Това беше шега, но Руст кимна напълно сериозно.

— Може би. Но сега и двамата сме тук! Елате, седнете. — Той махна към масата си, която се намираше в дъното на салона. Нина осъзна, че той е избрал да седне колкото се може по-далеч от останалите, които бяха предпочели да седнат по-близо до стъклените стени, за да могат да се насладят на гледката към морето. Руст придърпа един стол за нея, след което подозрително огледа присъстващите, преди да седне срещу нея.

Тя проследи погледа му: една възрастна двойка, която пиеше чай и похапваше бисквитки, млад мъж с намазана с гел коса, който оживено говореше по телефона си, един грамаден брадат тип с грозен белег на челото, потънал в четенето на вестник. За миг Нина изпита съжаление към него — очевидно белегът му бе резултат от някакво сериозно нараняване, — след което отново насочи вниманието си към Руст.

— И така, каква е голямата тайна?

Руст се наведе напред и снижи глас в конспиративен шепот.

— Нина, кажете ми… какво знаете за крал Артур?

Ако Нина си беше приготвила списък с възможните теми, които Руст можеше да повдигне, това едва ли щеше да влезе в първите хиляда.

— Ами… в исторически смисъл или в митологичен?

— Исторически, разбира се.

— Разбира се — повтори тя, като се опита да скрие удивлението си. — Това не е точно от моята компетенция, но знам достатъчно, за да знам, че няма какво толкова да се знае. Той е бил водач на древните британци през шести век, той обединил английските племена след напускането на римляните и се борил срещу саксонците и пиктите, докато най-накрая, през седми век, саксонците не покорили Англия. След това… — Тя сви рамене. — Монти Пайтън3 продължават легендата…

Руст кимна одобрително.

— А какво знаете за меча на крал Артур? И него ли смятате просто за легенда?

— Не знам. Има някои исторически отметки, но са много повърхностни. В смисъл, че дори няма съгласие по въпроса дали е бил само един меч, или два. Името Екскалибур е известно на всички, но според някои източници преди него той е притежавал друг, въпреки че не си спомням как са го наричали…

— Калибърн — прекъсна я Руст.

— Калибърн, точно така. Така че Екскалибур може да е просто другото име на Калибърн или пък е възможно да са две съвсем различни оръжия. Ако се съди по легендите, то Калибърн е бил мечът, забит в скалата, който само Артур е можел да извади като доказателство, че той е истинският крал на Британия, а Екскалибур е бил изкован за него от Мерлин, след като Калибърн бил счупен в битка. — Тя погледна към германеца. — Но вие сигурно вече го знаете, защо ме питате?

— Да, знам го — призна Руст. — Историята на Артур е моя… моя страст, да речем, от много години. Но просто исках да се убедя, че вие сте подходящият човек, на когото да разкажа какво съм открил.

Нина повдигна вежди.

— Какво сте открил? Мислех, че става въпрос за родителите ми. Какво общо има крал Артур с тях?

Руст сви устни, сякаш се опитваше да сдъвче нещо твърдо.

— Всъщност, Нина, истината е, че… няма нищо общо.

— Какво?

— Ако ви бях казал защо всъщност искам да ви видя, може би въобще нямаше да проявите интерес. Само така можех да съм сигурен. Съжалявам.

— Какво? — повтори Нина, вече ядосана. — Чакайте малко, излъгал сте ме? Просто сте търсил повод, за да разговаряте с мен?

— Моля да ме извините, ужасно съжалявам! Но трябваше да говоря с вас. Вие сте единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ. — Той отново огледа салона и гласът му се снижи до шепот. — Животът ми е застрашен!

— Да, от мен! — Нина се изправи и грабна лаптопа си.

Руст също скочи от мястото си, и протегна ръце в умолителен жест да я накара отново да седне.

— Моля ви, моля ви! Вашите родители ми бяха много добри приятели, особено баща ви. Свързваха ни толкова много неща. Включително страстта към непопулярните теории. — Умолителният му поглед внезапно се изостри. — Като Атлантида.

— Но това не ви дава правото да използвате родителите ми, за да ми привлечете вниманието.

— Знаете ли, защо изгубих работата си? — попита Руст с рязък тон. — Защото помогнах на баща ви. Тайно му дадох откритите нацистки документи, които го отведоха заедно с Лора по-близо от всякога до Атлантида. Когато разбраха какво съм направил, аз бях уволнен, опозорен — и накрая провалих брака си заради това. Сабрина ме напусна.

— Ако търсите съжаление, объркали сте човека — студено му отвърна Нина. — Моите родители загинаха заради това, което сте им дал.

— Вашите родители бяха готови да поемат всякакъв риск, който можеше да докаже, че са прави — възпротиви се Руст. — Знаете много добре, че това е така — познавахте ги. Търсенето на Атлантида беше тяхна страст, тяхна мания, която обсеби и вас. Без тях никога нямаше да откриете Атлантида. Изградихте работата си върху тяхната. — Нина не можеше да го отрече. По време на своите проучвания се беше възползвала максимално от записките на родителите си. — И също като тях поехте огромен риск, за да докажете своите теории. Е, аз също имам теория. Никой не вярва в нея — но никой не вярваше и на вашите родители, а те бяха прави. — След целия този поток от думи той сякаш се срина и напрежението от очакването на отговора й като че ли беше единственото, което го поддържаше. — Моля ви — каза тихо той. — Поне ме изслушайте.

Нина се поколеба. Тя осъзнаваше, че Руст се възползва от чувствата й и презираше както манипулативността, така и лъжата му. Но той нямаше да даде нацистките документи на родителите й, без да е наясно с рисковете, които поема, като им помага… и го беше заплатил с цената на кариерата и брака си.

— Добре — каза неохотно тя, все още ядосана, но гневът й леко започваше да се уталожва. — Добре, ще ви изслушам. Но само това. — Тя седна на стола. — Нищо друго не обещавам.

Руст въздъхна облекчено и седна в своя стол.

— Аз моля само за това.

Скръстила ръце, Нина го погледна с присвити очи.

— И така, разкажете ми теорията си.

— Моята теория — започна Руст, като отново снижи глас, — засяга Екскалибур, меча на крал Артур. Аз вярвам, че той е истински и че все още съществува. Дори знам как да го намеря.

— Добре, къде е той сега?

— Не знам.

Нина издиша ядосано през стиснатите си зъби.

— Но нали току-що казахте…

— Казах, че знам как да го намеря; това не е същото като да знам къде е. Винаги съм проявявал силен интерес към легендите за Артур, точно както родителите ти се интересуваха от Атлантида. И също като тях посветих много време и енергия, за да събера всяко парченце исторически факт, което успях да открия. Историята на крал Артур се простира далеч отвъд пределите на Британия. — Той погледна през прозореца към морето. — Тя достига чак до Близкия изток — където се крие едната от следите, които ще ни отведат до мястото, където лежи Екскалибур.

— Няма такова нещо като „нас“, Бернд — напомни му Нина. — Не и докато не ме убедите, че сте прав.

Руст сведе поглед към диска.

— И ще го направя — всичките ми проучвания се намират на този диск. — Той отново я погледна. — Знаеш крал Ричард Първи, нали?

— Ричард Лъвското сърце — каза Нина, кимайки.

— Когато Ричард потеглил на Третия кръстоносен поход през 1190 година, той взел със себе си един много специален предмет, дар от монасите в Гластънбърското абатство в западна Англия. Те му подарили един меч, който някога принадлежал на най-великите крале на Англия.

— Екскалибур?

Руст се усмихна.

— Не. Ричард си мислел, че носи Екскалибур, но монасите всъщност му дали първия меч на Артур, Калибърн. Това е моята теория — моята непопулярна мания.

Нина усещаше, че въпреки нежеланието си започва да изпитва интерес.

— Продължавайте.

— Според легендата Калибърн бил счупен в битка от крал Пелинор. Това може да е или може да не е истина, но за мен няма съмнение, че мечът е бил счупен. Парчетата са били запазени и тъй като това оръжие е било изключително важно, са били правени опити да го поправят. Но възстановеното оръжие никога няма да има силата на току-що изкованото, затова аз вярвам, че мечовете на Артур са нещо повече от обикновена стомана. По-късно отново ще се върна към това — продължи той, улавяйки любопитния поглед на Нина. — Затова Мерлин, който бил създал Калибърн, му изковал заместник.