— Нима смятате, че Мерлин наистина е съществувал?

— Има твърде много исторически източници за съществуването му, за да се съмнявам. Въпреки че не е бил магьосник — поне не в магическия смисъл. — Руст се усмихна многозначително на Нина. — Той създал ново оръжие за Артур, меч, който бил далеч по-силен от Калибърн — Екскалибур. Така, легендата разказва, че Артур е бил погребан в земите на абатството Гластънбъри. Но освен това монасите притежават и Калибърн, редом с много от другите съкровища на Артур.

— И как е попаднал в ръцете на Ричард Лъвското сърце?

— Абатството Гластънбъри било едно от най-богатите в Англия — обясни Руст. — Голяма част от богатството му идвала от връзката с легендата за Артур. И, разбира се, където има богатство, има и такива, които искат дял от него. Ричард не е представлявал изключение.

— И монасите му дали Екскалибур — каза Нина, преди да се усети накъде клони Руст. — Или по-скоро му казали, че това е Екскалибур, защото те нямали никакво намерение да му дадат истинския меч.

— Точно така! Екскалибур бил погребан в гробницата на Артур, черна каменна пирамида, която монасите открили през 1191 година — една година след като Ричард заминал на кръстоносен поход. Въпреки че „открили“ не е точната дума — те са знаели през цялото време къде се намира.

— Тогава са разкрили съществуването й — осъзна Нина.

Като разкриването на нова атракция в увеселителен парк.

— Да. Абатството пострадало при пожар и богатствата на манастира били използвани за ремонта му. Но гробницата на Артур щяла да им доведе много посетители… и техните пари.

— А какво се случило с гробницата? Знам със сигурност, че костите на крал Артур не са изложени никъде.

— Не, не са. След като гробницата била открита, телата на Артур и неговата кралица Гуиневир били преместени в самото абатство. Но когато около 1539 година Хенри Осми закрил манастирите…

— Под „закрил“ имате предвид „унищожил“, нали? — прекъсна го Нина.

— Точно така. Когато абатството било унищожено, с него заминала и гробницата и повече нищо не било открито.

— Значи единственото нещо, което останало от Артур, бил Калибърн?

Руст отново се усмихна.

— Не съвсем. Точно това ми подсказаха проучванията, точно това е моята теория. Само помислете — монасите от Гластънбъри били готови да излъжат дори краля, само и само да запазят своето съкровище. Но когато открили — разкрили, както казахте вие — гробницата на крал Артур пред света, по това време те вече са били преместили истинското й съдържание на друго място, някъде, където огънят, грабителите или кралете не могат да ги открият. Само монасите знаели къде се намира това място — и когато манастирът бил унищожен, то било изгубено. Но местоположението му можело да бъде открито само на едно място — гравирано на Калибърн!

Нина го погледна скептично.

— Защо им е на монасите да правят това? Все едно дават на Голдфингър4 ключа от форт Нокс5!

— Те не са очаквали Ричард да вземе меча със себе си, когато поел на кръстоносен поход. Освен това не можели и да предположат, че той ще постъпи с него така, както е направил.

— И какво направил?

— Пътувайки към Светите земи, Ричард спрял в Сицилия, където по кралския маниер от онова време, той започнал война по някакъв съвсем обикновен повод. — Руст поклати глава презрително, непокорната му коса се разроши. — Владетел на Сицилия по онова време бил Танкред от Лече и когато мирният договор между тях бил подписан през 1191 година, в чест на новото им приятелство Ричард му подарил…

— Калибърн — сети се Нина.

— Въпреки че и Танкред и Ричард вярвали, че това е Екскалибур.

Тя все още бе изпълнена със съмнение.

— Никога преди не съм чувала тази история.

— Подаряването на едно от най-великите съкровища на Англия не е нещо, което Ричард би искал да се разчува у дома. Но когато той продължил похода си към Светите земи, мечът останал у Танкред, който го завещал на наследниците си и накрая се озовал в ръцете на Фридрих Втори.

— Ах! — възкликна Нина, разпознавайки историческата фигура, която й беше далеч по-позната. — Императорът на Свещената римска империя.

— И също кръстоносец — макар и много по-различен от Ричард.

— Сключването на съюзи с мюсюлманите, за да може просто да влезе в Йерусалим и да го обяви за свой без нито една жертва, не съвпадало точно с представата на папата за кръстоносен поход — ухили се тя.

Руст й се усмихна в отговор.

— Не. Но точно благодарение на тези съюзи мечът се озовал в Близкия изток. Когато през 1229 година Фридрих превзел Йерусалим, много кръстоносци всъщност отказали да го последват — папа Григорий IX го отлъчил от църквата и те се страхували, че ако останат с него, ще ги сполети същата съдба. Но Фридрих успял да убеди няколко кръстоносци да го подкрепят. Сред тях бил един млад рицар на име Петер от Коронея — въпреки че тази титла той получил по-късно. Фридрих дал меча на Петер като награда за неговата вярност. След това, пред 1231 година, когато Григорий помилвал Фридрих, това било прието като оправдание за делата на Петер, в резултат на което той се сдобил със значително влияние. Освен територия в Светите земи той получил и замък в Коронея, на гръцките острови.

— Значи мечът е в Коронея? — попита Нина. Въпреки че все още изпитваше някакви съмнения, проучването на Руст определено беше възбудило интереса й.

Руст поклати глава.

— Де да беше така. Петер бил убит през 1260 година, когато се завърнал в Светите земи, за да защити територията си от мамелюците. Неговият меч, същият, който Фридрих му бил подарил, се счупил в битката — както вече казах, поправеният меч не може да бъде толкова здрав, колкото новият. Хората на Петер отнесли тялото му в Коронея, за да бъде погребано заедно с парчетата от меча. Аз вярвам, че съм открил едно от тези парчета и то изненадващо близко до дома… но настоящият собственик на замъка, в който може би е скрито, отказва да ме пусне да го потърся. Може би някой с вашата известност ще бъде по-убедителен. — Той я погледна с кисела усмивка, която бързо се изпари, когато отново заговори. — Но аз знам точно къде се намира върхът на меча — или по-скоро къде се е намирал доскоро, допреди три седмици. Точно затова мога да се доверя само на вас. — Той почука с пръст по кутийката на диска. — Затова трябваше да унищожа всичките си записки, като оставих само това копие — не мога да си позволя някой друг да се добере до тях.

— Бернд, какво става всъщност? — попита Нина. — Казахте, че животът ви е в опасност — защо?

— По време на проучванията си научих, че върхът на меча се завърнал в Сицилия — каза Руст, — в една малка църква, исторически свързана с Фридрих, която се намира в малкото село Сан Маджиори. Можех сам да отида да я видя, но откакто Сабрина ме напусна, парите се превърнаха в проблем. Вече не можех да използвам академични източници, които да финансират проучванията ми, затова трябваше да потърся другаде. Опитах при частни фондове из цяла Европа, но никой не прояви интерес — докато с мен не се свърза един руснак. Той изглеждаше много заинтригуван. — Руст отново огледа предпазливо салона. — За нещастие му разказах твърде много — и само два дни по-късно свещеникът на Сан Маджиори беше убит — застрелян, — а църквата му изгоря до основи.

— Смятате, че този руснак се е опитал да вземе парчето без вас? И е убил човек, за да се сдобие с него?

— Сигурен съм в това — настоя Руст. — Местната полиция смята, че това е дело на мафията, но моментът… просто не може да бъде съвпадение. Затова се укрих, затова не мога да позволя на никого да види проучванията ми. На този човек не трябва да му се позволява да открие останалите части на Калибърн, да открие Екскалибур. Заплахата за света е твърде голяма.

Нина отново го погледна скептично.