— Ъъъ, Еди?

— Да?

— Виждам вода. Тя не трябва ли да е отвън?

Той надникна над главата й. Водата наистина бе навлязла в сонарната зала. Стълбата, която беше видял, вече беше напълно залята.

— Гръм и мълнии! Добре, план Б.

— Имаш план Б?

— Не, но ако ти имаш, ще бъде страхотно!

Още незакрепени предмети се разбиха на пода. Микрофонът на комуникационната конзола увисна на кабела си. Подводницата вече се беше издигнала на трийсет градуса и наклонът се увеличаваше. Инклинометърът изтрака, тъй като беше достигнал лимита си.

Щом първата вълна се разби в краката й, Нина отскочи от люка.

— Какво ще кажеш да го затворим? — Тя затръшна тежката метална врата и завъртя заключващото колело няколко пъти, след което посочи към висящия микрофон. — Ами това радио? Не можем ли да се обадим за помощ?

— На кого? Руснаците няма да ни стигнат навреме — ако, разбира се, приемем, че не ни застрелят на място за това, че сме потопили една от ядрените им подводници.

— Може би, но може и да ни кажат как да се измъкнем от това нещо.

— Ако говорят английски… — започна Чейс, но Нина го прекъсна.

— Това телефон ли е? — попита тя, сочейки с пръст един уред на стената до радиостанцията. Като че ли беше монтиран допълнително, нямаше утилитарния и военен дизайн като останалите неща в подводницата.

— Да, сателитен телефон.

— Страхотно! — Тя се изкатери по закованите за пода крака на чертожните маси и се изкачи върху перископа, за да стигне до конзолата.

— На кого ще се обадиш? — попита я Чейс, който я следваше объркан.

Нина потисна почти автоматичния импулс да извика „На ловците на духове!“.

— На някой, който разбира нещо от подводници! Колко е часът сега в Ню Йорк?

Чейс погледна към часовника си, но видя само гола кожа: часовникът му беше конфискуван преди да влязат в съоръжението на Васюкович.

— Не знам, май някъде късно след обяд.

— Да се надяваме, че все още е в офиса си… — Тя вдигна слушалката и я притисна към ухото си, след което натисна зеления бутон на телефона. Чу сигнала. — Да! — Тя набра номера по памет и зачака, като непрекъснато променяше позицията си заради накланянето на пода.

Чу се изщракване, последвано от глухи статични пропуквания.

— Работи! — извика тя, щом се чу сигналът за позвъняване. След няколко секунди се обади рецепционистката на АСН в Ню Йорк. — Лола! Обажда се Нина Уайлд. Случаят е спешен — веднага трябва да ме свържеш с Мат Трули!

Лола не изгуби време в задаване на излишни въпроси, а веднага набра вътрешния номер на Трули. Ново иззвъняване, две, три…

— Ало? — каза Трули.

— Мат! Обажда се Нина.

— Хей, какво става?

— О, нищо особено. Само дето двамата с Еди сме затворени на борда на една потъваща руска подводница.

Дори със задължителното закъсняване при сателитна връзка, на Мат му трябваше доста време, за да отговори.

— Наистина ли?

— Да! Наистина! Нали каза, че си бил на руска подводница — кажи ни как да се измъкнем от тук!

— Бил съм на една руска подводница, но те всичките са различни. Какъв модел е?

— Ами… голям! Еди, какъв модел е подводницата?

— Тайфун — отвърна Чейс.

— Тайфун — повтори тя. — Намираме се на мостика и не можем да стигнем до стълбата зад нас, защото е под вода!

— Когато казваш мостик какво имаш предвид? Наблюдателницата или главната контролна зала?

— Какво? — Нина поклати отчаяно глава. — Второто! Мат, ние ще умрем! Измъкни ни от тук!

— Никога не съм бил на Тайфун — качвал съм се само на Сиера! — възрази Трули. — Но пък съм чел доста за тях. Чакай да помисля.

Нина му даде точно три секунди.

— Мат!

— Добре, добре! Щом не можете да стигнете до наблюдателната зала, би трябвало да има спасителни капсули от двете страни на контролната зала.

— Би трябвало?

— Ами руснаците не са качили плановете й в интернет! Но в корпуса има големи люкове, и във всичко, което съм чел пише, че те трябва да водят до спасителните капсули.

— Добре! Страхотно! Как да стигнем до там?

— Не знам! Ако няма директен достъп до там, ще трябва да заобиколите през кърмата.

Нина погледна към затворения люк, който водеше към кърмата.

— Минаването отзад е изключено. Задницата на това нещо потъна първа!

— Тогава ще трябва да заобиколите отпред.

Тя погледна напред — и нагоре. Предният люк сега се намираше над главата й, защото подът се беше наклонил на 40 градуса.

— Да, страхувах се, че така ще кажеш.

— Нина! — извика предупредително Чейс, като посочи към един от панелите пред мъртвия матрос. Преди известно време беше разбрал, че това е уред за измерване на дълбочината, но не му беше обръщал внимание, докато тайфунът все още си беше на повърхността. Но той беше започнал да отчита дълбочината… и то все по-бързо. — Потъваме! Трябва да се махаме от тук!

— Мат — каза Нина, — ако си прав за спасителните капсули, ще получиш голям подарък за благодарност от двама ни.

— А ако съм сгрешил?

— Ами приятно ми беше да работя с теб. Сбогом! — Тя остави слушалката и се премести до конзолите.

Чейс се придвижи зад нея.

— Спасителни капсули?

— Да се надяваме. Каза, че има по една от всяка страна на контролната зала.

— Мамка му, досега сигурно са се наводнили.

— Ето го пак прочутия британски песимизъм! Престани!

Вратата на горния люк зееше отворена. Нина се вкопчи в конзолата и протегна ръка към рамката му. Чейс я буташе отзад, докато не прескочи от другата страна, след което се изкачи след нея. Озоваха се в тесен коридор, който минаваше през цялата подводница; пред тях се намираше един затворен люк, но Нина се интересуваше повече от разклоненията вляво и вдясно, които според Трули водеха до двете страни на контролната зала.

— Този не е наводнен — каза тя, като гледаше наляво.

— Значи тръгваме натам! — извика Чейс, забелязвайки че водата достига до края на другия коридор. Подводницата вече се беше наклонила на четиридесет и пет градуса, стените ставаха подове, водата нахлуваше все по-бързо в свързващия коридор.

— Ох, боже. — Нина хукна наляво и погледна надолу. — Еди! Мисля, че я намерих!

Чейс се приближи. Люкът в края на коридора беше затворен и възпираше порива на водата — поне временно. На около десет фута под тях имаше друг люк, вграден в страничната стена, който имаше хидравлична ключалка. Големият бутон от едната му страна светеше в зелено.

— Чудесно, но трябва да стигнем до него — каза той, шляпайки във водата, която бликаше в краката им и се изливаше в коридора като водопад.

От едната стена на коридора стърчаха метални кутии електрически превключватели. Чейс се спусна по тях и стигна до люка. Наведе се към бутона. Върху него се изливаше вода. Пръските падаха върху превключвателите, предизвиквайки искри. Нина изпищя. Чейс примигна и се хвана за нещо, за което се надяваше, че не е добър проводник, и натисна бутона.

Люкът се отвори. Чейс видя друг, по-малък люк, който се отвори по-бавно и разкри боядисана в бяло цилиндрична камера.

— Това спасителната капсула ли е? — попита Нина.

— Или това, или тоалетна. Идвай.

Нина започна внимателно да се спуска. Водата течеше все по-бързо и все по-голяма част от нея се изливаше върху превключвателите. Надолу по коридора нещо се взриви и димът се издигна нагоре към тях. Пламъците не успяха да се разгорят, защото прииждащата вода ги угаси.

Чейс протегна ръка, за да помогне на Нина, и я упъти към отворения люк на спасителната капсула.

— Хайде, по-бързо…

Подводницата се разтърси, титанът и стоманата стенеха така, сякаш умираха от болка. В дъното на коридора се надигна висока вълна и върху тях се стовариха стотици галони ледена вода. Все още наполовина в коридора, Нина беше ударена от вълната и се плъзна надолу по наклонения коридор.

Чейс бързо протегна ръка и успя да я хване за широкия ръкав на гащеризона й. Част от конците се скъсаха, но той стисна плата здраво в юмрук и Нина се залюля отдолу. Водата започна да се отича, тя се хвана за люка и се издърпа обратно.