Микробусите се придвижиха напред. На предните стъпала излязоха още въоръжени охранители и се приближиха към тях. Момичетата излязоха от колите и бяха посрещнати от един мъж, облечен в бял смокинг. Той размени по няколко думи с всяка една от тях, преди да им посочи вратата. Накрая се приближи до Нина.

— Ъъъ, аз… Не говоря много добре руски — рече тя в отговор на инструкциите му.

Той се намръщи.

— Не говориш руски? Ой! Павел взе да се измързеливя; трябва да те изпратя обратно. Откъде си ти, от Америка? — Нина кимна. Той задъвка долната си устна. — Добре, вътре има няколко янки. Лесно ще ги намериш — ония, дето не си държат чашите. Остани при тях. Как се казваш?

— Нина.

— Нина, добре. Аз съм Димитри; ако ти трябва стая, намери ме. На горния етаж нямаш работа. Хайде, къш!

Въпреки че беше облечена с палто, Нина умираше от студ и с благодарност се устреми към входа, когато внезапен силен шум я накара да се спре насред крачка. Тя вдигна глава и видя един хеликоптер да се снижава над къщата, да се завърта и да каца на поляната. Но това не беше обикновен хеликоптер; по всичко си личеше, че е военен. Черен като нощта и с две роторни перки, монтирани една над друга върху една ос — това беше най-странната и зловеща машина, която беше виждала през живота си.

— Какво е това? — попита тя.

Димитри изглеждаше раздразнен.

— Това е новият заместник-министър на отбраната Феникс Мишин, фука се и съсипва тревата! Хайде, влизай, аз ще го посрещна, тук нямаш работа! — Той се обърна към хеликоптера и зачака двигателят му да угасне.

Нина затрака с токчета по стълбите и влезе в сградата, където беше посрещната от друг мъж с бял смокинг, който й взе палтото. В мраморното преддверие имаше няколко групички хора, които разговаряха оживено — всичките бяха мъже и всички обърнаха глави към нея, докато минаваше край тях, облечена в прилепналата си блестяща рокля. Тя се чувстваше ужасно притеснена и уплашена, но въпреки това не забрави ролята си и им се усмихна учтиво, преди да мине през двойната врата и да влезе в съседната зала.

Тя нямаше как да знае дали това беше бална зала или просто много голям коридор, но очевидно партито на Васюкович се провеждаше тук. В единия ъгъл се издигаше платформа, върху която някакъв диджей надуваше здраво техно, но дори силната музика беше заглушавана от боботенето на стотиците гласове на говорещи едновременно хора.

В залата беше ужасно задимено и като че ли всички държаха питиета в ръцете си. Мъжете бяха облечени със смокинги или с плейбойски дизайнерски костюми. По-възрастните жени бяха облечени официално, по-младите стояха като блестящи трофеи до богатите си съпрузи… или може би бяха там просто за забавление, тъй като момичетата на Приковски вече се бяха смесили с тълпата.

Нина направи няколко стъпки и изведнъж на пътя й се изстъпи червендалест мъж, облечен с прилепнал смокинг, който й се усмихна мазно и каза нещо на руски, заваляйки думите.

— Здрасти — отвърна тя с фалшива усмивка, като едва не се задави от острата миризма на афтършейв, която я удари в носа. — Съжалявам, но не говоря руски… Ъъъ, нет руски? Американка съм.

— А, американка! — избумтя дебелакът. — Памела Андерсън, да? — Той сви ръце в шепи пред гърдите си така, сякаш държи две волейболни топки, и се разсмя.

— Да — отвърна Нина, без да е особено впечатлена. — Между другото, поздравявам ви за вашите гърди — почти достигат на големина нейните. Извинете ме. Ох! — Тя подскочи, когато усети една ръка да се плъзга по десния й хълбок и да го стиска. Обърна се, в очакване да види друг пиян мъж и примигна изненадано, когато откри пияна жена.

— Значи си американка? — попита жената. Изглеждаше около петдесетгодишна, с остро лице и слаба, но съдейки по прическата и облеклото й очевидно смяташе, че може да мине като двайсетина години по-млада. — Как намираш страната ни?

— Просто минавам през Полша и ха, ето я!

Жената се засмя пискливо. Кокалестата й ръка стисна китката на Нина като менгеме и рускинята я повлече след себе си през тълпата. — Ела, ела, да те запозная с приятелите ми.

— Аз, ъъъ, трябва да отида при г-н Васюкович — отчаяно се опита да се отърве Нина.

Жената отново се засмя.

— Значи извади късмет — той е от моите приятели!

— О, така ли? О, мамка му — добави шепнешком тя.

Жената я поведе през залата. Нина се огледа, опитвайки се да събере информация за вътрешното разположение в къщата. В дъното на коридора забеляза някакви стъпала от полиран мрамор, покрити с червена пътека. Димитри беше казал, че горният етаж е забранена зона; най-вероятно там държаха Екскалибур.

Тя чу жужене в лявото си ухо.

— … ваш ли ме? Нина? — гласът на Чейс прекъсваше от смущенията, тъй като се намираше почти на ръба на обхвата.

— Ммм-хм? — изхъмка тя със стиснати устни.

— Явно не можеш да говориш. Аз съм на позиция. Хеликоптер ли се приземи в градината?

— Ммм-хм.

— Богатите негодници винаги трябва да се изфукат, а? Добре, щом ти се удаде удобен случай намери си някое тихо местенце и се свържи с Джак, за да ти каже какво да правиш.

— Добре — измърмори тя.

Жената се обърна към нея.

— Какво?

— А, нищо, само се прокашлях. Малко съм жадна.

— Ще кажа на сервитьора да ти донесе нещо за пиене. Ела, стигнахме. — Тя поведе Нина към група хора…

И тя се озова лице в лице с Алексей Круглов.

Той се устреми към нея с мрачно лице. Приближи се на три крачки от нея, две, погледна я…

И отмина, леко отърквайки ръкав в ръката й, но не можа да я познае, не направи връзка между зърнатата за миг съблазнително облечена компаньонка и мръсната, уплашена археоложка, която беше видял в Англия. Но тя не можа да се сдържи и се обърна след него в случай, че изведнъж заподозре нещо, че намери някаква прилика между двете червенокоси жени и реши да се върне, за да погледне отблизо…

Той продължи да върви и се изгуби в тълпата. Тя въздъхна с облекчение.

Жената внезапно спря и Нина едва не се блъсна в нея. Тя каза нещо на руски на един слаб, непретенциозно облечен мъж с телени правоъгълни очила върху студеното, интелигентно лице, в когото Нина с трепет разпозна Леонид Васюкович.

Мъжът, замислил цялата конспирация. Мъжът, отговорен за убийствата на Бернд Руст, Мици Фонтана, Клоуи Лам и много други, чиито имена дори не знаеше, косвени жертви на неговия поход за завладяване мощта на Екскалибур. Той се намираше на една ръка разстояние от нея, неподозиращ нищо, беззащитен.

Но тя не можеше да направи нищо. Дори и да имаше куража да дръпне спусъка, прилепналата й латексова рокля не предлагаше никакво местенце, където да може да се скрие оръжие. Чейс би могъл да го направи — но него го нямаше. Единственото, което й оставаше, беше да се усмихва, за да прикрие страха си.

Васюкович отвърна на придружителката й с учтив престорен интерес и кимна, преди да погледне към Нина. Огледа силно гримираното й лице, мазохистичното й облекло, разголените крака и високите токчета и се обърна незаинтересувано към жената.

Нина се почувства леко засегната, преди да осъзнае, че отношението на Васюкович не касае лично нея. Той щеше да реагира по същия начин на всяко едно от момичетата на Приковски. Това беше реакцията на видял всичко човек, отегчението на милиардер, който отдавна е задоволил и най-щурите си фантазии. Въпреки че беше домакин на приема, той въобще не изглеждаше ентусиазиран от присъствието си тук.

Васюкович каза нещо на жената; тя му отговори и се усмихна на Нина.

— Нали каза, че искаш да се видиш с Леонид Васюкович? Ето ти го.

— Васюкович ли? — чу се гласът на Чейс в ухото й. — Господи, там ли е? Можеш ли да го намушкаш с нещо?

Васюкович отново се обърна към Нина.

— Розалина казва, че не говориш руски — рече той. Английският му беше отличен. — Жалко. Надявам се бързо да го научиш… — Той я погледна въпросително, в очакване да чуе името й.