— Така с един куршум са ударили два заека — осъзна Мичъл. — Християните идват тук по стъпките на Йосиф, а британците идват да се преклонят пред легендарния си крал — и двете групи правят щедри дарения на абатството.

— Точно така. Гластънбърското абатство е второ по богатство след Уестминстър. — Клоуи отново погледна към надписа. — И сега двете легенди са неразделни. Но всъщност по-голямата част от онова, което определяме като легендата за Артур, всъщност представлява същото — или е свързана с материал от други източници, или просто е измислена от поетите романтици от дванайсети век.

— Като Ланселот например — подхвърли Нина.

— Ланселот не е бил истински? — изуми се Мичъл.

— Боя се, че не — отвърна Клоуи. — За пръв път се е появил в една поема на Кретиен дьо Троа през 1160 година — преди това никъде не се споменава за него.

— Уф… — изпъшка разочаровано той. — Дотук с легендите. Сега остава да ми кажеш, че и кръглата маса не е съществувала. — И двете жени го погледнаха с извинение. — О, стига де!

— Никой не е и чувал за кръгла маса преди Робърт Уейс да я спомене през 1155 година в своя „Роман за Брут“ — каза Клоуи.

— И рицарите не са се събирали за хапване, пийване и сладки приказки?!

— Съжалявам — вдигна рамене Нина и се ухили. После се обърна към Клоуи. — Но що се отнася до онази част от легендата, която има историческа основа… Как се свързва Хълма на Гластънбъри с легендата за крал Артур?

— А! — възкликна Клоуи. Тя ги поведе навън от двора на порутеното абатство и тримата тръгнаха бавно през парка.

— Хълмът на Гластънбъри определено играе интересна роля в мита. — Тя махна с ръка към равната, тучна английска земя.

— Целият този регион някога е бил покрит с блата. Преди да бъде пресушен за земеделска земя, било достатъчно само малко повишаване на водата, за да бъде изцяло потопен.

— На каква дълбочина? — попита Мичъл.

— Не много голяма, може би около два фута. Но това било достатъчно, за да направи целия район недостъпен за доста голям период от годината. Гластънбъри и абатството са се намирали на достатъчно високи места, за да избегнат повечето наводнения.

Нина се опита да си представи живописните околности така, както са изглеждали преди хиляда години.

— Значи мястото, където се намираме сега, е било нещо като остров?

— Да. Въпреки че понякога и то е било застрашено от наводняване. Но имало едно място, което водата никога не достигала. — Тя се спря и посочи на изток. Бяха стигнали до края на дърветата и пред очите им се разкри… — Хълмът на Гластънбъри.

Така на живо, а не в рамка, хълмът изглеждаше на Нина дори още по не на място. Появи се неочаквано като детски замък от пясък на иначе равния бряг. Залязващото слънце придаваше на терасите още по-неестествен вид, склонът беше нашарен в променящи се отсенки на зеленото. Самотната кула на върха засилваше още повече приказното усещане.

— Той е бил свързан с английския фолклор още преди времето на крал Артур — обясни Клоуи. — И с много магически небивалици, древни и модерни. Сигурна съм, че сте видели много от тях в селото. Феи, земни енергийни линии, кръгове в житата, НЛО и всякакви такива.

— Май не всичко ще се окаже небивалици — каза Мичъл.

Клоуи го изгледа странно, сякаш очакваше продължение на шегата, но искреността на лицето му я изненада.

— Както и да е. Според легендата, след като Артур бил смъртоносно ранен в битката при Камлан, той бил отнесен на едно място, наречено остров Авалон, където починал и бил погребан. „Авалон“ е едно от предишните имена на Гластънбъри — и тъй като заобикалящите го тресавища често се наводнявали…

— Ето ти го и острова — завърши Нина, посочвайки хълма.

— Точно така. — Всички стояха вперили очи в странния хълм. Изведнъж Клоуи се обърна към тях и каза:

— Искате ли да погледнете отблизо?

Холи отвори входната врата и възкликна с радостна изненада, когато видя кой стои пред нея.

— Чичо Еди!

— Здрасти, Холи — каза Чейс, като успя да изобрази нещо като усмивка.

— Мислех, че си заминал зад граница.

— Бях. Сега съм тук. Майка ти тук ли е?

— Да, в кухнята е. — Тя го подкани да влезе и го поведе навътре. — Как мина пътуването ти. Добре ли си прекара?

— И по-добре съм бил — отвърна рязко той.

Двамата влязоха в кухнята и видяха Елизабет, която зареждаше пералната машина.

— Еди? — изненада се тя, без да е особено радостна, че го вижда. — Какво правиш тук? Да не си се върнал да доунищожиш града?

— Здрасти, Лизи. Как е бабчето?

— Добре е — и то не благодарение на теб. Сигурна съм, че се радва на закъснялата ти загриженост. — Тя затръшна капака на пералнята. — Какво искаш?

— Може ли да поговорим? Насаме. — Холи ги изгледа огорчено, но излезе от стаята.

Елизабет се облегна на кухненската маса и скръсти ръце.

— Какво има?

Чейс си пое дълбоко дъх.

— Исках да ти кажа, че… — той се спря за миг. — През цялото време беше права. За мен.

Тя го погледна объркано; след това на лицето й се изписа триумфиращо изражение.

— Честно казано, въобще не очаквах да чуя от теб точно това! Еди Чейс най-накрая да си признае, че е сбъркал, че не е идеален! Трябва да се обадя на татко. Сигурна съм, че с удоволствие ще чуе твоите…

— Елизабет. — Твърдостта в гласа му и използването на пълното й име я накараха да спре по средата на изречението. — Един човек умря.

— Какво? — Триумфът в очите й угасна и те се разшириха от шока. — О, господи! Не… Не е Нина, нали?

— Не — каза Чейс, изпитвайки дълбок срам и вина заради облекчението, което му донесе тази кратка дума. — Не е Нина. Някой друг, когото също много обичах и тя… тя умря заради мен.

— Как?

— Няма значение. Но щеше още да е жива, ако не я бях замесил. И това ме накара да осъзная, че си била права — за това, че обръщам гръб и бягам, вместо… вместо да приема факта, че съм изгубил някого — каза той, като признанието му причини почти физическа болка. — Но този път не можех да си тръгна. Трябваше да отида при двама души, приятели, — и трябваше да им кажа, че дъщеря им е мъртва. И че за това съм виновен аз.

— О, господи — меко рече Елизабет. — Съжалявам.

— Няма за какво ти да съжаляваш — през цялото време си била права. Наистина избягах, когато мама умря. Но досега просто не можех да го призная. И… по дяволите! — Той се обърна и удари с юмруци по масата. — Тръгнах си веднага след погребението и се записах в армията без дори да се обърна назад и те оставих сама да се оправяш с всичко, с татко, да зарежеш ученето… Господи, нищо чудно, че ме мразиш.

— Не те мразя, Еди — каза Елизабет, като прекоси стаята и отиде до него. Тя колебливо вдигна ръка и я положи върху неговата. — Ти си ми брат. Това не означава, че одобрявам нещата, които си свършил… но никога не съм те мразила.

— Добре, но аз така или иначе обърках живота ти, нали? Ти беше умницата в семейството, канеше се да учиш в университета, а трябваше да се откажеш от всичко, за да се оправяш с нещата у дома…

— Ако животът ми се беше развил по друг начин — каза твърдо Елизабет, — нямаше да имам Холи. А нея не бих заменила за нищо на света. — Тя го стисна за ръката. — Съжалявам за приятелката ти, Еди. Знам, че се чувстваш виновен за това — но човек винаги чувства вина, когато някой близък си отиде. Същото се случи и с мен, когато мама умря, въпреки че не можех да направя нищо, за да променя нещата. Тя беше болна от рак, как да се справиш с това?

— Но аз не се чувствах виновен — възпротиви се Чейс. — Просто си тръгнах и се записах в армията, защото без мама в тази къща аз вече не виждах никаква причина да оставам тук. Бях твърде зает с тренировки, за да почувствам вина. Скрих се от нея. Но този път не мога да се крия. Трябваше да се изправя срещу нея.

— А това боли.

Той се засмя горчиво.