума на руски, при което двете блондинки се връцнаха на високите си токчета и излязоха от стаята, като затвориха вратата зад гърба си. — Каза, че искаш да поговорим за Леонид Васюкович.

— Точно така. Тази вечер той организира прием в своето имение. Искам да присъствам.

— Очакваш да ти уредя среща с един от най-богатите мъже в Русия? — попита Приковски с преувеличена изненада в гласа. Чейс просто го погледна. — Ха, разбира се, че мога да го направя! — изпъчи се той след миг. — Моите момичета ще бъдат там довечера, както и много други. Когато някой в Москва иска да празнува — естествено някой, който значи нещо — той идва при мен. Павел Приковски винаги разполага с онова, от което се нуждаят! Мога да ви уредя покана, никакъв проблем.

— Нямам предвид като гост — каза Чейс. — Искам да вляза, без някой да разбере за това.

Приковски изведнъж се стегна.

— Добре, това вече не е чак толкова лесно.

— Запознат съм с разположението на стаите в сградата и охранителната система — каза Мичъл. — Бил съм там. Трябва ни само някой, който да изключи охранителните камери за няколко секунди, за да може Еди да прекоси поляната. Максимум трийсет секунди.

— Моите момичета не са шпионки — възрази Приковски.

— Мога да им казвам какво да правят по микрофон в ушите…

— Не, не, не! Имаш ли представа какво ще им се случи, ако ги хванат? Васюкович е безжалостен тип, но неговият лейтенант, Круглов, е направо психопат! Той ще ги изкорми!

— Да, срещали сме се с Круглов — каза Чейс. — И нямам нищо против отново да се срещнем. Очи в очи.

— Тогава иди до парадния вход и питай за него! Но аз няма да хвърля моите момичета в устата на тигъра. Прекалено е опасно — и то не само за тях. Знаеш ли какво ще се случи с мен, ако разберат, че съм ти помогнал?

Чейс му се усмихна студено.

— Само каквото заслужаваш.

Този път Приковски не изглеждаше развеселен.

— Приех да се видя с теб само от професионална учтивост, Чейс. Но това не е нещо, за което бих приел да ти помогна, независимо с колко пари разполага приятелят ти.

— Тогава изпратете мен — каза Нина.

Чейс не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Какво?

— Аз ще отида — каза тя, а Мичъл и Приковски я погледнаха изненадано. — Всичко стана по моя вина — ако не се бях усъмнила в Джак в Лондон, дори нямаше да сме тук.

— Не — каза твърдо Чейс. — В никакъв случай.

— Еди, и аз не искам да го правя, но това е единственият начин да те вкараме вътре. Освен ако Джак не знае някой друг начин за изключването на охранителните камери? — Мичъл поклати глава. — Мога да вляза заедно с другите… момичета на Павел, да се престоря за една от тях. Щом вляза вътре, Джак може да ме упъти къде да отида и след това просто ще се скрия, докато той не дойде да ни вземе с хеликоптера.

— Смятате да използвате хеликоптер? — възкликна Приковски. — Скъпо, опасно, много рисковано — веднага мога да кажа, че това е американска операция!

Чейс не му обърна никакво внимание.

— Да не си се побъркала? Няма да ти позволя да го направиш!

— Нямаме друг избор — настоя Нина. — Ако вътре нямаме свой човек, ти няма да успееш да влезеш без да те видят — и ще бъдеш убит!

— По-добре мен, отколкото теб.

— Не, Еди, не е така. Не искаш да пострадам, нали? Е, аз не искам ти да пострадаш. — Тя го хвана за ръката и го погледна в очите. — Еди, ние ще се женим, ще правим всичко заедно — което означава, че ще споделяме и рисковете. Или и двамата, или никой от двамата. Ако не го направим, Васюкович ще спечели и всички хора, които загинаха, опитвайки се да го спрат, ще са загинали за нищо. А аз знам, че ти няма да позволиш това да стане. Е, аз също.

Тя разбираше, че той е ядосан — но освен това обмисляше думите й. Мичъл се накани да каже нещо, но тя го стрелна предупредително с поглед. Чейс трябваше сам да реши.

Най-накрая той погледна към Приковски.

— Ако го направим — само ако — смяташ ли, че можеш да я вкараш вътре?

— Да, това мога — каза руснакът. — Виж, изкарването й навън ще бъде трудно!

— Ами ти, Джак? Ще успееш ли да я упътиш до точното място? — Мичъл кимна. — И след това да я изведеш оттам?

Този път главата на Мичъл не помръдна.

— Не мога да ти дам никакви гаранции, Еди. Но Нина е права — това е единственият начин да си върнем… — той погледна към Приковски — предмета обратно, преди Васюкович да го е отнесъл на мястото.

— А оттам няма никакъв начин да си го вземем обратно?

— Никакъв. Това е стара подводничарска база — но се намира във все още затворена военна зона, а Васюкович има много добри връзки с руските военни. Единствената възможност е да се изпрати отряд тюлени с подводница, но ако ги заловят, при сегашните отношения между САЩ и Русия…

— Мамка му — промърмори Чейс. Той погледна към Нина. — Не ми се иска да го правиш.

— И на мен не ми се иска, но се налага. Защото няма кой друг да го направи.

— В такъв случай просто трябва да те пусна, нали? — Той изпусна дълга, нещастна въздишка. — Гръм и мълнии.

— Знам — отвърна Нина и го стисна за ръката.

— Ако я заловят, ще кажа на Васюкович, че не знам нищо за това — избъбри Приковски. — Или че сте ме заплашили с пистолет. Това ще го повярва, сигурен съм. А между другото — обърна се той към Мичъл, — искам да ми платите предварително. Цялата сума.

— Колко искаш? — попита Мичъл.

— Току-що ти казах — цялата сума! Всичко, което си донесъл — в куфарчето и в джипа. Всъщност и джипа искам! Кажи на шофьора си да повика такси.

Мичъл изглеждаше изненадващо необезпокоен от исканията на Приковски. Той остави куфарчето на бюрото и го отвори, разкривайки чинно подредени пачки от стодоларови банкноти. Нина успя да хвърли един бърз поглед, преди Приковски да обърне куфарчето към себе си и да зарови ръце в съдържанието му — вътре може би имаше поне половин милион долара.

Половин милион от парите на американските данъкоплатци. Предадени в ръцете на човек, който не беше нищо повече от сводник на лъскави проститутки. Като се имаха предвид и всички други средства, погълнати от мисията… както и хората, които загинаха заради нея….

— Дано да си заслужава — каза тихо тя, като само Чейс я чу.

Приковски затвори куфарчето; усмивката му подсказваше, че е повече от доволен от съдържанието му.

— Добре тогава. Разполагаме с няколко часа, преди момичетата да отидат на приема, така че имаме достатъчно време да ви подготвим, доктор Уайлд.

— Да ме подготвите? — изненада се тя.

— Нали не смятате наистина да отидете там в този вид? — Той погледна презрително към тежкото й палто, дънките и маратонките „Рийбок“. — Моите момичета изглеждат превъзходно — като супермодели! Вие трябва да изглеждате по същия начин.

— О! — каза Нина. — Знаете ли, това може да се окаже проблем. Аз н-не съм точно супермоделски тип…

Приковски се ухили — или озъби, въпреки че нямаше как да се определи със сигурност с тази пура между зъбите му.

— Няма защо да се притеснявате. Малко грим, подходящо облекло… Марио е невероятен.

— Марио? — подсвирна Чейс. — На това му викам истинско руско име.

— Той е стилистът на моите момичета — обясни Приковски, докато прибираше куфарчето в сейфа. — Сега ще отидем при него. — Той отново се ухили. — С новия ми, красив джип!

— Млъкни — изсъска Нина, преди Чейс да успее да си отвори устата.

Но въпреки това той я отвори — от изненада.

— Исусе Христе… — най-накрая успя да каже той. — Изглеждаш… леле! Павел беше прав — Марио наистина е невероятен!

Нина прекара двата часа в пищен салон, косата й беше измита и фризирана, на лицето й беше положен грим. Тя не беше единствената жена там — десетина други бяха насядали пред осветените огледала, обслужвани от по две жени. Марио — който въпреки името си беше толкова италианец, колкото Йосиф Сталин — ситнеше напред-назад между столовете, разресваше, скубеше с пинсети и пудреше, довеждайки всяко преобразяване до перфекционизъм.