— Благодаря — изпъшка, останала без дъх.

Той се усмихна с облекчение.

— Не ми се щеше точно ти да пропуснеш сватбата.

— Аха. И кога точно ще бъде тя?

— О, не започвай отново — изпъшка Чейс, побутна я към люка и запълзя след нея. Вмъкнаха се в капсулата и затвориха люка след себе си. По коридора премина нова вълна и подводницата изстена предсмъртно.

Нина откри панела за управление до входа, бутоните бяха услужливо надписани на руски и светеха в зелено. Тя ги натисна един след друг.

Вътрешният люк се заключи с прищракване. За няколко изнервящи минути не се случи нищо, след което спасителната капсула потрепери, когато отделението й започна да се наводнява. Люковете на външната обвивка на тайфуна се отвориха и с гръмотевичния трясък на сгъстен въздух капсулата беше изхвърлена навън.

Ударът запрати Нина върху Чейс. Цифровият уред за измерване на дълбочината бързо преброи до нула и още преди да успеят да се съвземат от силното разтърсване, плясъкът на вода и лекото поклащане им подсказаха, че вече са на повърхността.

Отдолу се разнесоха бумтене и скърцане — Тайфунът най-после беше стигнал морското дъно. Нина погледна разтревожено Чейс и отметна кичур мокра коса от лицето си.

— Ами ако реакторите на подводницата се взривят?

— Няма — успокои я Чейс. — Те не работят на този принцип. Обвивката им е здрава, ще успеят да ги извадят, без да изтече много гадост. — Той я погали по бузата и огледа вътрешността на капсулата. Освен люка, през който бяха влезли, на тавана имаше друг с малки амбразури. — Мисля, че сега е моментът да ни хванат, докато се натискаме.

Нина изсумтя.

— Как да ти кажа, плуването в ледена вода не ми действа твърде предразполагащо.

— Но пък прави чудеса със зърната на гърдите ти.

— Хей!

Чейс се засмя уморено, след което отмести Нина от скута си и се изправи, поглеждайки към защитното пластмасово покривало на панела в дъното на капсулата.

— Виж дали отдолу няма радиостанция.

Нина повдигна покривалото, а той надникна през амбразурата. В панела наистина имаше радио, както и още нещо.

— Тук има рул и компас.

— Виж дали можеш да я подкараш. — Чейс погледна към брега. Силните лампи на дока обливаха тъмните скали с ярка светлина — а на билото на хълма гореше някогашното съоръжение на Васюкович, над което се издигаха гъсти кълба дим и се сипеше пепел. — Господи. Джак наистина попиля всичко. — Той се зачуди какво ли се е случило с агента на DARPA; Мичъл едва ли беше побягнал към носа на тайфуна, защото се беше паникьосал. Той имаше някакъв план. Чейс се обърна и се загледа в морето.

Някъде на хоризонта проблесна нещо, едва забележима белота на фона на мрачната вода. Вълните се разбиваха в някакъв плаващ предмет.

Тракането на електрически стартер беше последвано от боботене на двигател.

— Чиста работа, а? — каза Нина.

— Да. Да виждаш някакъв бинокъл наоколо?

Тя претърси отделението под таблото за управление и освен бинокъл намери и медицинска аптечка.

— Дай да ти почистя раните — каза тя, като му подаде бинокъла.

— След малко. — Чейс огледа хоризонта. — Мътните го взели!

— Какво има?

— Джак си е намерил превоз за вкъщи. — През бинокъла той видя причината за вълните — друга подводница. Смътна червена светлина идеше откъм отворения люк, а около него се суетяха фигури и се опитваха да извадят една надуваема лодка от водата. Въпреки че Чейс не можеше да види лицето на човека, изкачващ се по стълбичката, мечът, който държеше в ръка, го разкриваше.

Щом Мичъл се качи на борда, останалите пуснаха лодката обратно във водата и влязоха през люка. Преди да го затворят, кратко проблясване на светлина освети номера 23, написан върху черния метал, след което всичко се скри. Подводницата се раздвижи; той я проследи с поглед, докато изчезне под повърхността, което беше направено с изненадваща скорост.

— Копелето си е повикало подводница да го чака — каза той на Нина. — Щом излязат от руски води, най-вероятно ще го вземе хеликоптер и ще го отведе… там, където е решил да отнесе Екскалибур.

— Господи. — Нина седна и разтърка раменете си с длани, за да се стопли. — Цялата работа е била нагласена от самото начало. А Джак се оказва, какво, четворен агент? По дяволите — продължи тя, сещайки се за нещо, — обзалагам се, че той е накарал Васюкович да убие Бернд — така е щял да бъде сигурен, че ще му помогна да намери меча.

— Нищо не е свършило още — каза Чейс с присвити очи. — Той искаше да те отведе със себе си. Ще пожелае да те върне; трябваш му, за да подкара собствената си система. А тя вече е оръжие.

— Господи. И какво ще правим сега?

Чейс отново погледна през амбразурите.

— Първо трябва да намерим начин да се върнем на брега.

— Това ще ни отнеме известно време — каза Нина, проучвайки пулта за управление. — Май не сме точно на най-бързата моторница. Скоростомерът стига едва до пет!

— Е, тъкмо ще имаш време да ме превържеш — Чейс се отпусна тежко на една от пейките.

Нина взе аптечката и седна до него.

— Знаеш ли, беше прав за Джак. Той наистина ме желаеше. Но по много странен начин.

— Да бе. Не мога да повярвам, че те ревнувах от тоя задник. Извинявай за което. Ох!

Нина тъкмо промиваше с кислородна вода една от раните му.

— Извинението прието. Ще гледаме да не се повтаря, нали?

— О, няма. Когато следващия път някой дръвник започне да те сваля, аз само ще му светя…

Нина се засмя несигурно.

— Чакай, недей… наистина ли?

— Нина, аз просто…

— Изпускаш парата, разбрах те. Както и да е, няма защо да се тревожиш за другите мъже. — Тя нежно го целуна по бузата. — Благодаря ти.

— За какво?

— За всичко. Едва сега разбрах какво си искал да ми кажеш в посолството в Лондон. За това, че не искаш да ме изгубиш. — Тя отново го целуна. — Благодаря.

— И какво те накара да го разбереш точно сега?

Нина се усмихна.

— Ами просто това, че потопи една ядрена подводница, за да ме спасиш. Повечето жени нямат годеник, който би направил нещо подобно за тях. Доста съм сигурна, че съм намерила подходящия човек. — Тя залепи една лепенка на лицето му.

Чейс повдигна вежда.

— Само доста?

— Ами понеже не мога да пропусна нежеланието ти да говориш за миналото…

— Знаеш, че не мога. Заради Закона за запазване на държавната тайна и други подобни.

— Нямам предвид работата ти в SAS — каза тя обвиняващо.

— Добре. — Чейс седеше мълчаливо, докато Нина продължаваше да слага лепенки върху раните му, изчаквайки го да намери подходящите думи. — Работата е в това… — започна той колебливо.

— Може да почака — успокои го тя. — Сега не се намираме в особено подходяща обстановка.

— Не, трябва да го кажа. Причината никога да не говоря за семейството ми е, че ме боли. Ето, казах го. — Той въздъхна тежко. — Минаха повече от двайсет години и още ме боли. Мама умираше от рак пред очите ми, а татко… — Чейс сви юмруци. — Татко си имаше любовница. Докато мама умираше, той беше с някаква друга жена. Затова след като тя почина, аз просто си тръгнах. Не исках изобщо да си имам работа с него.

— Значи за това въобще не говориш за баща си.

— Твоят е бил човек за пример — продължи Чейс с горчивина в гласа. — Моят беше всичко, което не исках да бъда. Не говоря за него, защото не искам да си спомням за него… и не искам дори да си помислям, че мога да приличам на него.

Нина беше спряла да обработва раните му и слушаше; сега залепи лепенка и на последното порязано място.

— Според мен въобще не приличаш — прошепна тя и го целуна.

Той й върна целувката.

— Благодаря.

Тази единствена дума съдържаше в себе си цялата му признателност към нея.

Те седяха един до друг, докато спасителната капсула продължаваше мудния си път към брега.

За тяхна голяма изненада когато капсулата най-после се блъсна в дока, те не бяха посрещнати от въоръжени разгневени руснаци. Вместо това Чейс отвори люка и се озова лице в лице с Максимов.